Определение № 1697 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4479/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 187 от 27.05.2022 г. по в. гр. д. № 104/2022 г. на Смолянския окръжен съд е потвърдено решение № 400/29.11.2021 г. по гр. д. № 451/2021 г. на Смолянския районен съд, с което И. Г. Ш. е осъден на основание чл.109 ЗС да преустанови неоснователните действия, с които пречи на В. Т. Б., В. Т. П., П. С. Г., С. С. В. и М. П. С. да упражняват в пълен обем правото си на собственост върху ПИ с идентификатор [№], находящ се в местността „Бърцето-стикал“, [населено място], [община], като премахне за своя сметка находящия се в югозападната част на имота метален павилион.

Въззивният съд е приел, че имот № 68000.5.40 по КККР на [населено място] е възстановен на наследодателя на ищците С. Т. Г. с решение № 05487 от 12.03.1998 г. на ПК-Смолян. В имота се намира процесният метален павилион, закупен от ответника И. Г. Ш. с договор за продажба, сключен на 01.03.1993 г. с ликвидационния съвет на СС Широка лъка въз основа на спечелен от него търг и заплатен с фактура № 210 от 09.04.1993 г.

Прието е, че спорът по делото се съсредоточава върху това дали металният павилион съставлява строеж по смисъла на § 5, т.38 ДР на ЗУТ, или е преместваем обект по смисъла на чл.56 ЗУТ; дали наличието на павилиона в имота е било пречка за възстановяване на собствеността и дали той пречи на ищците да упражняват правото си на собственост.

Съдът не е възприел заключението на вещото лице за статута на павилиона и е приел, че той е изпълнен като временен обект и е придобил статут на постройка по чл.120, л.4 ППЗСПЗЗ /отм./. Павилионът не попада в урбанизирана територия и за него няма предвиждане в устройствен план. Той не представлява строеж по смисъла на § 5, т.38 ПЗР на ЗУТ - в този смисъл решение № 310 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 906/2010 г. на ВКС, I-во г.о. Не е била налице пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищците, тъй като тази разпоредба има предвид осъществено благоустройствено мероприятие и застрояване на терена като комплекс от строителни дейности с определено предназначение, а не строеж на отделни сгради.

Прието е, че ответникът не е могъл да придобие право на строеж върху процесния павилион, както и определен към него прилежащ терен в размер на 0.235 дка съобразно Наредбата за необходимата земя за изграждане на строителни обекти, тъй като павилионът е продаден от ликвидационния съвет на ТКЗС без право на строеж, доколкото последният не е бил собственик на земеделската земя, върху която е поставен павилионът. Съгласно чл.63 ЗС собственикът може да отстъпи право на друго лице да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на постройката, но в конкретния случай павилионът не представлява сграда. Липсват и доказателства за изпълнена процедура по чл.45, ал.3 ППЗСПЗЗ за определяне на прилежащ терен към металния павилион и съответно този терен да е заплатен от ответника.

Приети са за неоснователни твърденията на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност за правото на строеж върху павилиона и прилежащия терен. Няма доказателства от 1993 г. и до сега той да е владял прилежащ терен около павилиона.

Прието е, че павилионът затруднява достъпа на ищците до техния имот. Съдът се е позовал на свидетелските показания, според които павилионът се намира в югозападния край на имота, там където е подходът към него, затова пречи на ищците да ползват имота. По този въпрос не е възприето заключението на вещото лице, според което павилионът не създава пречки на ищците да ползват имота си.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника И. Г. Ш..

Жалбоподателят поддържа, че е била налице пречка по чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищците, тъй като процесната земя се е намирала в бивш стопански двор на селскостопанска организация по § 12 ПДР на ЗСПЗЗ и е била застроена с металния павилион. Според експертизата този павилион е строеж по смисъла на § 5, т.38 ДР на ЗУТ, а не временен преместваем обект. Според жалбоподателя павилионът представлява наземна сграда по смисъла на § 1в, ал.1 ДР на ППЗСПЗЗ и е пречка за възстановяване на собствеността върху земята. Съдът трябвало да зачете заключението на вещото лице, а не да се позовава на решение на ВКС по друго дело, неотносимо към настоящия спор. Неправилно не били зачетени и Указания № 06-00-131/25.09.1992 г. на Министерство на селскостопанското развитие, земеползването и възстановяването на поземлената собственост, обективирани впоследствие в чл.48а ППЗСПЗЗ. Не били обсъдени подробно доказателствата за изтекла придобивна давност и за липсата на пречки за ползване на имота на ищците.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:

1. Нормата на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ явява ли се специална по отношение на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ тогава, когато е безспорно установено, че процесният имот е бил включен в стопански двор на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и който е застроен и представлява прилежаща площ към сгради и дали чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ се явява приложимо право, в случай, че решението на поземлената комисия е издадено след влизане в сила на тази норма;

2. Поставя ли нормативно изискване разпоредбата на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ за комплексност на застрояването или за законност на сградата като пречка за реституция в реални граници;

3. Поставя ли нормативно изискване нормата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за комплексност на застрояването /комплексно мероприятие/ или за законност на сградата като пречка за реституция в реални граници;

4. Дали разпоредбите на чл.56 ЗУТ и чл.120 ППЗТСУ /отм./, касаещи хипотезите на временни преместваеми обекти, разположени в поземлени имоти в урбанизирани територии, са приложими и по отношение на постройки, изградени в земеделски земи, включени в стопански дворове на ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации;

5. Допустимо ли е съдът да не кредитира заключение на съдебна експертиза за констатирани от вещото лице факти и обстоятелства по конкретно дело, позовавайки се единствено на правни изводи на съдебно решение по друго дело с коренно различна фактическа обстановка и дали препращането към такъв съдебен акт е достатъчен мотив, обосноваващ преценката му за годността на експертизата. Съставлява ли това съществено нарушение на процесуалните правила.

По първия въпрос се поддържа, че приложима към настоящата хипотеза е нормата на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ; че тя е специална по отношение на чл.10б, ал.1; че съдът е трябвало да изложи мотиви, свързани с приложимата норма и че неприлагането й противоречи на решение № 89 от 21.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6524/2014 г., I г. о. и определение № 178 от 10.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 123/2019 г., II г. о. По втория въпрос се поддържа, че въззивното решение противоречи на посочената практика на ВКС, както и на решение № 301 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1154/2010 г., I г. о. По третия въпрос се сочат решение № 49 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2427/2019 г., I г. о. и решение № 876 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2959/2007 г., I г. о. по четвъртия въпрос - решение № 226 от 19.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3136/2013 г., II г. о., решение № 89 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 6444/2007 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 865 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1533/2009 г., I г. о. и решение № 329 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1277/2010 г., I г. о., а по петия въпрос - решение № 38 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2049/2020 г., IV г. о., решение № 117 от 22.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1409/2019 г., I т. о., решение № 10 от 9.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1921/2021 г., III г. о. и решение № 14 от 2.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 997/2021 г., III г. о.

По всички въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се и основанието очевидна неправилност.

Ответниците в производството В. Т. Б., В. Т. П., П. С. Г., С. С. В. и М. П. С. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Считат, че ответникът по предявения от тях иск по чл.109 ЗС /жалбоподател в настоящото производство/ не може да оспорва материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия, с която им е възстановена собствеността върху земеделската земя. Позовават се на практика на тричленни състави на ВКС по този въпрос, както и на ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Развиват подробни доводи в подкрепа на вижданията си.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Касационното обжалване следва да се допусне по четвъртия въпрос, който е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като от отговора му зависи дали ще се приеме, че в процесния имот, който се е намирал в бивш стопански двор на организация по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, има сграда и прилежаща площ към сграда, която е пречка по смисъла на чл.10, ал.12 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. По този въпрос е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посочената от жалбоподателя практика на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване. При разглеждане на делото по същество следва да се прецени дали в действителност към процесния метален павилион е била определена прилежаща площ, или той представлява малоценна постройка по смисъла на чл.1, ал.3 ППЗСПЗЗ, към която няма определена такава прилежаща площ и която не е пречка за възстановяване на собствеността.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение