Определение № 3113 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 50/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от И. А. К., чрез адвокат Х. Хр., срещу въззивното решение на Хасковски окръжен съд №284/25.10.2023г. по в.г.д.№649/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна „Многопрофилна болница на активно лечение – Х.“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат В. Т., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК са неотносими към произнасянето на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора, а въпросът по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е некоректно зададен, отговорът му няма отношение към предмета на делото и не би могъл да доведе до промяна в правния резултат. Твърди още, че не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Хасково, с което: е прекратено като недопустимо производството по гр.д. №2338/2022г. на Районен съд – Хасково по предявения от И. А. К. срещу „Многопрофилна болница за активно лечение – Х." АД иск с правно основание чл.74 от КТ и са отхвърлени предявените от И. А. К. срещу „Многопрофилна болница за активно лечение – Х." искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед № ЧР-17-87/03.05.2022г на изп. директор на „МБАЛ - Х." АД, на основание чл.325, т.5 от КТ; за възстановяване на И. А. К. на заеманата преди уволнението длъжност „медицинска сестра" и за заплащане на сумата от 12 042 лева – обезщетение за оставането ѝ без работа за времето от 04.05.2022г. до 04.11.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска – 01.07.2022г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение от 2006г., като към 29.04.2021г. ищцата И. А. К. заемала длъжността „медицинска сестра“ в „Очно отделение“ по безсрочен трудов договор. Със заявление от 28.04.2021г. ищцата направила искане за преназначаването ѝ на длъжност „медицинска сестра“ в Отделение „Уши нос гърло“. Работодателят взел становището на д-р Г. Х. от отделение „УНГ“, който дал съгласие лицето И. К. да бъде назначено на мястото на медицинска сестра П. Ш.. Въз основа на посочените документи между страните било сключено допълнително споразумение №25/29.04.2021г. към трудовия договор на ищцата, с което К. заела длъжността „медицинска сестра“ в Отделение „УНГ“, с отбелязване „трудовият договор е срочен – за заместване на отсъстващ работник титуляр П. А. Ш.. Въззивният съд установил още, че със заявление от 29.04.2021г. П. А. Ш. уведомила работодателя „Многопрофилна болница за активно лечение – Х." АД, че ще прекрати ползването на разрешения ѝ отпуск за отглеждане на малко дете на основание чл.164 от КТ, считано от 03.05.2022г. Въз основа на същото, със Заповед № ЧР-17-87/03.05.2022г. трудовото правоотношение на ищцата И. К. било прекратено, на основание чл.325, т.5 от КТ – поради завръщане на замествания. Заповедта била връчена на лицето на 04.05.2022г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че по делото са установени обстоятелствата за наличие на трудово правоотношение между страните и прекратяването му с оспорената заповед, на основание чл.325, ал.1, т.5 от КТ. Съдът направил извод, че предявеният установителен иск по чл.74 от КТ относно недействителността на допълнително споразумение №25/29.IV.2021 г. по отношение клаузата за срок – за заместване на отсъстващ работник, на основание чл.68, ал.1, т.3 от КТ, е недопустим. Приел, че правен интерес от този иск ще е налице, когато трудовото правоотношение не е прекратено на някое от основанията по чл. 325-чл.331 и чл. 334 от КТ. В конкретния случай, доколкото към датата на предявяване на иска трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.325, т.5 от КТ и издадената заповед е предмет на правния спор, искът по чл.74 от КТ касае преюдициален въпрос, повдигнат едновременно с исковете по чл.344 от КТ, поради което е недопустим. Въззивният съд направил извод за неоснователност на предявените искове по чл.344 от КТ. Позовал се на безспорния по делото факт, че инициативата за промяната на съществувалото безсрочно трудово правоотношение била на ищцата К. (съобразно подаденото от нея заявление), въз основа на което било съставено и подписано процесното допълнително споразумение (№ 25/29.04.2021г.), в което се съдържал текст за сключването му за заместване на отсъстващ работник, титуляр (П. А. Ш.) и посочено правно основание – чл.68, ал.1, т.3 от КТ. Съдът отбелязал, че споразумението е доброволен акт и като такъв е създало очертаната връзка между страните (в субективен и обективен план), доколкото отразявало съвпадащите насрещни волеизявления (подписано от двете страни, без възражения и бележки), поради което надлежно е породило права и е обвързало страните по него. Изложил още, че в продължение на повече от година – до прекратяване на трудовия договор, на 03.05.2022г., ищцата изпълнявала трудовите си функции в рамките на това споразумение. Съдът приел, че тази поредица от факти – подписване на споразумението и осъществяването на трудовата функция в продължителен период от време обосновава извод, че ищцата съзнателно е вършила възложената ѝ работа, поради което намерил за неоснователни доводите за въвеждане в заблуждение, измама и др. Приел, че по делото не са събрани доказателства за тези твърдения, нито са навеждани твърдения, че ищцата е узнала за договора едва с прекратяването му. Посочил още, че доколкото по делото не са събрани доказателства защо ищцата е пожелала да бъде преместена на работа от едно отделение в друго, дали и с кого е водила разговори по повод на преназначаването ѝ, респ. в какъв смисъл са били същите, законосъобразен е и решаващият извод на първостепенния съд, че трудовото правоотношение между страните било трансформирано по реда на чл.68, ал.1, т.3 от КТ в срочен трудов договор за определен срок (за заместване на работник или служител, който отсъства от работа). В заключение, въззивният съд направил извод, че не е налице нарушение на чл.67, ал.3 от КТ. Ищцата ясно и категорично е изразила писменото си волеизявление в процесното споразумение за трансформиране на безсрочното ѝ трудово правоотношение в срочно правоотношение по заместване (чл.68 ал.1, т.3 от КТ). Този извод обосновал и извода за неоснователност на исковете за отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение между страните, съответно за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение за времето през което е останала без работа. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/Когато трудовото правоотношение е прекратено на някое от основанията по чл.325-331 и чл.334 от КТ, страните по трудовия договор имат ли правен интерес от обявяване на недействителността му или на отделна негова клауза, когато тя е от преюдициално значение за законосъобразността на съответното основание, на което е прекратено трудовото правоотношение. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №161/08.05.2015г. по г.д.№4848/2014г. на ІV г.о.; решение №435/02.02.2016г. по г.д.№2299/2015г. на ІV г.о.; решение №64/22.05.2019г. по г.д.№1414/2018г. на ІІІ г.о.; решение №147/28.11.2017г. по г.д.№5534/2016г. на ІІІ г.о. и др. Поставеният въпрос е свързан с правния интерес и допустимостта на иска по чл. 74 КТ за признаване на недействителност на клауза „срок“ на трудов договор, предявен при прекратено трудово правоотношение и при висящ съдебен спор между същите страни относно законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение. Същият е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По него е налице формирана и трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, на която възизвното решение противоречи, поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Допустимо ли е при липса на категорично писмено заявление/искане на работника, отправено до работодателя, което ясно и безусловно изразява волята му за превръщане на безсрочен договор в срочен трудов за определено време, което е едновременно предхождащо по време сключването на допълнителното споразумение за изменение в срока на договора и направено отделно от него, трудовият договор за неопределено време да се измени в договор за определен срок? и 2/ Действителна ли е уговорка в допълнително споразумение за изменение на трудовото правоотношение, определяща трудовото правоотношение като срочно, при липса на изрично, ясно и категорично заявление/искане от работника, отправено до работодателя, която ясно и безусловно изразява волята му за превръщане на безспорен трудов договор в срочен трудов договор за определено време, което е едновременно предхождащо по време сключването на допълнителното споразумение за изменение в срока на договора и направено отделно от него? Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №60325/11.01.2022г. по г.д.№3890/2020г. на ІV г.о.; определение №792/17.11.2020г. по г.д.№1874/2020г. на ІІІ г.о.; решение №53/19.03.2014г. по г.д.№2907/2013г. на ІV г.о.; решение №284/07.10.2011г. по г.д.№1154/2010г. на ІІІ г.о.; определение №289/18.04.2022г. по г.д.№4446/2021г. на ІV г.о.; решение №545/13.01.2012г. по г.д.№1512/2009г. на ІV г.о. Последният формулиран въпрос в изложението е: В случай, че служителят е депозирал пред работодателя заявление, с което е поискал единствено да бъде преназначен от едно звено в друго звено и работодателят е изразил съгласието си, чрез резолюция върху същото, като е посочил, че това може да стане при условията на заместване на отсъстващ служител, това дерогира ли изискванията на чл.67, ал.3 от КТ, при условие, че резолюцията на работодателя не е доведена до знанието на служителя? Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че тези въпроси касаят предпоставките за изменение на трудовия договор, когато същото е свързано с преминаване от безсрочно в срочно трудово правоотношение и начина на изразяване на съгласието на работника/служителя в хипотезата на чл.67, ал.3 от КТ, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос: за предпоставките за изменение на трудовия договор, когато същото е свързано с преминаване от безсрочно в срочно трудово правоотношение и начина на изразяване на съгласието на работника/служителя в хипотезата на чл.67, ал.3 от КТ. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като по него е налице многобройна и непротиворечива практика на състави на Върховния касационен съд, включително и сочената от касатора. Въззивното решение е постановено в противоречие с дадените в нея разрешения, поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът прави искане за допускане на обжалването по всички поставени въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като решаването им ще доведе до установяване на непротиворечива практика, ще допринесе за развитие на правото, което ще доведе до стабилитет в отношенията на правните субекти. Наличието на установена съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, обуславя липса на наведеното основание за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правните въпроси обобщени и уточнени (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): 1/ налице ли е правен интерес и допустим ли е иск по чл. 74 КТ за признаване недействителност на клауза „срок“ на трудов договор, предявен при прекратено трудово правоотношение и при висящ съдебен спор между същите страни относно законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение и 2/ за предпоставките за изменение на трудовия договор, когато същото е свързано с преминаване от безсрочно в срочно трудово правоотношение и начина на изразяване на съгласието на работника/служителя в хипотезата на чл.67, ал.3 от КТ. Касаторът И. А. К. е освободена от заплащане на държавни такси и разноски по делото, на основание чл.83, ал.1, т.1 от ГПК. Мотивиран от горното, съдът