Определение № 978 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4435/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сисста груп“ ООД против решение №323 от 11.7.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №234 по описа за 2025 г. на Пазарджишкия окръжен съд, I граждански състав, с което е потвърдено решение № 139 от 5.9.2024 г. по гр. д. № 376 по описа за 2024 г. на Районен съд-Панагюрище. С първоинстанционното решение е признато за незаконно и е отменено уволнението на И. Р. В., извършено със заповед № 62 от 19.04.2024 г. на управителя на „Систа груп“ ООД, това дружество е осъдено да заплати на И. Р. В. 5 665,44 лв. на основание чл.225, а.1 от КТ, 219,25 лв. на основание чл.224, ал.1 от КТ, 3562,36 лв. на основание чл.226, ал.2 от КТ, като искът е отхвърлен над тази сума до пълния предявен размер от 3 776,96 лв.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон и съществени процесуални нарушения-основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи недопустимост и очевидна неправилност на решението и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Поражда ли правни последици прекратяването на трудово правоотношение по реда на чл.325, ал.1, т.1 от КТ при липса на писмено волеизявление от работника/служителя и по какъв начин потърпевшата страна може да се защити? Поражда ли правни последици прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.325, ал.1, т.1 от КТ при липса на волеизявление от работника/служителя, в случай че работникът/служителят не е обжалвал същата заповед?

2. Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл.235 от ГПК?

И. Р. В. застъпва становището, че няма основания за допускане на решението на Пазарджишкия окръжен съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

По допустимостта на касационната жалба Върховният касационен съд приема следното:

И. Р. В. е предявила срещу „Сисста груп“ ООД искове за отмяна на дисциплинарното и уволнение, извършено със заповед № 62 от 19.04.2024 г. за заплащане на обезщетение за оставането и без работа в размер на 5 665,44 лв., за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 219,25 лв. и за обезщетение за незаконно задържане на трудовата и книжка в размер на 3 776,96 лв. след увеличение на исковете в публичното съдебно заседание на 22.08.2024 г. Съгласно чл.280, ал.3, т.3 от ГПК на касационно обжалване подлежи само въззивното решение, постановено по първите два иска, с което е потвърдена отмяната на дисциплинарното уволнение и дружеството е осъдено да заплати обезщетение за оставането на ищцата без работа в резултат от незаконното уволнение. Касационната жалба срещу решението на Пазарджишкия окръжен съд по останалите искове следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното производство трябва да бъде прекратено.

Касационната жалба срещу решението на Пазарджишкия окръжен съд в частите, с които този съд се е потвърдил отмяната на уволнението и осъждането на работодателя да заплати на 5665,44 лв. обезщетение за оставането на ищцата без работа в резултат от незаконното уволнение е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба И. Р. В. е посочила, че след отпуск по болест на 8.2.2024 г. се явила на работа сутринта в 7,30 часа, когато не е допусната до работа и е била уведомена, че трудовото правоотношение е прекратено, считано от 29.01.2024 г. със заповед, която не и е била връчена по съответния ред. Няколко дни по-късно е получила по пощата заповед за дисциплинарно уволнение поради неявяване на работа в дните след 8.2.2024 г. Поискала е от съда да отмени като незаконосъобразна тази заповед за дисциплинарно уволнение и работодателят да бъде осъден да и заплати обезщетение за оставането и без работа за срок от шест месеца.

В отговора на исковата молба работодателят е оспорил предявените искове. Заявил е, че трудовият договор е бил прекратен още с първата заповед от 29.01.2024 г. и за установяване връчването на тази заповед е поискал разпит на двама свидетели. Поради извършена проверка от Инспекцията по труда и с цел да се избегнат административни санкции, е било взето решение изцяло формално да бъде проведено дисциплинарно производство, приключило със заповед за уволнение, която също е законосъобразна.

Първоинстанционният съд е приел, че не са били налице предпоставките за прекратяване на трудовия договор на посоченото в заповедта от 29.01.2024 г. основание-по взаимно съгласие, поради което е счел, че трудовото правоотношение е продължило да съществува до датата на налагане на дисциплинарното наказание. Констатирал е, че това наказание е наложено след двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ, поради което го е отменил и е осъдил работодателя да заплати на ищцата претендираното обезщетение за оставането и без работа в резултат от незаконното уволнение.

Във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение работодателят е продължил да поддържа становището си, че трудовото правоотношение е прекратено още с първата заповед, независимо дали е законосъобразна. Заповедта за дисциплинарно уволнение не е породила никакви правни последици, поради което е нищожна, което изключва правния интерес на ищцата да иска нейната отмяна, затова решението, с което тази заповед е отменена, е недопустимо. Изтъкнал е, че след като трудовото правоотношение е прекратено с първата заповед, няма причинна връзка между дисциплинарното уволнение и оставането на ищцата без работа, поради което искът по чл.225, ал.1 от КТ е неоснователен.

Въззивният съд е приел, че искът за отмяна на дисциплинарното уволнение е допустим, независимо дали трудовото правоотношение е било прекратено преди това на друго основание. Счел е за неоснователни възраженията на работодателя, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие още с издаването на заповедта от 29.01.2024 г. Съществен момент, който според въззивния съд е относим към спора по същество, е наличието на издадена втора заповед от 19.04.2024 г. Няма логика в поведението на работодателя, ако приема, че договорът вече е прекратен, да издава тази втора заповед, а впоследствие да се позовава на първата. Подробно е обсъдил също доказателствата по делото и е споделил извода на първоинстанционния съд, че няма взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което това правоотношение е продължило да съществува до налагане на дисциплинарното наказание. Констатирал е, че дисциплинарното наказание е наложено след изтичане на двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за неговата отмяна и за присъждане на обезщетение за оставането на ищцата без работа.

Във връзка с тези мотиви касаторът твърди недопустимост, очевидна неправилност на обжалваното решение и противоречие с практиката на ВКС по първия въпрос, като се обосновава с действието на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Независимо дали тази заповед е законосъобразна, тя го прекратява, ако не бъде поискана и съответно постановена от съда нейната отмяна. Затова според касатора в случая въззивният съд е игнорирал прекратителното действие, като е приел, че първата заповед не поражда правни последици. Решението се явява недопустимо, защото заповедта за дисциплинарно уволнение всъщност не е породила действие и ищцата няма интерес от нейната отмяна. Въззивният съд действително е обсъждал по същество законосъобразността на първата заповед, при положение че нейната отмяна не е била поискана от ищцата. Крайният извод на съда, че тази заповед не е прекратила трудовото правоотношение обаче в крайна сметка е формулиран в решението и е разрешен съобразно твърденията на страните и събраните по делото доказателства. Този извод съответства на разпоредбата на чл.335, ал.2, т.3 от КТ, която предвижда, че прекратяването на трудовото правоотношение поражда действие от момента на получаването на писменото изявление. В исковата молба ищцата е оспорила именно редовното връчване на заповедта от 29.01.2024 г. за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Затова работодателят е поискал и съдът е допуснал до разпит двама свидетели, от чиито показания обаче не се доказва връчването на заповедта. Свидетелите К. и Я. не установяват лично получаване на заповедта, а само наличието на документите в едно чекмедже в магазина, където е работила ищцата. Именно защото представителят на ответното дружество е съзнавал, че първата заповед не е получена и не е произвела действие, той е издал втората заповед за дисциплинарно уволнение, която вече е била връчена по пощата. В този смисъл следва да се разбира неясното съждение на въззивния съд, че издаването на втората заповед е съществен момент за разрешаването на спора и в противен случай няма логика в поведението на работодателя. Следователно заповедта за дисциплинарно уволнение е това волеизявление, което е получено от ищцата и е прекратило е трудовото правоотношение. Ето защо решението за нейната отмяна не може да се окачестви като недопустимо или като постановено в противоречие с практиката на ВКС по първия въпрос на касатора.

При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил становищата и всички относими към спора възражения на касатора и е съобразил събраните по делото доказателства, поради което няма противоречие между даденото от съдебния състав разрешение на втория въпрос на касатора и практиката на ВКС.

Вътрешните логически противоречия в решението, които според касатора обуславят неговата очевидна неправилност, се отнасят до началната дата на присъденото обезщетение за задържане на трудовата книжка/от деня на издаване на първата заповед/ и за обезщетението за неизползвания платен годишен отпуск. Следователно твърденията за очевидна неправилност касаят тези части на решението, които не подлежат на касационно обжалване. Ето защо и на това основание не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението в частите, с които е отменено дисциплинарното уволнение и е присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ.

При този изход на спора касаторът дължи на И. Р. В. 511,29 евро разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение