Определение № 50852 от 22.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1361/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Фитнес Решение” ЕООД, представлявано от управителя М. Х., чрез адв. Н. А., против въззивно решение № 260250/19. 01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 4491/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20049408/22.02.2021 г. по гр. д. № 307427/2020 г. на Софийски районен съд, с което са уважени предявените от П. А. К. против „Фитнес Решение” ЕООД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като е признато за незаконно и отменено уволнението на П. А. К., извършено със заповед № ТП-56/17.04.2020 г. на управителя на „Фитнес Решение” ЕООД на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване обема на работа, считано от 17.04.2020 г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Пазач - портиер” и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 3660 лева - обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 17.04.2020 г. до 17.10.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 13.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК по следните въпроси: 1. „От кой момент уволнението по чл. 328, ал. 2, т. 3 от КТ се счита за извършено – от датата на издаване на заповедта за уволнение или от изтичането на срока на даденото предизвестие по чл. 326, ал. 2 във връзка с ал. 1 от КТ?“; 2. „От кой момент уволнението по чл. 328, ал. 2, т. 3 от КТ се счита за извършено в хипотезата на неспазване на срока на даденото предизвестие и изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ?”; 3. „Съобразно изискванията на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК съдът длъжен ли е да разреши въведения с иска правен спор след като обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и към защитните доводи и възражения на страните в процеса, надлежно въведени в процеса?”; 4. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение?” и 5. „Разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи на ответника и негови възражения по наведени от ищеца твърдения?”. Сочи, че първият и вторият въпроси са решени в противоречие с решение № 573/30.10.2009 г. по гр. д. № 5163/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 873/18.01.2011 г. по гр. д. № 1757/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 22/04.02.2014 г. по гр. д. № 3146/2013 г. на ВКС, III г. о., третият с решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на ВКС, IV г. о. и др., четвъртият и петият с решение № 274/16.03.2016 г. по гр. д. № 5031/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 400/28.05.2018 г. по гр. д. № 650/2018 г. на ВКС, III г. о., определение № 255/12.03.2016 г. по гр. д. № 436/2016 г. на ВКС, IV г. о. и др., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация П. А. К., подаден чрез пълномощника му адв. Д. Н., в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима. По делото не е било спорно, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по представения трудов договор от 07.11.2018 г., изменен с анекс от 30.11.2018 г., което е прекратено с представената по делото заповед № ТП-56/17.04.2020 г. на управителя на дружеството ответник, на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване обема на работа. Въззивният съд е приел, че соченото основание за прекратяване на трудовия договор на ищеца не е осъществено с оглед конкретно извършваната от ищеца трудова дейност, предвид длъжността и длъжностната му характеристика – „Пазач портиер“. През този период не само, че не е съществувало такова намаляване обема на работата, но дори този обем се е увеличил предвид неизползването на фитнеса от клиенти. В подкрепа на този извод е и факта, че през същия период и по точно един месец преди прекратяване трудовото правоотношение на ищеца, е назначен трети служител на същата длъжност и със същата длъжностна характеристика, видно от представените писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели. Освен това, макар формално да е извършен подбор, не са установени от работодателя точните критерии за установяване на нивото на изпълнение на служебните задължения от страна на ищеца и всички останали служители на същата длъжност, спрямо които е проведен подборът. От показанията на разпитаните свидетели е установено по-скоро извършването на дисциплинарни нарушения от страна на ищеца, но тези факти и обстоятелства са извън пределите на настоящия спор и биха могли да бъдат обсъждани само като част от евентуално установени от работодателя критерии при извършването на подбора. Във връзка с възражението на ответника за погасяване на правото на иск,поради завеждането му след изтичане на преклузивния срок по чл.358,ал.1,т.2 КТ съдът е посочил, че на ищеца е връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на горепосоченото основание на 17.04.2020 г. Трудовото правоотношение се счита за прекратено от изтичане на срока на предизвестието – 17.05.2020 г.,а исковата молба депозирана на 13.07.2020 г.,е в рамките на преклузивния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Приел е,че направеното едва с въззивната жалба възражение за прихващане на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ с изплатеното обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ,като преклудирано не следва да бъде разглеждано. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт ,като по отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се разкрива въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Процесуалните норми по чл.60, ал.4 и ал.5 ГПК за броенето на сроковете и последиците от чл. 3, т.1 ЗМДВИП / в сила от 9.04.2020г./ относно течението на процесуалните срокове по време на извънредното положение са ясни.В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Първите два въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не биха могли да доведат до различно разрешение от приетото от въззивния съд, че искът е предявен на 13.07.2020 г. в преклузивния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Това е така, защото съгласно чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. /изм. ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г./ за срока от 13. 03. 2020 г. до отмяната на извънредното положение – 14.05.2020 г. спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производство, с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно приложението, а настоящите искове не попадат в изключението. Поставените в изложението трети, четвърти и пети въпроси за задълженията на въззивния съд обуславят решаващата воля на съда, поради което представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се обосновава наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК, включително и цитираните от касатора, според която в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007 г., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая, мотивите към въззивното решение съдържат отговор на всяко едно от конкретните оплаквания, направени с въззивната жалба. Доводите на жалбоподателя са обстойно обсъдени, ведно с приетите писмени и гласни доказателства. Несъгласието с изводите на съда за незаконосъобразност на уволнението, с оглед недоказване от страна на работодателя на основанието „намаляване на работата“ и липсата на ясни критерии при извършване на подбора по чл. 329, ал. 1 КТ, с анализа на събраните доказателства от страна на съда, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК./ т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК на ВКС/. Наличието на практика изключва и поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 200 /двеста/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.