Определение № 133 от 24.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3960/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Дом за стари хора „Мария Луиза“ – [населено място], чрез процесуалния представител адв. М. Я. от САК, срещу решение № 295 от 06.07.2021г., постановено по гр. д. № 446/2021г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260023 от 04.03.2021г., постановено по гр. д. № 979/2020 г. по описа на районен съд Свищов, в частта с която са уважени исковете на И. Х. И. по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ за признаване на уволнението й от работодателя Дом за стари хора „Мария Луиза“ – [населено място] за незаконно и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 2266,87 лв., ведно със законната лихва от 09.10.2020 г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/. След като работникът е подписал констативен протокол, чрез който се установява нарушение на трудовата дисциплина и са приети констатациите в протокола без възражение, може ли същият този констативен протокол да се ползва от работодателя за преписка по изготвяне на документи и налагане на дисциплинарно наказание и да се ползва като доказателство, че наказаният работник е разбрал своето нарушение на трудовата дисциплина?; 2/ Когато по делото са представени доказателства, че на работника е наложено предходно наказание за друго нарушение на трудовата дисциплина, което е влязло в сила и не е заличено в сроковете по КТ, следва ли тези доказателства и това наказание да се вземат предвид от съда при изследване и определяне на тежестта на наложеното наказание на трудовата дисциплина, което работникът обжалва?; 3/.Извършването само на едно нарушение на трудовата дисциплина достатъчно ли е да обоснове законосъобразно уволнение, като се вземе предвид общественият риск и заплаха от това нарушение, което застрашава здравето на пациенти, към които трябва да се полагат специални грижи и обслужване?; 4/. Допустимо ли е съдът да постанови решението си въз основа на презумптивни оборими изводи, останали недоказани в хода на производството?. Сочи се, че тези въпроси са решени в противоречие със следната практика на ВКС: Определение № 26 от 21.01.2020 г., в което са цитирани решение № 127 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1099/2012 г., III г.о. и решение № 102 от 12.03.2014 г. по гр. д. № 5501/2013 г., IV г.о.; определение №752/04.12.2020год., по гр.дело №1574/2020год., ІV г.о., решение № 29 от 10.03.2015 г. по гр. д. № 3149/2014 г., III г.о., определение № 846 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г., решение № 263 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г., решение № 14 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 2590/2019 г., определение № 535 от 16.07.2020 г. по гр. д. № 1156/2020 г., решение № 246 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 1156/2020 г., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 791/2010 г., определение № 858 от 24.11.2016 г. по гр. д. № 2725/2016 г. на ВКС, IV г.о. Поставят се и следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК: В своите писмени обяснения работникът следва ли да вземе отношение по същество за извършеното деяние, за да може работодателят да прецени вината на наказаното лице и да определи и евентуално наложи наказание и ако на работника са вменени допълнителни задължения със заповед на работодателя, които задължения са сходни с изпълняваните от него задължения съгласно длъжностната му характеристика и работникът не се е противопоставил или възразил на заповедите на работодателя, може ли да претендира, че неизпълнението на вменените му със заповедите задължения не представлява нарушение на трудовата дисциплина? Касаторът счита, че е налице и очевидна неправилност на решението, обосноваваща допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и в тази връзка са поставени въпроси №7 и №8 в изложението относно допустимостта съдът да изчислява дължимото обезщетение по чл.225 КТ, без да използва специални знания на вещо лице и да приеме изчисленията на другата страна в писмени бележки по делото. Ответникът по касационната жалба И. Х. И., чрез своя пълномощник адв. И. И. от ВТАК, в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли да не се допуска касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди решението в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че между страните е било налице трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „санитар“. Със заповед № 370 от 25.08.2020г. на Директора на Дом за стари хора „Мария Луиза“ – [населено място] на И. Х. И. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 06.08.2020г. около 15:00 ч. не е изпълнила задълженията си по т. 6.1 от длъжностната й характеристика – поддържане на лична хигиена на потребителите: специален тоалет, интимен сутрешен и вечерен; нарушила е Правилата за хигиената и дезинфекцията в Дома за стари хора, разпорежданията по заповед на Директора на Дома за стари хора от 11.02.2019г. и заповед от 07.02.2020 г., както и че е извършила системни нарушения на Етичния кодекс на служителите. В обясненията си от 13.08.2020 г. И. не отрича, че не е правила интимен тоалет при смяна на памперси на лежащи пациенти на 06.08.2020г. в посочения час. Въззивният съд е констатирал, че деянията по т. 2-5 от заповедта за уволнение не са описани, включително липсва дата на извършването им. Относно деянието по т. 1 – че служителката не е правила интимен тоалет при смяна на памперси на 06.08.2020г., съдът е приел, че са спазени формалните и процедурните изисквания, но тежестта на нарушението не е равна на тежестта на дисциплинарното наказание, с което е нарушена разпоредбата на чл. 189 КТ, както и не е налице системност при неизпълнение на задълженията, а и работодателят при налагане на наказанието е имал в предвид, че са извършени множество нарушение, които не са индивидуализирани и установени. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. При данните по делото, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че определения на ВКС по чл. 288 ГПК, които сочи касатора, че не са съобразени от въззивния съд не могат да послужат за обосноваване на специалната допълнителна предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първият въпрос в изложението, същия не е обусловил решаващата воля на съда. В цитираната практика се приема, че обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта и който е бил известен на работника или служителя. В случая въпросният констативен протокол от 06.08.2020г. за проверка е възпроизведен в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и искането за даване на обяснения/ където е посочен друг час на проверката-13ч./ и не съдържа нещо различно. Както заповедта, така и протоколът са връчени на служителя. Наистина при връчването на протокола не са направени възражения, но това по никакъв начин не води до извода, че лицето се е съгласило с посоченото виновното неизпълнение на трудовите задължения, както твърди касаторът. Подписването на такъв протокол няма характера на покана за даване на обяснения, тъй като служителят още не знае, че срещу него ще се инициира дисциплинарно производство. Освен това липсата на възражение от страна на работника и служителя не може да се приеме като признание на виновността на нарушението. Вторият и третият въпрос също не са обусловили волята на въззивния съд. Решението е постановено въз основа на извода, че работодателят е извършил преценка за тежестта не само с оглед на нарушението, описано в т. 1 от заповедта за уволнение и само по отношение на което има изложени мотиви и е посочено конкретно, но и с оглед други нарушения, които не са изложени с индивидуализиращите ги белези в т. 2-5 от заповедта. За тях не са искани и обяснения. Съдът е счел, че при преценката относно тежестта на нарушението работодателят е бил повлиян и от тези неописани нарушения, без които наказанието би следвало да е по-леко, и при съобразяване на всички обстоятелства също нямаше да е налице основание за налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Законът не забранява налагането на дисциплинарни наказания за нарушения, които не са сериозни, но степенува наказанията по вид и тежест в чл. 188 от КТ именно с цел да се постигне справедливо съответствие и при съобразяване на критериите в чл.189, ал.1 КТ за съразмерност на наложеното наказание с извършеното нарушение-тежест на нарушенията, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Дали конкретното нарушение е достатъчно сериозно е въпрос на правилността на решението и не може да бъде обсъждан в настоящото производство. Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, която касаторът е цитирал. Въпреки че служителят е наказан и за други нарушения, за които в решението е прието, че не отговарят на формалните критерии на закона, съдът е длъжен да изследва дали нарушението, отговарящо на тези критерии, може да обоснове налагането на най тежкото дисциплинарното наказание и което е осъществено от въззивния съд. Настоящият състав счита, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Петият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото в конкретния случай тълкуването на закона е ясно – служителят не е длъжен да даде обяснения във връзка с предприетото срещу него дисциплинарно производство. Ако служителят е дал обяснения, тогава възниква задължение те да бъдат обсъдени от рабатодателя. И шестият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – не може работникът да се счита задължен да изпълнява „сходни“ задължения на своите, уредени в заповеди на работодателя. Служителят е длъжен да изпълнява само онези задължения, за които е правно обвързан, а това са тези посочени в длъжностната му характеристика. Непротивопоставянето на служителя на заповеди на работодателя не може да обоснове съгласието му да изпълнява други „сходни“ задължения. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът е формулирал въпроси във връзка с това основание, макар че законът не изисква такива. Не се сочи съдебна практика, поради което тези въпроси не могат са се отнесат към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът излага, че съдът неправилно е изчислил дължимото обезщетение по чл. 225 КТ, без да използва специални знания на вещо лице, след като е направено възражение от ответната страна за размера на обезщетението. Освен това се навеждат оплаквания, че е недопустимо преизчисляването на паричната претенция по чл. 225 КТ във вр. с чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ с оглед на с писмени бележки, които не са връчени на другата страна за запознаване и длъжен ли е съдът да ги приеме и да се ръководи от тях. В тази връзка следва да се посочи, че съдът няма задължение да назначава експертиза при определяне на размера на обезщетението за оставане на работа и да се ръководи от писмените бележки по делото, а от значение е в рамките на предявената претенция с посочен период и размер, при уважаването й частично да изложи мотиви и посочи конкретно как е формиран този размер за исковия период, което е извършено от първоинстанционния съд. При посочените доводи в изложението решението, не е очевидно неправилно. Решението не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението трябва да са от такова естество, че да не е нужно да се извършва проверка на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв. Право на разноски има ответникът по касация, който е направил искане и е представил доказателства за разноски в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение по касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.