Определение № 1569 от 09.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 143/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищцата Я. Г. Т., чрез адв. З. И., и на ответниците Защитено жилище за лица с умствена изостаналост, [населено място], [община] и [община], чрез адв.А. Б., срещу решение № 454/28.07.2022г. по в.гр.дело № 461/2022 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваните части за признаване за незаконно на уволнението на Я. Т., извършено със заповед на кмета на [община] № 3-391/22.12.2020г.; за възстановяване на Т. на заеманата преди уволнението длъжност „социален работник“ в Защитено жилище за лица с умствена изостаналост, [населено място], [община]; за присъждане на Т. на обезщетение по 225, ал.1 КТ в размер на 4175,10 лева, както и на обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 1222 лева и за осъждане на Т. да върне на [община] изплатеното й обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ в размер на 4150,44 лева. Ищцата Т. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението за осъждането й да върне, като получено на отпаднало основание, обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ. Ответниците Защитено жилище за лица с умствена изостаналост, [населено място], [община] и [община] обжалват решението в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, т.1, 2 и 3 КТ и този по чл. 224 КТ. В изложението към касационната жалба на ответниците се поставя процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, както и въпроса: „Допустимо ли е след като ищецът е възстановен на работа със заповед от един работодател и от същата дата има издадена заповед от същия работодател за прекратяване на трудовото правоотношение със същото лице, то да приеме, че първата е законосъобразна, а втората – не, защото е издадена от некомпетентен орган?“ Въпросите са поставени в контекста на оплакването, че съдът неправилно е определил Защитено жилище за лица с умствена изостаналост, [населено място] за работодател на ищцата вместо [община] и този извод е формиран, без да се обсъдят доказателствата по делото, установяващи, че Защитено жилище за лица с умствена изостаналост, [населено място] не е второстепенен разпоредител с бюджетни средства; няма своя банкова сметка, от която да изплаща заплатите на персонала; няма БУЛСТАТ регистрация, както и без да бъде съобразено, че ищцата не е възразила срещу заповедта на кмета на общината, с която е била възстановена на работата, от която понастоящем е уволнена, след отмяна на предходно нейно уволнение. Сочат се допълнителните селективни критерии на т.1 и т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Страните взаимно оспорват касационните си жалби. При извършената служебна проверка за допустимостта на касационните жалби настоящият състав приема, че тази на ищцата е изцяло недопустима, а тази на ответниците – в частта, с която се обжалва решението на въззивния съд в частта по иска по чл. 244 КТ. И двата иска – по чл. 55, ал.1, предл.3то ЗЗД вр. с чл. 222, ал.3 КТ и по чл. 224 КТ са с цена под 5000 лева ( съответно 4150, 44 лева и 1476, 00 лева). Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 и т.1 от ГПК, произнасянето на въззивния съд по тези два иска не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената им е до 5 000 лв. Ето защо, касационната жалба на ищцата следва да се остави без разглеждане, както и тази на ответниците в частта по иска по чл. 224 КТ и в тези части касационното производство по делото следва да се прекрати. В допустимата част - срещу решението по исковете по чл. 344, т. 1-3 КТ, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: За да уважи предявените искове по чл. 344 КТ, въззивният съд е приел, че главен ответник по тях е Защитено жилище за лица с умствена изостаналост. Препращайки към фактическите изводи на първата инстанция, въззивната е приела, че трудовото правоотношение на ищцата с главния ответник е възникнало по силата на трудов договор № 625/28.06.2007г., сключен с кмета на [община], който, съгласно действащата към този момент разпоредба на пар.37 от ПЗР към ЗИД на З./Д.в.бр.120/29.12.2002г. в сила от 01.01.2003 г., е бил работодател на персонала в заведенията за социални услуги на общинска/бюджетна издръжка. Така възникналото трудово правоотношение е било прекратено със заповед № ДЗИДП-179/07.12.2018г. на кмета на [община]. Същата е била отменена като незаконосъобразна, като със сила на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр.д.№157/2019г. на РС Сандански, е било признато, че към момента на връчване на ищцата на уволнителната заповед от 07.12.2018г. неин работодател е ръководителят на Защитено жилище за лица с умствена изостаналост, съгласно редакцията на чл.18а от Закона за социално подпомагане, според която работодател на персонала на съответната социална услуга е неговият ръководител. Процесната уволнителна заповед е издадена и връчена на ищцата след възстановяването й на работа на длъжността „социален работник“ в резултат от отмяната на уволнението от 2018г. Към този момент – 22.12.2020г., действащ е Закона за социалните услуги, в сила от 01.07.2020г. С неговите разпоредби – пар.1 от ДР вр. с чл. 28 и 29, ал.2, се запазва уредбата на работодателската власт по отношение на персонала в съответната социална услуга т.е. за работодател на ищцата следва да се счита отново ръководителят на Защитено жилище за лица с умствена изостаналост. Анализирайки нормативната уредба, съгласно която Защитеното жилище за лица с умствена изостаналост, с Раздол, е организационно и икономически обособено образувание с призната от закона работодателска власт, съдът е приел, че то притежава качеството работодател по смисъла на §1, т.1 ДР на КТ, поради което е в компетенциите на неговия ръководител ( управителя на защитеното жилище) да уволни ищцата. В тази връзка издадената от кмета на общината уволнителна заповед, като издадена от лице без работодателска власт, е счетена за незаконосъобразна. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Цитираните разрешения са съобразени от въззивния съд. Изводът за работодателската власт на ответника Защитено жилище за лица с умствена изостаналост е направен при обсъждане на всички събрани по делото доказателства, при отчитане характера на дейност на този ответник (обществена институция за задоволяване на обществени потребности в социалната сфера, създадена по силата на закон, която осъществява своите функции в предоставена за стопанисване общинска сграда, с нает персонал по утвърдено щатно разписание и назначен управител – ръководител на институцията) и след анализ на законодателната уредба, като обстоятелствата, че този ответник не е регистриран по БУЛСТАТ, а кметът на [община] има правомощията по чл. 44 ЗСУ да управлява и контролира бюджетните средства за финансиране на социалната услуга, са отчетени като невлияещи върху този извод. Несъгласието на касатора в приетото от въззивния съд е довод за неправилност, който не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Какво приема ищецът, когато заявява исковата си претенция и допустимо ли е то, е без значение за разрешаване на правния спор. В случая ищецът има право на иск срещу уволнителната заповед и именно нея е атакувал с конкретни доводи. „Възстановителната заповед“ и нейното „възприемане“ от ищеца нямат връзка с така упражненото право на защита. Предвид изхода на спора, на ищцата се следват сторените разноски в настоящото производство, които са в размер на 600 лева за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, ВКС, състав на ІІІ ГО