Определение № 4161 от 12.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. П. Е., чрез адв. Д. С., против въззивно решение № 6448 от 25 ноември 2024 г., постановено по в.гр.д. № 10277/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 11389 от 12 юни 2024 г., постановено по гр.д. № 5952/2023 г. по описа на Софийски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. срещу „Фаст логистик 2018“ ЕООД иск по чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на сумата от 9615 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за периода 01.09.2019 г.- 07.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е уважен предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на сумата от 2790 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода 01.09.2019 г.-07.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Според жалбоподателката съдът погрешно тълкувал смисъла на сключеното между страните допълнително споразумение: не съобразил факта, че в самото споразумение изрично било написано, че е към трудов договор № 001/03.04.2018 г. и не представлява отделно правоотношение, което да се регулира с посочените норми от НСОРЗ, както и че се сключва на основание чл. 118, ал. 3 КТ, в която хипотеза работодателят имал право едностранно да увеличава трудовото възнаграждение. Намерението на работодателя не било споразумението да е за конкретни бъдещи резултати, а за вече постигнати такива. Допълнителното възнаграждение било с постоянен характер и не подлежало на ежемесечна преценка от работодателя. Ищцата нямала задължение да доказва постигнати резултати, тъй като страните не били уговорили конкретни параметри на такива резултати. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответникът „Фаст логистик 2018“ ЕООД, чрез адв. И. М. и адв. М. Д., в отговор заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Предмет на настоящото производство е иск по чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 9615 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за периода 01.09.2019 г.-07.01.2020 г. Същото се претендира като дължимо съгласно допълнително споразумение от 01.06.2018 г., чиято автентичност е оспорена от ответника с отговора на исковата молба. Пред първоинстанционния съд ищцата е посочила, че не разполага с оригинал на този документ, който бил изпратен и подписан от имейл. В тази връзка е назначена съдебна компютърно-техническа експертиза, от която се установява, че посоченият от ищцата имейл, по който същата е комуникирала с ответното дружество работодател, е бил служебен на това дружество, както и че имейлът е закрит. Данните, които са се съдържали като кореспонденция в този имейл, са унищожени и технологично не могат да бъдат възстановени по никакъв начин. Същевременно съдът е установил, че между страните е налице по-ранно гр.д. № 71009/2021 г. по описа на СРС за неплатени трудови възнаграждения, както и за сума, дължима по същото допълнително споразумение от 01.06.2018 г.; по това дело ответното дружество не е подало отговор по исковата молба, но в съдебно заседание неговият управител е направил признание, че претендираните суми не са платени; с влязло в сила на 08.11.2022 г. решение по делото претенциите на ищцата са били уважени в пълен размер. При това положение въззивната инстанция е приела, че след като процесното допълнително споразумение е било представено по гр.д. № 71009/2021 г. по описа на СРС и същото не е било оспорено в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, то оспорването на автентичността на споразумението се явява преклудирано в последващото производство. Според въззивния съд процесуалното поведение на ответното дружество може да бъде характеризирано и като злоупотреба с процесуални права – знаейки, че ищцата не разполага с оригинала на допълнителното споразумение, както и че е закрил служебния имейл, чрез който комуникира с нея, прави искане по чл. 183, ал. 1 ГПК. В заключение съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 183, ал. 1, предл. последно ГПК за изключване на допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. от доказателствения материал по делото. По отношение на уговорките в допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. съдът е установил, че в него е договорено заплащането на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в размер на 2325 лева. По делото е спорно дали това допълнително трудово възнаграждение има постоянен характер, както и дали заплащането му от страна на работодателя е обвързано от постигнати от ищцата резултати в работата й, над текущите й задачи, за които се следва основно трудово възнаграждение. Съдът е изяснил, че основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ според прилаганата система на заплащане на труда. Посочено е, че допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания, като тези с постоянен характер са посочените в чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор“ или научна степен „доктор на науките“) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Тълкувайки волята на страните, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че в случая не се касае до възнаграждение, което е включено в основната работна заплата, нито до такова по чл. 11 НСОРЗ. Уговорено е допълнително трудово възнаграждение с посочен размер, а критерият за получаването му е „постигнати резултати“. Според съда премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати, индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Когато целевият бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на такъв и конкретният му размер не подлежи на съдебен контрол. Съдът е стигнал до извод, че уговореното между страните допълнително трудово възнаграждение е индивидуално такова и няма постоянен характер, а за получаването му от страна на работника е необходимо той да е постигнал определен резултат. Доколкото ищцата не е ангажирала доказателства да е постигнала резултат, при който й се дължи това допълнително трудово възнаграждение, то претенцията й е приета за неоснователна. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Касаторът пита дали определеното от работодателя допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати има характер на ежемесечно плащане, при съображението, че работодателят не е приел правила и норми за отчитане на постиженията, както и дали в този случай следва да се приеме, че това възнаграждение е за вече постигнати от работника/служителя постижения в минал период от време. Въпросите не адресират решаващи мотиви на съда, доколкото по делото не се твърди, нито е установено, че работодателят не е приел вътрешна нормативна уредба за изчисляване и преценка на постиженията на работниците. Липсата на такива правила се сочи от жалбоподателката едва пред касационната инстанция, поради което този въпрос не е бил изследван по делото. Тези твърдения са свързани с тезата на жалбоподателката, че след като няма правила, които да регулират условията за плащане на това възнаграждение, то същото няма как да зависи от постигнатото всеки месец. Доколкото тези доводи не са обсъждани от първоинстанционния и въззивния съд, то не могат да се изследват за пръв път в касационното производство, респективно няма как и поставените въпроси да служат като основание за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и до въпроса за разпределение на доказателствената тежест за доказване на постигнати резултати, когато работодателят не е приел правила и норми за отчитане на постиженията. Отделно от изложеното, за пълнота е необходимо да се посочи и следното. В практиката на ВКС (напр. решение № 235 по гр.д. № 1684/2024 г. на ВКС, III г.о.) е възприето разбирането, че съобразно чл. 15 НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивидуални или общи, не спада към тях. Житейски нелогично е страните по трудовия договор да са се споразумели за плащане на допълнително трудово възнаграждение „за постигнати резултати“ и както в договора, така и в нормативната уредба на предприятието да липсват уговорки за условията на дължимост на такова възнаграждение. Обстоятелството, че в процесното допълнително споразумение липсват каквито и да е подробности кога възнаграждението се дължи, не означава, че работодателят не е уредил този въпрос с вътрешни правила. Както се посочи, този факт не е недоказан, а не е изследван по делото. Не може да се приеме и че формулировката „за постигнати резултати“ в споразумението е използвана, за да се уговори за конкретни резултати, реализирани в минал период, да бъде заплащано ежемесечно възнаграждение за неопределено бъдеще време. В допълнение, от представените по делото извлечения от банкови преводи се установява, че от началото на процесния период до 30.08.2019 г. ищцата е получавала от ответника ежемесечни преводи с посочено основание „заплата“, всеки от които е бил на стойност над уговорената основна заплата от 675 лева и допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит при работодателя. Това е индиция, че ответникът е заплащал и допълнително възнаграждение, което е варирало за всеки месец и може да се предположи, че същото е било обвързано с постигнати през съответния месец резултати от служителката. При този изход на спора на ответника по касационната жалба се дължат разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция в размер на 1000 лева в тяхната еврова равностойност, които се доказват с представен договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,