Определение № 2726 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3466/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. №43138 от 05.05.2023г. на А. Н. Н., чрез пълномощника адв. Й. С., срещу определение №4363/05.04.2023г. по ч.гр.дело №12122/2022г. на Софийския градски съд, ГО, ЧЖ, VI-Г състав. С обжалваното определение е оставена без уважение частната жалба на Н. против определение №59442 от 04.10.2022г., постановено по гр. дело №59442/2020г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по делото, като процесуално недопустимо, в частта по предявения от ищеца А. Н. против Гаранционния фонд инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на заповед № 68/07.10.2020г. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Иска да се допусне касационно обжалване, съдебният акт да бъде отменен и да се приложи разпоредбата на чл. 278, ал.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор преповтаря оплакванията от частната жалба и сочи наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 ГПК като твърди противоречие на изводите на въззивния съд с ТР №1/27.04.2022г. по тълк.дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа също и очевидна неправилност на определението-основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК ответникът по жалбата-Гаранционния фонд, чрез пълномощника адв.Д. П., изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на определението до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид становището на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима-подадена е в срок от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на IV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Софийският районен съд е бил сезиран с искова молба от А. Н., с която против Гаранционния фонд са предявени искове по чл. 344, ал.1, т. 1, т.2 КТ-да се признае за незаконно уволнението на Н., като се отмени незаконосъобразната заповед за дисциплинарното му уволнение № 68/07.10.2020г. и ищецът да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност; иск по чл.344, т.3 КТ във вр. с чл. 225, ал.1 КТ; искове по чл. 225, ал.3 КТ и чл.224, ал.1 КТ, както и евентуален иск по чл.213, ал.2 КТ. Ищецът е предявил и инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на заповед за уволнение № 68/07.10.2020г., поради липса на представителна власт на подписалите я лица и/или поради порок на волята. С протоколно определение от 04.10.2022г. първоинстанционният съд е приел, че предявеният инцидентен установителен иск е недопустим, тъй като всички пороци на уволнението се включват в оспорването на неговата законност. Посочил е, че в случай, че се установи, че заповедта за уволнение е издадена от некомпетентен орган или същата страда от формални пороци, то това води до незаконност на уволнението, но не и до нищожност на заповедта. С тези мотиви съдът е прекратил производството в тази му част. В обжалваното пред ВКС определение въззивният съд е споделил изцяло изводите на районния съд за недопустимост на предявения инцидентен установителен иск, като се е позовал и на съдебната практика на ВКС, според която уволненото лице разполага с иска по чл. 344, ал.1 КТ за отмяна на незаконното уволнение, но не и с иск за прогласяване нищожността на административен акт. Предвид изложеното съдът е оставил без уважение частната жалба на Н. против прекратителното определение на СРС. Върховният касационен съд, състав на IV ГО, намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. За да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК на въззивното определение касаторът следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това жалбоподателят следва да е обосновал и наличието на всяка от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК. Липсата на общата или на специална предпоставка обуславя недопускане на касационното обжалване. В случая частният жалбоподател не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а и такъв не може да бъде уточнен и конкретизиран от касационната инстанция, съобразно разрешенията в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Както в частната касационна жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към нея, се съдържат единствено оплаквания за неправилност на обжалваното определение, свързани с преценката за недопустимост на предявения инцидентен установителен иск. Проверката за правилността на атакуваното определение ще се извърши само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване. Тъй като жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи, само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота следва да се допълни, че в случая уволненият служител иска отмяна на уволнението, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение. Не може да има съмнение, че съдът е сезиран с трудов спор по смисъла на чл.357, ал.1 КТ. Заповедта на изпълнителния директор на едно дружество за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение. По своята правна същност това волеизявление е от гражданскоправно естество на работодател, а не е административен акт по смисъла на чл.21 АПК. Съгласно чл.357, ал.1 КТ споровете между работника/служителя и работодателя относно прекратяването на трудовите правоотношения се квалифицират като трудови и уволненото лице разполага с право на иск за отмяна на незаконното уволнение, а не за прогласяване недействителността на административен акт. В този смисъл и решение № 137/25.3.2011г. по гр.д. № 1112/2010г. на IV ГО на ВКС, с което въззивният съд изцяло се е съобразил. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По тези съображения настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския градски съд. Така мотивиран, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд на РБ,