Определение № 1541 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2786/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЛИДЕР ДИНАМИК” ЕООД, чрез адв. Ив. Д., против въззивно решение № 568/04.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 635/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 2431/07.12.2021 г. по гр. д. № 3865/2021 г. на Районен съд - Пловдив, с което жалбоподателят „ЛИДЕР ДИНАМИК” ЕООД е осъден да заплати на В. Г. С. сумата от 7238,59 лева, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода 11.09.2019 г. – 11.09.2020 г. С решението са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение и се иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Дължи ли въззивната инстанция преценка на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност при наличието на представени по делото насрещни и противоречащи си извънсъдебни признания на страните относно факти касаещи изплащането на трудово възнаграждение от страна на работодател, както и при наличието на други, косвени доказателства, оборващи доказателствената сила на извънсъдебно признание на страна във връзка с нормата на чл. 175 ГПК?“; 2. „Кои са допустимите доказателствени средства за доказване на изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение и какви са последиците от неизпълнението на задължението за точно оформяне на ведомостите за заплати?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени от жалбоподателя възражения против първоинстанционното решение и да изложи мотиви при потвърждаването на последното в обжалваните му части?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практика на ВКС – първият с решение № 157/16.05.2012 г. по гр. д. № 1160/2011 г., II г. о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., решение № 110/17.07.2018 г. по гр. д. № 3763/2017 г., III г. о., решение № 165/06.12.2018 г. по гр. д. № 181/2018 г., III г. о., решение № 311/27.01.2020 г. по гр. д. № 3464/2018 г., IV г. о., решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., IV г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., решение № 84/23.05.2014 г. по гр. д. № 3361/2017 г., III г. о., решение № 210/19.19.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., IV г. о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., III г. о., решение № 22/19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г., IV г. о. и решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., IV г. о., вторият с решение № 165/06.12.2018 г. по гр. д. № 181/2018 г., III г. о., решение № 41/26.02.2019 г. по гр. д. № 2525/2018 г., IV г. о., решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., решение № 746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., решение № 141/30.11.2010 г, по гр. д. № 2715/2008 г., II г. о., решение № 241/07.01.2015 г. по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о. и решение № 258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о. и третият с решение № 141/04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г., I г. о., определение № 423/11.05.2018 г. по гр. д. № 535/2018 г., IV г. о. и определение № 236/08.03.2016 г. по гр. д. № 507/2016 г., IV г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба В. Г. Т., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ е основателен. Посочил е, че между страните няма спор, че в процесния период 11.09.2019 г. – 11.09.2020 г. между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение, прекратено със заповед от 11.09.2020 г. От представения трудов договор и ведомости за заплати е видно, че уговореното за 2019 г. трудово възнаграждение е в размер на 600 лева, а това за 2020 г. е в размер на 610 лева. От представените в заверен препис ведомости за заплати за процесния период е видно, че за В. С. няма положени подписи, за разлика от останалите служители в дружеството, за които са налице подписи във ведомостите. По делото е представена прокурорска преписка № 67/2021 г. на Районна прокуратура - Пловдив, в която се съдържат обясненията на Р. С., дадени по повод образувана преписка на отдел „Икономическа полиция“ за това, че не отрича правото на съпругата му В. С. да получи дължимите й трудови възнаграждения, както и че възнагражденията ще й бъдат заплатени. Видно е от представена по делото декларация, подписана от ищцата,че тя е декларирала липсата на финансови претенции към дружеството – работодател. От неоспореното и прието заключение на СЧЕ е установен размерът на трудовото възнаграждения за процесния период 11.09.2019 г. – 11.09.2020 г., както следва – 7551,98 лева брутна сума. Доказателства за това, че ищцата е работила във фирмата по делото са събрани от разпитаната свидетелка Е.У., която е работила във фирма съконтрахент на „ЛИДЕР ДИНАМИК” ЕООД. Единственото доказателство, за изплащане на заплатите на работника са обясненията на управителя на дружеството Р. С., че като неин съпруг й е носел парите в дома им. Това обаче се отрича от съпругата му и ищца по делото В. С.. При липсата на други доказателства твърденията на ответника за заплащане на трудовите възнаграждения остават недоказани. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от касатора съображения, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първият и вторият въпроси са решени от въззивния съд при съобразяване даденото разрешение в практиката на ВКС, постановена по реда на по чл. 290 ГПК, което се споделя и от настоящия състав,а именно: изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника, в които случаи не възникват съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането./ чл. 270, ал. 3 КТ/. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, респ. със свидетелски показания, когато законът позволява събирането на гласните доказателства. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства - извънсъдебното и съдебното признание, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. В настоящия случай в тежест на работодателя е било да докаже заплащането на трудовите възнаграждения, но представените по делото ведомости са неподписани. Други доказателства за установяване заплащането на трудовите възнаграждения не са ангажирани по делото. В съответствие с приетото в практиката въззивният съд е съобразил дадените по прокурорска преписка № 67/2021 г. на Районна прокуратура - Пловдив обяснения на Р. С., в които не отрича правото на съпругата му В. С. да получи дължимите й трудови възнаграждения, както и че възнагражденията ще й бъдат заплатени. Третият правен въпрос също е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивния съд, който съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по доводите и възраженията на страните в рамките на въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, досежно установената фактическа обстановка, обсъдил е подробно събраните доказателства, възраженията и доводите на страните и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на правния спор. Предвид обосновката на касатора, този въпрос притежава правната характеристика на касационно основание – оплакване по същество на спора, което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Неотносими са оплакванията на касатора, че въззивният съд не е изложил мотиви по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като той не е предмет на обжалване пред настоящата инстанция. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1023 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.