Определение № 4737 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2155/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 121/08.01.2025 година, изпратена по куриер на 07.01.2025 година и допълнена в срока за отстраняване на нередовностите с касационна жалба с вх. № 3181/11.04.2025 година (изпратена по куриер на 10.04.2025 година), подадена от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място], срещу решение № 202/12.11.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2024 година. С въззивното решение на Апелативен съд П. отменил първоинстанционното решение № 123/23.04.2024 година на Окръжен съд Стара Загора, ІV-ти граждански състав, постановени по гр. д. № 748/2023 година, като е постановил ново, с което е отхвърлил предявения от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] срещу Д. Р. Р. иск за заплащане на сумата от 33 384.84 лева, представляваща обезщетение в размер на полученото обезщетение за периода на обучението, пропорционално на неотработения срок, съгласно допълнително споразумение от 30.11.2015 година към трудов договор № 514/27.11.2015 година, както и сумата от 3685.81 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2022 година до 30.10.2023 година, заедно със законната лихва за забава върху главницата от 33 384.84 лева, считано от 30.10.2023 година до окончателното плащане. В подадената от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] срещу Д. Р. Р. иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационна жалба Д. Р. Р. е подал отговор на същата с вх. № 3986/13.05.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 202/12.11.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 09.12.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 121/08.01.2025 година, като е подадена по куриер на 07.01.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Плоедив е приел, че от трудов договор № 614/27.11.2015 година било видно, че УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] и Д. Р. Р. се били споразумели първият да възложи, а вторият да изпълнява длъжността „лекар специализант по урология“ в лечебното заведение със срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускане на специализанта до държавен изпит до 30.11.2020 година, с работно време от 8 ч., основно месечно възнаграждение от 700.00 лева и допълнително възнаграждение за прослужено време от 2 %, със срок за предизвестие за прекратяване на трудовия договор от 30 дни, но не повече от срока на договора, уговорен бил размерът на платения годишен отпуск, служителят се бил задължил да постъпи на работа на 30.11.2015 година, но не по- късно от 7 дни от получаване на документите по чл. 63, ал. 1 от КТ, предвидено било също, че трудовото му възнаграждение за извършената от него дейност не може о да бъде по-малко от минималния месечен размер на осигурителния доход за съответната икономическа дейност и квалификационна група професии, определен със Закона на бюджета за ДОО за съответната календарна година, а при промяна на нормативната уредба трудовото възнаграждение щяло да се променя съобразно извършената промяна, без да било необходимо съгласието на страните, като на основание чл. 20 на Наредба № 1/2015 година на М3 за ръководител на служителя- специализант бил определен д-р Д. Р.. С допълнително споразумение от 30.11.2015 година страните са се били договорили, че трудовият договор не можел да бъде прекратяван за срок, по-кратък от пълния срок на обучението за придобиване на специалност „Урология“, освен при настъпили здравословни причини, които преграждали възможността за изпълнение на задълженията по сключения трудов договор от страна на работника, след изтичане на този срок срокът за прекратяване на трудовия договор бил чрез 30-дневно предизвестие от която и да е от страните по него, при неизпълнение на задълженията по допълнителното споразумение виновната страна дължала обезщетение в размер на претърпените вреди и пропуснати ползи, а при предсрочно прекратяване на трудовия договор от работника след придобиване на специалност той дължал на работодателя обезщетение в размер на полученото възнаграждение за периода на обучението, пропорционално на неотработения срок, заедно със законната лихва от момента на прекратяване на трудовото правоотношение до окончателното изплащане на сумата, като всички останали клаузи по трудов договор № 524/27.11.2015 година оставали непроменени и запазват своето действие. От свидетелство за призната специалност рег. № 024174/25.01.2021 година на Тракийски университет гр. Стара З. се установявало, че Д. Р. Р. след успешно положен държавен изпит бил придобил специалност „Урология“, считано от 01.01.2021 година. На 26.10.2022 година същият подал заявление, като предложил на работодателя си на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ да бъде прекратен трудовият договор между тях по взаимно съгласие, считано от 30.11.2022 година., като заявил, че иска предизвестието да влезе в сила, считано от 30.11.2022 година и бил поискал да бъде уведомен за решението на работодателя си. Със заповед № 200/25.11.2022 година на изпълнителния директор на УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] било прекратено трудовото правоотношение по трудов договор № 514/27.11.2015 година с Д. Р. Р. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, т. е. по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, считано от 30.11.2022 година, като в заповедта било посочено на лицето да се заплатяло обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 4 дни. Въззивният съдебен състав намирал, че не следвало да бъдат обсъждани показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка С. М., доколкото чрез тях се установявали факти, свързани с подаване на заявлението за прекратяване на трудовия договор от Р. и евентуалната причина за това, които били неотносими към правния спор, доколкото не касаели начина на възникване и прекратяване на трудовото правоотношение, респективно виновно поведение на Д. Р. Р.. С нотариална покана рег. № 5751/19.12.2022 година, връчена на Р. на 22.12.2022 година, УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД гр. Стара З. било поискало от Р. да му заплати сумата 29 596.09 лева., представляваща обезщетение за това, че той не бил изпълнил задължението си да работи в лечебното заведение до 01.02.2026 година по сключеното между тях допълнително споразумение от 30.11.2015 година, а трудовото му правоотношение било прекратено по-рано. От събраните по делото доказателства било безспорно установено, че Д. Р. Р. бил работил в лечебното заведение от 27.11.2015 година (от ведомостите за изплатени заплати и заключението на вещото лице Г. било видно, че той бил получил възнаграждение за ноември 2015 година), при липса на други данни следвало да се приеме, че оттогава било започнало обучението му за придобиване на специалност, доколкото в този момент му бил определен научен ръководител и място за провеждане на обучението, придобил бил права по специалност „Урология“ на 01.01.2021 година, когато било приключило обучението му. Видно от приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Г. Г. за периода от 30.11.2015 година до 30.09.2020 година Р. бил получил брутно трудово възнаграждение в общ размер на 53 490.63 лева, като обезщетението за неотработения срок след придобиване на специалност за периода от 30.11.2022 година до 01.02.2026 година било в размер на 33 384.84 лева, а лихвата за забавено плащане на тази сума за периода от 30.11.2022 година до датата на предявяване на иска (29.10.2023 година) било 3685.81 лева. Въззивният съдебен състав приемал, че допълнителното споразумение от 30.11.2015 година следвало да бъде квалифицирано като договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 от КТ. Доколкото професионалната квалификация определяла степента на знания и умения по дадена професия и специалност и била от значение за качеството и ефективността при изпълнение на възложената работа, нейното повишаване било в интерес на двете страни в трудовото правоотношение, като работникът или служителят следвало да положи необходимите усилия за това, а работодателят бил длъжен да осигури подходящи условия за поддържане и повишаване на квалификацията на своите работници и служители. По повод повишаване на квалификацията на определени работници или служители можело да се сключи нарочен договор по чл. 234 от КТ, в който страните можели да определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението, да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност на страните при неизпълнение на задълженията им по договора. Уговорката за работа за определен срок от страна на работника или служителя, респективно задължението му да заплати на работодателя обезщетение при неспазване на този срок, била логична последица от това, че работодателят бил направил разходи за повишаване на квалификацията на този работник или служител, за да осигури по-ефективно и качествено изпълнение на дейността си, но последният се бил облагодетелствал от това, получавайки нови знания и умения, които щели му помогнат за професионално израстване при същия или друг работодател, като предсрочното му напускане щяло да доведе до имуществена вреда на работодателя под форма на претърпени загуби поради липсата на възвращаемост на вложените средства за повишаване на квалификацията на работника или служителя, както и под форма на пропуснати ползи от невъзможността да бъде престирана работната сила на служителя в квалифициран вариант през уговорения период. Макар да е уреден от КТ и сключен въз основа на съществуващо трудово правоотношение, този договор нямал за предмет пряко престиране на работна сила, като за него били приложими общите правила на ЗЗД. За да бъдела преценена валидността на договора, следвало да бъде извършено тълкуване на същия по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, като трябвало да се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая в допълнителното споразумение страните били уговорили, че трудовият договор не можел да бъде прекратяван за срок, по-кратък от пълния срок на обучението за придобиване на специалност „Урология“, освен в посоченото в него изключение. Въззивният съд намирал за неоснователно възражението на Д. Р. Р. за това, че посоченото допълнително споразумение било нищожно в своята цялост поради противоречие на законови норми и добрите практики, тъй като било налице съществено противоречие между съдържанието на трудовия договор и на допълнителното споразумение. Действително в трудовия договор било предвидено, че той се сключва по реда на чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, т. е. той бил срочен до завършване на определена работа, която Р. щял изпълнява на длъжността „лекар-специализант по урология“, със срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускане на специализанта до държавен изпит до 30.11.2020 година. С допълнителното споразумение страните в правоотношението се били споразумели да бъде променено основанието на договора–от срочен за извършване на определена работа на срочен за определен срок, който не можел да бъде по-кратък от пълния срок на обучението на служителя за придобиване на специалност „Урология“, освен при настъпили здравословни причини, като договорът за повишаване на квалификацията по чл. 234 от КТ се бил напластил върху по-рано възникналото трудово правоотношение. Д. Р. Р. не бил посочил конкретни императивни правни норми и/или добри практики, които да са били съществено нарушени и които да водели до нищожност на допълнителното споразумение в неговата цялост, такива не били открити и при служебната проверка на договора, поради което въззивният съд приемал, че допълнителното споразумение било действително. В същото време обаче следвало да бъде обсъдено кой бил началният момент, от който започвал да тече срокът по чл. 1 от допълнително споразумение от 30.11.2015 година. Имайки предвид целта на споразумението и липсата на изрична уговорка, че то ще породи действие в по-късен момент, въззивният съдебен състав намирал, че този срок бил започнал да тече от датата на подписването му 30.11.2015 година, в този смисъл бил и чл. 12, ал. 1 от Наредба № 1/22.01.2015 година за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, и бил изтекъл на 30.11.2020 година с изтичане на 5 години от началото на специализацията или на 01.01.2021 година, когато Р. успешно бил положил държавния изпит за придобиване на специалност /чл. 12, ал. 3 от същата наредба. Противното, т. е. че договорът пораждал действие от датата на придобиване на специалност от служителя, било означавало, че ако той не завършел обучението си и не положи успешно държавния изпит за специалност, нямало да носи отговорност поради това, че договорът бил с отлагателно условие, което не се било сбъднало, и не бил обвързал валидно страните, а това противоречало на идеята на Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и на договорите по чл. 234 от КТ. Затова УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] и Д. Р. Р. били сключили договор за повишаване на квалификацията на назначения лекар-специализант, по силата на който Р. се бил задължил да работи в лечебното заведение за посочения срок, което той бил изпълнил, доколкото трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 30.11.2022 година. Ако не се възприемело това становище, въззивният съд намирал, че цитираното допълнително споразумение било сключено в противоречие с чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ досежно срока на действието му, той като максималният срок, за който работникът или служителят можел да се задължи да работи при работодателя, бил 5 години, а в случая, макар и не пряко, бил уговорен такъв за повече от 10 години (30.11.2015 година-01.02.2026 година). Това от своя страна мотивирало извод за нищожност на тази клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, която следвало да бъде заместена по право от повелителното правило на закона (чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ) и да се приемело, че допълнителното споразумение било за срок от 5 години, т. е. отново действието му било до 30.11.2015 година. Посоченото разрешение и в двете хипотези било в унисон с разпоредбата на чл. 11 от горецитираната наредба, предвиждаща обучението за придобиване на специалност, при което основно се извършват лечебна и/или диагностична дейност или непосредствено се предоставят здравни грижи на пациенти, да се осъществява въз основа на едно от двете посочени основания, а именно сключен срочен трудов договор на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ на пълно работно време с база за обучение по съответната специалност на длъжност за специализант, със срок до изпълнението на учебната програма, но не по-дълъг от 5 години, или договор за повишаване на квалификацията по чл. 234 от КТ, при който също максималният срок, за който служителят можел да бъде задължен да работи при обучаващия го работодател, бил 5 години. Следователно и в двата случая била предвидена възможност обучението на лекар-специализант да се извършва в лечебно заведение, с което той бил сключил договор, поело задължение да го обучава и повишава квалификацията му, а от своя страна специализантът се бил задължил да работи в него за срок от 5 години. След изтичане на посочения срок Д. Р. Р. можел да прекрати трудовото правоотношение с 30-дневно предизвестие, уговорено в първоначалния трудов договор и в допълнителното споразумение, което той бил направил, подавайки писмено заявление на 26.10.2022 година, в което бил заявил недвусмислено желанието си да бъде освободен от заеманата длъжност по взаимно съгласие, считано от 30.11.2022 година, а в случай на несъгласие от работодателя да се счита, че подава предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение от 30.10.2022 година, като трудовият договор бил прекратен със заповед № 200/25.11.2022 година на изпълнителния директор на УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място]. На база на събраните по делото доказателства въззивният съд приемал за установено, че било съществувало трудово правоотношение със съответните права и задължения за страните по него, а наред с него с допълнително споразумение от 30.11.2015 година бил сключен договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 от КТ, по който Р. бил поел задължение да работи при работодателя си за срок от 5 години, което задължение той бил изпълнил и след изтичане на този срок бил проявил инициатива за прекратяване на трудовото правоотношение, прекратено по тяхно взаимно съгласие, като въззивният съд намирал, че не било настъпило условието, уговорено в допълнителното споразумение за дължимост на обезщетение от работника при предсрочно прекратяване на трудовия договор от него в размер на полученото възнаграждение за периода на обучението, пропорционално на неотработения срок. Това от своя страна водело до извод, че предявеният иск за заплащане на това обезщетение бил неоснователен и недоказан и като такъв следвало да бъде отхвърлен. Като акцесорна следвало да бъде отхвърлена и претенцията за заплащане на мораторна лихва върху претендираното обезщетение за периода от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на завеждане на делото, както и за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумата. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд П. да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалните въпроси за това следва ли въззивният съд да съобрази всички събрани по делото доказателства, като бъде втора първа инстанция и да формира свои собствени мотиви по основния предмет на делото?;за това има ли право въззивният съд да се произнася по неформулирани от въззивника възражения и твърдения, както в неговата въззивна жалба, така и относно такива (възражения и твърдения), които не са били наведени изобщо в двете инстанции по спора? и за това има ли право въззивният съд да нарушава основните начала в гражданския процес, като диспозитивното начало-чл. 6, ал. 2 от ГПК, прекрачване на правото на служебното начало-чл. 7, ал. 2 от ГПК и има ли право да нарушава равенството на страните-чл. 9 от ГПК?. Освен това е поискано допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив и по материално правните въпроси за това по какъв начин следа да се определи размера на дължимото се от работника обезщетение при неизпълнение на поетото от него задължение в случай, че той е уговорил с дружеството конкретен размер на компенсацията под формата на неустойка?; за това договорът за повишаване на квалификацията трудов договор ли е и ако не е, за него прилагат ли се общи правила на ЗЗД?; за това при неспазване на поетото задължение да се работи при работодателя в определен в договора срок следва ли да намерят приложение общите правила за отговорност при договорно неизпълнение и да се присъди обезщетението уговорено като неустойка във вида и размера, в който страните са уговорили?; за това има ли значение дали в конкретния случай ответникът е отработил някакъв срок или не?; за това допустимо ли е в отделен договор да се уговори, че ако работника или служителя не завърши обучението си, дължи обезщетение под формата на неустойка?; за това какво е значението на съвпадане на насрещните воли на работник и работодател за начина, по който ще бъде прекратено трудовото правоотношение, за преценката относно уговорената неустойка, още повече, че в конкретният случай е отправено предизвестие и договорът по чл. 234 от КТ трудов ли е или гражданскоправен?; за това какъв е специфичния предмет на договора за повишаване на квалификация и специфичните задължения, които имат страните по него, и тогава когато е налице неизпълнение от едната страна и обезщетението е уговорено във варианти, избора кой вариант ще бъде предпочетен на добросъвестната страна по договора ли е или не?; за това може ли служителят да дължи неустойка на работодателя, ако не отработи предвидения срок, за който е дал изричното си съгласие? и за това допустимо ли е в договор по чл. 234 от КТ да се уговори, че служителят дължи както възстановяване на извършените от работодателя разходи за повишаване на квалификацията му в пълен размер, така и паралелно неустойка за полагането на труд за уговорения срок след завършването на обучението?. Излагат се твърдения, че по отношение на тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 168/12.04.2010 година, постановено по гр. д. № 896/2009 година и решение № 141/27.06.2022 година, постановено по гр. д. № 3429/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. Тези твърдения обаче са неоснователни доколкото разглежданите от посочените две решения обстоятелства и въпроси са различни от тези, които са правно значими за настоящия случай. За да отхвърли предявения от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] срещу Д. Р. Р. иск съставът на Апелативен съд П. е приел, че ответникът е изправната страна по правоотношението, като е изпълнил задължението си да работи при ищеца в уговорения между тях срок. Поради това въобще не са излагани правни мотиви относно първия, третия, петия, шестия и седмия въпроси, макар и за визираните в тях факти да са събирани доказателства, които доказателства са изброени от въззивния съд в мотивите към решението му. Дори и да са посочвани конкретни правни становища по въпросите, както е при втория такъв, те не са били решаващи и не са обусловили изводите на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, я що се отнася до четвъртия от въпросите, той по-скоро е фактически, а не правен такъв. С оглед на това така формулираните от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материално правни въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване. Като такова основание не може да послужи и третия от поставените от касатора процесуалноправни въпроси, тъй като същият така както е поставен предполага задължително да бъде прието, че въззивният съд е допуснал посочените в него процесуални нарушения, което не може да бъде възприето на сегашния етап от производството. Касационното обжалване обаче трябва да бъде допуснато по първите два от поставените от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК процесуално правни въпроси, доколкото същите са свързани с наведените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения, за които се твърди, че са в противоречие с указанията по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/19.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а също така и с решение № 403/23.01.2015 година, постановено по гр. д. № 1060/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 217/09.06.2011 година, постановено по гр. д. № 761/2010 година и решение № 77/17.03.2015 година, постановено по гр. д. № 2040/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Поради това са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив за проверка на съответствието му с посочените съдебни актове на ВКС. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Апелативен съд П. да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд П.. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 202/12.11.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2024 година, по подадената срещу него от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 121/08.01.2025 година, изпратена по куриер на 07.01.2025 година и допълнена в срока за отстраняване на нередовностите с касационна жалба с вх. № 3181/11.04.2025 година (изпратена по куриер на 10.04.2025 година) и такова трябва да се допусне. На УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 378.77 евро по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение