Определение № 2618 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез юрк. К. А., срещу решение № 4046/04.07.2024 г. по в.гр.д. № 14324/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 18490/10.11.2023 г. по гр.д. № 36532/2023 г. на Софийски районен съд, с което са уважени предявените от Д. Б. Д.-Г. против Прокуратурата на РБ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и уволнението й е признато за незаконно, като е отменена заповед № РД-08-466/07.06.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ищцата е възстановена на работа на заеманата преди уволнението длъжност – „съдебен деловодител“ при работодателя Прокуратурата на РБ – Национална следствена служба, служба „Документно обслужване“ и й е присъдено обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в периода 08.06.2023 г. до 23.10.2023 г. в размер на 9922,50 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.06.2023 г. до окончателното плащане. Искът за главницата е отхвърлен до пълния му предявен размер от 13 230 лв. за периода 24.10.2023 г. до 07.12.2023 г. и за 07.06.2023 г. и в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: 1/ При преценка на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ следва ли да се вземат предвид броят на извършените нарушения, характера на заеманата длъжност, особеният статут на работодателя като институция – орган на съдебна власт и отражението на нарушенията върху цялостната дейност на работодателя?; 2/ При преценка на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ следва ли да се взема предвид обстоятелството, че лицето, заемащо длъжността е съдебен служител и поведението му допринася за изграждането на облика на съдебната власт и престижа на институцията ПРБ?; 3/ Ползват ли се съдебните служители с по-висока степен на оказано доверие от страна на работодателя и следва ли преценката за извършени нарушения да се извършва с особена критичност, след като изграждат облика на съдебната власт?; 4/ Компрометирано ли е оказаното от работодателя доверие и злепоставени ли са неговите интереси по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, когато служителят не спазва установения срок за работа, не уведомява прекия си ръководител за очертаващото се закъснение и не полага дължимата грижа по опазване на поверената му преписка, независимо че от работата му са пряко зависими трети лица/институции?; 5/ Налице ли е уронване на доброто име на работодателя по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, когато неизпълнението на задължение от страна на служителя е узнато от трети лица – други служители в институцията?; 6/ Заемането на длъжност в орган на съдебната власт част ли е от критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, които подлежат на преценка при определяне на дисциплинарното наказание?; 7/ Може ли да се приеме, че на съдебните служители са възложени обществено значими функции и от това следва ли, че спрямо извършените от тях нарушения на трудовата дисциплина преценката се съпровожда с особена критичност? По първите пет въпроса касаторът изброява съдебна практика, на която според него въззивното решение противоречи- решение № 60162 от 15.07.2021 г. по гр.дело №2967/2020 г., на III г.о. решение №108 от 21.04.2015 г., по гр.дело №5516/2014 г. на III г.о., решение №86 от 25.05.2011 г., по гр.дело №1734/2009 г., на III г.о., решение №56 от 12.03.2014 г. на III г.о. по гр.дело №4607/2013 г., решение №62 от 20.04.2015 г. по гр.дело №2034/2020 г. на III г.о. и др., а по шестия и седмия въпрос сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба не взема становище по нея. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. По делото е установено, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение, като ищцата от 01.07.1996г. е била служител в Национална следствена служба, от 2014 г. е заемала длъжността „съдебен деловодител“ и трудовото й правоотношение е прекратено на 08.06.2023 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Със заявление от 07.03.2023 г., получено на посочен електронен адрес по силата на споразумение за предоставяне на информация в електронен вид за наличие или липса на данни в електронен вид за обвинения по неприключени наказателни производства спрямо конкретни физически лица от Прокуратурата на Република България на Министерство на вътрешните работи, РУ на МВР-Д. е изискало предоставяне на удостоверение за наличие или липса на данни за обвинения по неприключили наказателни производства спрямо две лица. Преписката е била разпределена на ищцата, която е извършила справка за лицата и е констатирала, че по отношение на едно от тях е налице неприключило наказателно производство. Това е наложило извършване на допълнителна проверка, за което тя е предприела действия, но до края на работната седмица не е получила обратна връзка. Не се спори, че през следващата работна седмица за периода 13.03.23 г. - 17.03.23 г. ищцата е била разпределена за дежурна на фронт-офис и че процесната преписка не е намерена, като завеждащ службата е приключил необходимите дейности по нея. По случая е образувана проверка, констатирано е нарушение на трудовата дисциплина от служителката и е предложено стартиране на процедура за търсене на дисциплинарна отговорност. С писмо, връчено на 10.05.2021 г., Главният прокурор на РБ е поискал от ищцата даване на писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ в 3-дневен срок за описаното нарушение. Същата е депозирала писмени обяснения, в които е отрекла да е извършила унищожаване на официален документ и е изложила твърдения, че е извършила проверка по изпратеното запитване и е установила неприключили производства за едно от лицата, отделила е писмото за обработка след актуализация на данните, но не го е намерила на бюрото си. По делото са разпитани свидетели, които разказват как обичайно протичат проверките по искания за издаване и подновяване на разрешителни за оръжие. Част от свидетелите дават сведения за проведената на 29.03.2023 г. среща между служителите от отдела и завеждащият служба, на която ищцата е заявила, че може да е унищожила преписката, без да иска. Тези показания не са кредитирани и от двете съдебни инстанции, които са приели, че същите не са конкретни и не установяват категорично Д. да е заявила, че е унищожила преписката. Въззивният съд е посочил, че дори и да е било извършено унищожаване на преписката, не е доказано това действие да е извършено умишлено, а и не съществуват пречки същата да бъде разпечатана повторно от електронния адрес, след като е представлявала копие на електронен документ. Според съда от събраните по делото доказателства не е установено извършеното от ищцата нарушение на трудовата дисциплина да е довело до уронване на доброто име на работодателя и да е причинило накърняване на авторитета, престижа и доверието му. Разяснено е, че уронване на доброто име на работодателя е налице, когато последният е злепоставен пред трети лица и това се отразява или е възможно да се отрази неблагоприятно на конкурентноспособността, ефективността и авторитета на предприятието-работодател. Доколкото разпитаните по делото служители на РУ на МВР-Д. са заявили, че нямат спомен да е имало забавяне с конкретната преписка и да са се обаждали във връзка с по-бързо издаване на исканите удостоверения, според съда работодателят не е бил злепоставен пред трети лица. Съдът е съобразил още, че нарушението не се отличава с особена тежест предвид възможността преписката да бъде възпроизведена повторно на хартиен носител. Също така е посочил, че нарушението е еднократно за дълъг период от време, тъй като ищцата има чисто дисциплинарно минало за период от 25 години трудов стаж при ответника и високи оценки от атестациите за предходни периоди. Предвид изложеното, съдебният състав е стигнал до извода, че тежестта на наложеното наказание не съответства на допуснатото нарушение на трудовата дисциплина съгласно чл. 189 КТ и е приел уволнението за незаконосъобразно, а предявените искове – за основателни. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Поставените от касатора въпроси предвид приликите им следва да се обединят в две групи. Първата група се отнася до преценката на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ и по-конкретно следва ли да се отчитат характерът на заеманата длъжност и особеният статут на работодателя като институция. Към тази група се отнасят първият, вторият, третият, шестият и седмият въпрос. Относно приложението на чл. 189, ал. 1 КТ е налице трайна практика на ВКС (напр. решение № 60166 от 6.07.2021 г. по гр. д. № 2405/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 156 от 3.07.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50027 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 856/2022 г. на ВКС, IV г. о.), според която при преценката за съразмерност на наложеното наказание с допуснатото дисциплинарно нарушение следва да бъдат отчетени всички обстоятелства, при които е допуснато нарушението, в т.ч. тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено; отражението върху работата в предприятието на работодателя; настъпили ли са вредни последици - последици не само икономически, но и върху микроклимата в съответното звено на работа; поведението на работника и отношението му към допуснатото нарушение, дисциплинарното му минало, както и доколко с действията си е отговорил на очакванията за съответстващото за длъжността поведение. Съдебната практика отчита, че трябва да бъдат взети предвид обществената значимост на професията, която се отразява на тежестта на нарушението, а освен това и характера на изпълняваните трудови функции, доколкото трудови функции, свързани със задължения по опазване обществения и законов ред от правоохранителните органи, по опазване сигурността на живота и здравето на хората или на сериозни материални блага, сочат за оказано високо доверие на работника, а неизпълнението им съставлява изключително тежко дисциплинарно нарушение. Законът за съдебната власт предявява към съдебните служители високи изисквания при изпълнение на техните трудови функции като съгласно разпоредбата на чл. 347 ЗСВ при изпълнение на служебните си задължения и в обществения живот съдебният служител трябва да има поведение, което не уронва престижа на съдебната власт. В този смисъл решение № 56/29.05.2018 г. по гр.д. № 3272/2017 г. на ВКС, III г.о. Поради това преценката за тежестта на извършеното нарушение следва да се извършва с оглед на всички обстоятелства във връзка с извършеното нарушение - както характера на изпълняваната дейност, така и значимостта на неизпълненото задължение, субективното отношение на работника и др. Трайно възприето е и че в разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ трите критерия са дадени кумулативно, което означава, че имат едно и също значение за определяне на вида на дисциплинарното наказание и нито един от тях няма предимство пред другите. Предвид дадените разрешения следва да се приеме, че липсват допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с трайната съдебна практика, вкл. и цитираната от касатора, която според настоящия състав не се нуждае от преосмисляне или осъвременяване. Съдът е отчел поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства по делото, без да дава превес на някой от критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. В този смисъл качеството съдебен служител и особеният статут на работодателя като институция от съдебната власт сами по себе си не могат да обосноват някаква допълнителна или извънредна тежест на извършеното нарушение и единствено поради това да се стигне до извод, че следва да се наложи най-тежкото дисциплинарно наказание. Напротив, следва да се съобразят и останалите изброени по-горе критерии, които в случая сочат на нарушение, от което не са настъпили вредоносни последици в работната среда или извън нея и което е изолиран случай в дългогодишната работа на ищцата. Следователно изводите на съда не налагат допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Втората група въпроси касае уронването на доброто име на работодателя по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ. И по тези въпроси е налице постоянна практика на ВКС, включително цитираната от касатора, в която се застъпва, че неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Злоупотреба с доверието на работодателя е налице, както когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага, така и когато, без да е извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието (действие или бездействие) е извършено умишлено. В случая от установената по делото фактическа обстановка не следва извод за накърняване интересите на работодателя пред трети лица. Разпитаните по делото свидетели, служители на РУ-Д., не дават сведения процесният случай да е довел до негативни последици за някого, нито са възприели поведението на ищцата като нарушение и дори не си спомнят случката като нещо значимо – в този смисъл не може да се приеме, че действията на служителката са се отразили на доброто име на нейния работодател. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване и по тази група въпроси. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид посочените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,