Определение № 1170 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3476/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. В. срещу решение №.313/10.05.23 по г.д.№.213/23 на Софийски окръжен съд – с което е потвърдено решение №.31/14.02.23 по г.д.№.267/22 на РС Костинбод за отхвърляне на предявените от касатора искове за заплащане на 8100лв. трудово възнаграждение за периода 1.05-31.10.20 на основание чл.128 КТ и на 1498,50лв. лихви. Ответната страна „ТБД Товарни превози“ЕАД оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че претенцията е неоснователна, тъй като не е доказано през процесния период, за който се претендира заплащане на трудово възнаграждение, ищецът да е полагал реално труд. Отразено е, че наличието на трудово правоотношение само по себе си не е достатъчно за възникване на задължение за плащане на възнаграждение, ако работникът фактически не е осъществявал съответната трудова функция - необходимо е да се докаже действително изпълнение на служебните задължения. В случая страните не спорят, че през предявения период ищецът не се е явявал на работа и не е полагал труд за работодателя. Релевираният във въззивната жалба и в писмените бележки довод, че неполагането на труд се е дължало на невключване в графика за работа и неосигуряване на условия за изпълнението й, както и на устните сведения, че нямало работа, по същество е такъв за престой по вина на работодателя /чл.267, респ. чл.267а КТ/ или за недопускане до работа /чл.213 КТ/ - в които случаи на работника или служителя би се дължало брутно трудово възнаграждение. Същият, обаче, е заявен несвоевременно - едва с въззивната жалба и писмените бележки /поради това и първоинстанционният съд не е можел да предполага, че тези факти са част от правния спор и правното основание на главния иск, правилно го е квалифицирал по чл.128 КТ - без да обсъжда горните обстоятелства и да разпределя доказателствена тежест във връзка с тях, а страните не са възразили спрямо правната квалификация в доклада/. Изменение на иска е можело да бъде заявено най-късно в първото заседание по разглеждане на делото /чл.214 ал.1 ГПК/, не е било извършено и с това възможността е преклудирана. Действително горните факти биха обусловили квалификация на главния иск по чл.267, чл.267а или чл.213 КТ, но не са били своевременно наведени и не са били взети предвид. Поради това и съдът, като е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка /съдържаща хронологично проследяване на отношенията между страните по трудовото правоотношение, заключенията на счетоводната и графологичната експертизи и показанията на разпитаните свидетели/, е обсъждал от правна страна единствено релевантните предпоставки на фактическия състав на чл.128 КТ за присъждане на трудово възнаграждение. Отбелязано е, че дори хипотетично да се приеме, че работникът навежда твърдения за престой в подкрепа на предявения иск по чл.128 КТ, то съгласно чл.266 ал.1 ГПК на този етап от производството не могат да се твърдят за първи път нови обстоятелства, които страната е знаела към момента на подаване на исковата молба или отговора; в случая не е налице хипотеза на чл.266 ал.2 или ал.3 ГПК, поради което и навеждането и доказването на такива твърдения и съобразяването им е недопустимо. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите. 1.„Законосъобразно ли „ТБД Товарни превози“ЕАД е удържала 6 месечни брутни трудови възнаграждения на доверителя ми при наличие на трудов договор, респективно трябва ли да му бъдат изплатени шест месечни трудови възнаграждения на основание чл.128 ал.2 КТ, като е установено, че не е полагал труд поради това, че виновно от работодателя не са му били осигурени условия за работа?“; 2. „Придобитото право в процеса на основание чл.83 ал.1 т.1 от ГПК може ли да бъде ограничавано от съда предвид приложението на чл.78 ал.6 от ГПК?“; 3.“относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да направи правните си изводи и постанови решението си“. Изведеният от касатора първи въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос не е общ и абстрактен - какъвто има предвид чл.280 ал.1 ГПК, а е конкретен, фактически, свързан с обстоятелствата по делото. На него може да се отговори едва с акта по съществото на спора–решението, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а не в настоящата предварителна фаза на селекция с оглед критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед на това и доколкото касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба /обвързаността на касационната инстанция от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране/, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за втория въпрос. Същият не е бил предмет на обсъждане на въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Предвид изложеното не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване. Във връзка с третия въпрос безспорно е налице трайно формирана съдебна практика, съгласно която съдът е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Посочила е изрично кои са релевантните факти и обстоятелства с оглед разпоредбата на чл.128 КТ, на която се основава претенцията /реално полагане на труд, изпълнение на служебните задължения в рамките на съществуващо трудово правоотношение – каквото изпълнение не се спори, че не е било налице (т.е. даването на парична награда на ищеца не е сред тях)/, и установени ли са по делото; изложила е и изрични мотиви относно недопустимостта на въвеждането на нови факти и обстоятелства и на изменение на иска пред въззивната инстанция /сочейки, че подобни действия не са били предприети от страната в съответствие с процесуалните норми и предвидените срокове пред първата инстанция/, респективно на съобразяването на преклудирани твърдения. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,