Определение № 49 от 04.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3597/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу Решение № 62 от 23.04.2019 г. по в.гр. д. № 159/2019 г. на Окръжен съд - Сливен, с което са уважени предявените от К. К. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Жалбоподателя „Ваманд“ ЕООД, представлявано от управителя В. А. чрез процесуалния си представител адв. М. С. от АК – С. поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че решението е постановено и при допусната очевидна неправилност. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът К. К., чрез процесуалния си представител адв. И. А. е депозирал отговор, в който са изложени съображения за неоснователността на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, намира следното: Разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК /в редакция след ДВ бр. 86/2017 г./ предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева за граждански дела. В настоящия случай са предявени при условията на обективно и кумулативно съединяване искове единият от които е с правно основание по чл. 224 КТ за парично вземане. В случая търсената сума представлява отделна претенция, доколкото е индивидуализира по основание и размер. В исковото производство цената на исковете не се определя от сбора на предявените обективно съединени искове, а се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно размера на търсената сума. В конкретния случай вземането по чл.224, ал.1 КТ е в размер на 349, 39 лв. тоест е по-малък от минималния праг за касационно обжалване, установен в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК, касационната жалба в тази ѝ част е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част не следва да се допуска. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил предявените от К. К. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Установено е по делото, че сключения между страните трудов договор е прекратен със Заповед № 35/28.12.2017 г., с която на основание чл. 190, ал.1, т.1 вр. чл. 187, ал.1 КТ, за това, че ищецът /ответник по касационното производство/ системно и умишлено е нарушавал трудовите си задължения, по начин описан описан в заповедта, както и че не се е явил на работа, без да уведоми работодателя за отсъствието си в продължение на 5 работни дни в периода от 16.12.2017 г. до 20.12.2017 г. За да потвърди решението в частта, с която е отменено дисциплинарното наказание, решаващия съд е приел, че не е доказано да е изпълнена процедурата по чл.193 КТ, не е установено искани ли са обяснения от работника, за какви нарушения и какъв е срок е определен, в който работника да предаде своите обяснения във връзка с дисциплинарното наказание. В случая е прието, че не е установено работника да е отказал да даде обяснения, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 193, ал.2 от КТ след като е приел, че работодателят предварително не е изслушал работника нито са му били поискани обяснения/писмени или устни/ съдът следва да отмени наложеното дисциплинарно наказание без да разглежда спора по същество. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на процесуален и материалноправни въпроси от значение за спора: счита ли се връчено искането за даване на обяснения по чл. 193 КТ ако е представено лично на работника и той е отказал да го получи, счита ли се разумен срок за даване на обяснения от работника до издаване на заповед за уволнение и счита ли се за връчена заповед за уволнение ако работника е отказал да я получи и отказа е установен от свидетел. Поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 67/01.04.2010 г. по гр.д. № 4240/2008 г. на I – г.о. и Решение № 142/03.05.2016 г. по гр.д. № 6286/2015 г. на IV – г.о. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на соченото основание. По същество те се явяват относими към правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията му по чл. 12 ГПК, чл. 272 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то г. о., от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., от 12.10.2010 г., по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то г. о. и от 08.11.2011 г., по т. д. № 823/2010 г. на II т. о. и др., въззивния съд в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, обсъдени са доводите и възраженията на страните и е прието, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като в тежест на ответника /понастоящем жалбоподател/ е да установи обстоятелството, че на работника е предоставена възможност да вземе становище по дисциплинарното наказание, каквото според решаващия съд в случая не е налице. Въззивното решение е постановено и съобразно практиката на ВКС обективирана в Решение № 68 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3145/2013 г., IV г., според която искането и вземането на устни или писмени обяснения от работника не е подчинено на никакви формални изисквания. Единственото съдържателно изискване в закона е работникът да е разполагал с възможност да даде обясненията си, след като се е ориентирал в обстоятелствата. В случая въззивния съд е приел, че не е изпълнена процедурата по чл. 193 КТ, тъй като не е установено искани ли са обяснения, за какви нарушения и какъв е срока определен за даването на обясненията, както не е установен и отказ работника да даде обяснения, тоест работодателя не е изпълнил императивно предвиденото му по закон задължение преди налагане на дисциплинарна санкция да бъдат поискани от работника обяснения за Неотносими към настоящия спор са цитираните в изложението по чл. 284, ал.3 ГПК решения на ВКС по гр.д. № 4240/2008г. на II – г.о. и по гр.д. № 6286/2015 г. на IV –г.о., доколкото в разгледаните в тях хипотези на наложено дисциплинарно уволнение на работника са били поискани обяснения от страна на работника по чл.193, ал.1 КТ за конкретни нарушения на трудовите правила. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно поради нарушаване разпоредбата чл.193 КТ, тъй като както бе посочено по – горе по делото не са налице данни на работника да е предоставена възможност преди налагането на дисциплинарно наказание да изслуша работника респективно да му предостави срок, в който да изложи своите съображения по отношение на дисциплинарното наказание. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 и чл.80 ГПК на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за производството пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за направени реално такива. Предвид изложените съображения, съдът