Определение № 1010 от 22.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1599/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Обединена българска банка“ АД чрез процесуалния му пълномощник –юриск. Н. срещу решение № 241/18.07.2023г., постановено по в.т.д. № 149/2023г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 594 от 23.12.2022г. по търг.дело № 148/22г. по описа на Варненски ОС в обжалваните му части, са отхвърлени предявените от касатора искове срещу А. М. С. и М. А. С., с правно основание чл. 422 вр. чл.415 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката от двамата ответници, дължими солидарно, за следните суми: 97 292,71лв. - главница, 213.42лв. - претендирана договорна лихва за периода 11.12.2021г. – 04.01.2022г. и сумата 154.96лв. - обезщетение за забава върху предсрочно изискуемата главница за периода 04.01.2021г. – 10.01.2022г., претендирани по договор за банков кредит, обезпечен с ипотека на недвижим имот № 117-3073249, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.дело № 250/22г. по описа на ВРС.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че разпоредбата на чл. 46, ал. 4 от ЗКНИП предвижда само и единствено възможност за предоговоряне на условията на кредита, поради което е диспозитивна по характер и не вменява задължение на кредитора преди да пристъпи към принудително изпълнение. Счита и че даденият 14-дневен срок е разумен и безспорно е установено, че не е спазен от страна на длъжниците. Поддържа, че Варненски АС не е съобразил задължителната практика по т. 9 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК относно момента, към който трябва да се установява съществуването на вземането и не е съобразил, че сумите са събрани в резултат на действия по принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването или евентуално отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност и по следните въпроси, за които поддържа едновременно предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК:

1. „В хипотезата на неприложимост на диспозитивна правна норма / чл. 46, ал. 4 от ЗКНИП/ поради неприемане на покани за договаряне от едната страна и доколкото същата норма представлява само и единствено правна възможност за определено активно поведение, което предпоставя съвпадане волята и на двете страни, следва ли да се правят изводи във вреда на другата от страните по съдебен спор по валидно облигационно правоотношение?“

2. „В хипотезата на наложен запор върху банковата сметка на кредитополучателя, от която се обслужва кредитното задължение, допустим ли е отказ на банката - кредитор да изпълни запора, като вместо това погаси приоритетно просрочените суми по кредитната експозиция при себе си?“

3. „Следва ли да се кредитират като „извършени доброволни плащания“ по кредит извършени от длъжника преводи по разплащателната му сметка в банката-кредитор, независимо от факта, че същите не са постъпили впоследствие по сметка с титуляр банката, а са преведени на ЧСИ в изпълнение на наложен запор върху разплащателната сметка на длъжника?“

4. „Налице ли са обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост по кредит в хипотезата на надлежно писмено уведомяване на длъжниците за предстоящо настъпване на предсрочна изискуемост на цялото кредитно задължение, ако не платят натрупани до момента просрочия в даден срок за доброволно плащане и който срок не е спазен от длъжниците?“

5. „При отправена до длъжника покана за заплащане на просрочените суми в рамките на определен срок, както и изрично волеизявление, че при неплащане ще настъпят конкретни неблагоприятни последици в неговата правна сфера, допустимо ли е отклонение от закрепените в ЗЗД правила за пресмятане на срокове, с аргумент, че длъжникът има качеството „потребител“ или с изтичане на срока за доброволно изпълнение, за кредитора са налице основанията за преобразуване на кредитното задължение в предсрочно изискуемо?“.

Ответниците по касационната жалба –А. М. С. и М. А. С. са подали отговор от 26.09.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. С. Н., в който оспорват подадената жалба по подробно изложените съображения и претендират да не бъде допускано касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че е безспорно по делото сключването на 17.07.2017г. между страните на договор за банков кредит, обезпечен с ипотека на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 150 000лв. със срок за погасяване 25.07.2036г., както и че вноските с падеж до 10.07.2021г. са заплатени, а за вноски с падежи 10.08.2021, 10.09.2021г., 10.11.2021г. и 10.12.2021г. няма направени в срок плащания. Варненски апелативен съд е приел, че с писмо – покана от 15.12.2021г. банката е уведомила длъжниците, че по договора има просрочена главница в размер на 2 160.20лв. и просрочени лихви в размер на 1 367.83лв. и обявява кредита за предсрочно изискуем, като същото е връчено лично на М. С. на 20.12.2021г. и на А. С. - чрез съпругата му М. С. на същата дата.

Въззивният съд е приел, че от представените нареждания се установява, че на 05.01.2022г. С. е превел по сметката в ОББ сумата 3 550лв., получена по сметката на 06.01.2022г., както и сумата 700лв. на 26.01.2022г. Представени са и доказателства за платени от С. по сметката му в ОББ на суми както следва: 700лв. на 15.02.2022г., 1 400лв. на 19.05.2022г., 2 100лв. на 29.07.2022г., 700лв. на 04.10.2022г., 700лв. на 17.10.2022г. и 700лв. на 24.11.2022г.

Апелативният съд е приел, че не се установява наличие на договорна клауза, която да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност и да създава съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните и като резултат да е във вреда на потребителя, като служебната проверка на съдържанието и формата на договора за кредит не установява нарушение на императивните изисквания на чл. 23 ал.1, чл.24, ал.1, т.1 – 9 и 11 и чл.25, ал.3 от ЗКНИП. С оглед горното Варненския АС е приел, че страните са валидно обвързани от договора за кредит.

Въззивният съд е приел, че изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е редовно връчено на длъжниците, както и че към 15.12.2021г. е налице забава на четири погасителни вноски, поради което и са налице предпоставките по чл.21.1.1. от договора за едностранно обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Варненски АС е приел, че изявлението на банката, обаче, не е безусловно, а е дадена възможност на кредитополучателя да заплати сумите, като посоченият в писмото размер на неизпълнените в срок задължения е общо 3 528.03лв., а е установено, че на 05.01.2022г. кредитополучателят С. е заплатил чрез превод сумата 3 550лв. Въззивният съд е приел, че макар плащането да е със закъснение, банката сама е дала предимство на възможността за запазване на договора за кредит при плащане на просрочените задължения, и плащането им с ден-два дена закъснение е в рамките на разумния срок и изцяло в духа на нормата на чл. 46 от ЗКНИП. Посочил е и че даденият от банката срок тече по времето на коледните и новогодишните празници, с множество почивни и неработни дни, обстоятелство, което само по себе си затруднява изпълнението на задължението на потребителя. Въззивният съд е приел, че след получаване на писмото от банката, кредитополучателят се е възползвал от предоставената му възможност и е погасил просрочените към този момент вноски и към 11.01.2022г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не са били налице предпоставките да бъде обявена предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит поради липса на неплатени задължения към този момент. Варненският АС е приел, че не са били налице предпоставки за предсрочна изискуемост и към датата на исковата молба, тъй като в нея се признавало и получаването на сумата от 700лв. на 26.01.2022г., с която съобразно изготвения от вещото лице вариант за погасяване на задълженията по погасителния план, се е погасило изцяло задължението с падеж 10.01.2022г. и част от задължението с падеж 10.02.2022г. С оглед горното въззивният съд е приел, че при установеното по делото редовно връчване на изявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, предхождащо подаването в съда на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, и при установена липса на просрочени задължения към тази дата, не са били налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което и редовното връчване на исковата молба не променя изводът за липса на предсрочна изискуемост и не се налага изследване на обективните предпоставки за това в по-късен момент. Съставът на въззивния съд е приел, че следва да бъдат съобразени всички плащания, извършени от длъжника по сметката му в банката – кредитор, независимо от установеното от експерта, че сумите впоследствие са преведени по сметка на ЧСИ въз основа на наложен запор върху сметка, тъй като не се касаело за суми, събрани от длъжника в резултат на принудително изпълнение, а за плащане от длъжника на кредитора му. Посочил е, че сумите са внасяни от кредитополучателите в брой на каса в офис на банката и са приемани от съответните служители като погасяване на задължение за вноски по кредит. С оглед на горното въззивният съд е приел, че дори и исковата молба да съдържа изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то и към датата на получаване на препис от исковата молба, не са налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Апелативният съд е посочил, че искът за целия размер на кредита, изискуем предсрочно, е недоказан и неоснователен и следва да бъде отхвърлен, като следва да бъдат отхвърлени и претенциите за договорна лихва за периода от 11.12.2021г. до 04.01.2022г. с оглед установеното по делото плащане на падежиралите задължения за този период на 05.01.2022г. С оглед горното е отменил решението на ОС-Варна и отхвърлил исковите претенции.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът няма задължение да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен въпрос от касатора относно приложението на нормата на чл. 46, ал.4 от ЗКНИП, е обсъждан от въззивният съд, поради което може да бъде общо основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не отговаря на допълнителните селективни критерии. Варненски апелативен съд е приел, че след като банката е дала възможност за доброволно изпълнение с поканата, то заплащането на всички суми от кредитополучателите, макар и с ден закъснение, е в рамките на разумния срок за това и е изцяло в духа на нормата на чл. 46 от ЗКНИП. Приетото от въззивният съд разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС и следователно не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, който да обуслови допускането до касация на решението. Апелативният съд се е съобразил с константната практика на ВКС, че за да бъде развален един договор, респ. да бъде обявена предсрочната изискуемост на кредита, допуснатото неизпълнение следва да е съществено с оглед интереса на кредитора, а забава с един ден не може да се приеме за съществена, тъй като всички просрочени задължения са били погасени към 05.01.2022г. В решение на Съда на Европейския съюз от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (т. 3 от диспозитива) и Решение на СЕС от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (т. 73 от мотивите) по тълкуването на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори е посочено, че клаузата за предсрочна изискуемост следва се преценява, наред с другите посочени критерии, и с оглед на предоставените от националното право възможности на потребителя да преустанови действието на предсрочната изискуемост на кредита и че кредитната институция упражнява правото недобросъвестно, ако неоправдано и предварително изключва или осуетява тази възможност. Решенията на СЕС са задължителни на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, и в случая въззивният съд се е съобразил с горепосочените актове, като е приел, че с даденият доброволен срок с поканата е предоставена възможност на потребителя да избегне настъпването на предсрочната изискуемост и в случая кредитополучателите са се възползвали от това, като всички вноски с настъпил падеж са заплатени директно на банката, плащането е прието от нейни служители и това е осъществено преди подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, преди образуване на изпълнителното дело и налагане на запора, а със заплащането на всички търсени суми е отпаднала обективната предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост към процесната дата. С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че така поставеният въпрос не може да обуслови допускане до касация на въззивното решение.

Вторият въпрос дали при наложен запор върху банковата сметка на кредитополучателя е допустим отказ на банката - кредитор да изпълни запора, като вместо това погаси приоритетно при себе си просрочените суми, не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивният съд и не е обусловил решаващите му мотиви. Апелативният съд е приел, че заплатените от кредитополучателя С. суми на 05.01.2022г. са получени от служители на банката и с внасянето на тази сума са заплатени всички изискуеми до момента вноски, а към тази дата не е имало наложен запор на сметката, тъй като не е било образувано изпълнително дело, но дори не е било и подадено от банката заявление по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Въззивният съд е приел, че с горепосоченото доброволно плащане са отпаднали обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, а не че банката е следвало да не изпълнява наложен запор. Следователно така поставеният въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Третият поставен въпрос дали следва да се считат за доброволни плащания, извършените такива, които впоследствие са преведени по сметка на ЧСИ, също не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъждал плащания, които са след наложения запор, а е възприел, че със заплащане на всички суми на 05.01.2022г. – преди запора, преди заявлението по чл. 417 ГПК, заповедта и изпълнителния лист, не е имало никакви просрочени задължения по кредита и съответно предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост. Този въпрос е свързан с доводите на касатора за последващо приетото плащане прехвърляне на сумите по сметка на ЧСИ, но същите са във връзка с възприетите от въззивния съд фактически констатации, т.е. така поставен въпросът изисква и проверка на установените факти по делото, което означава, че е свързан с правилността на решението и не може да обуслови допускане на въззивния акт до касация на основание чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не отговаря на даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение.

Поставените четвърти и пети въпроси от касатора за това дали са налице обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост по кредит при изтичане на даден срок за доброволно плащане и как се пресмятат сроковете при потребителски кредит, са обусловили в известна степен изводите на въззивния съд, но не отговарят на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, на които се позовава касаторът. Както се приема в практиката на ВКС, обективирана в решение №109/12.08.2019г. по т.д.№636/2019г. на 2 т.о. на ВКС и др., за да бъде развален поради неизпълнение един двустранен договор, неизпълнението трябва да е съществено от гледна точка на интереса на кредитора съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Идеята за неизпълнение, което е съществено от гледна точка на интереса на кредитора, е заложена и в чл. 71 ЗЗД, уреждащ правото на кредитора да иска изпълнение на срочно задължение преди срока, когато длъжникът стане неплатежоспособен, както и в чл. 432, ал. 1 ТЗ, уреждащ основания за настъпване на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит. Разпоредбата на чл. 87 ЗЗД е приложима и към договора за потребителски кредит, а разпоредбата на чл. 432, ал. 1 ТЗ не дерогира приложението на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която съдържа общи правила за предсрочната изискуемост. Наличието на тази практика, с която въззивният съд се е съобразил, като е приел, че във всяка отделна хипотеза следва да се преценява дали банката добросъвестно е упражнила предоставено й право да търси вземането си от кредитополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали неизпълнението на договорните задължения е съществено, трайно и показващо продължително нежелание на длъжника да изпълнява точно своите задължения по сключения договор, изключва хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, на която необосновано се позовава касатора, както и на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е процедирал в противоречие със същата. Апелативният съд е приел, че срокът за доброволно плащане е текъл по време на коледни и новогодишни празници и веднага след тях кредитополучателят е заплатил изцяло всички дължими по кредита суми и дори е предплатил частично следващата вноска. Отговорът на въззивния съд, че не е налице съществено във времево отношение неизпълнение заради един ден е в дискрецията на решаващия състав и пряко свързан с направените от него фактически изводи, което прави поставените въпроси относими към правилността на решението. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса дали правилно въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. С оглед горното и тези въпроси не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответниците не са заявили искане за разноски.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.