Определение № 213 от 25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2959/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Демарк“ ЕООД, чрез адв. Д. против решение № 260162/11.05.2021 г. по в. гр.д. № 196/2021 г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 260061/20.11.2020 г. по гр.д. № 744/2020 г. на Районен съд Харманли, предявените от Д. П. М. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 КТ и с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, е уважен предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ за сумата от 3853,68 лв., ведно със законната лихва от 07.08.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до правилен извод, че ищцата е допуснала нарушение на трудовата дисциплина, но неправилно в нарушение на нормата на чл.189 КТ е приел, че наложеното й наказание е несъразмерно с извършеното от нея нарушение. Съдът не бил обсъдил оплакванията на въззивника за допуснати от първата инстанция нарушения, не е обсъдил събраните по делото доказателства и не е отчел факта, че в случая от работника са извършени няколко по вид нарушения и по този начин е достигнал до неправилен извод, че наложеното наказание е несъответно на извършените дисциплинарни нарушения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следния въпрос: Кога е налице явно несъответствие между наложеното наказание и тежестта на нарушението и по какви обективни критерии се определя тежестта на нарушението. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана н решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. на III г.о., решение № 516/28.06.2010 г. по гр.д. № 94/2009 г. на III г.о., решение № 117/06.04.2012 г. по гр.д. № 1306/2011 г. на IV г.о., решение № 36/03.04.2018 г. по гр.д. № 2546/2017 г. на III г.о. и решение № 188 от 15.07.2015 г. по гр.д. № 5173/2014 г. на IV г.о. Ответната страна по жалбата – Д. П. М., чрез пълномощника си адв. В. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставения правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС. Изложени са съображения и за неоснователност на наведените в жалбата доводи за неправилност на решението.Претендира сторените н касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел следното от фактическа и правна страна: трудовото правоотношение на ищцата е прекратено със заповед № 001/11.06.2020 г. на управителя на дружеството, с която на основание чл.190, ал.1, т.4 и т.7 вр. чл.187, ал.1, т.5, т.8 и т.10 КТ, й е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в това, че на 26.05.2020 г. около 01,30 ч. е допуснала съпруга си С. С. М. на територията на фурната, находяща се в [населено място], без разрешението на собственика и при забрана за допускане на външни лица предвид извънредната епидемиологична обстановка, с което е нарушила правилника за вътрешния трудов ред и безопасни и здравословни условия на труд; за това че е позволила на съпруга си да има достъп до първични документи и ведомости за трудови възнаграждения на персонала и за това, че неспазването на правилата във фирмата е съпътствано и от конфликтно отношения спрямо ръководството и останалите работници, което възпрепятства протичане на производствения процес. Приел е, че в случая ищцата у наказана за три отделни дисциплинарни нарушения, но работодателят е спазил изискването на чл.193, ал.1 КТ само по отношение на едно от описаните в заповедта нарушения – за това, че на 26.05.2020 г. е допуснала в обекта външни лица без разрешение на работодателя, с което е упражнен психически тормоз над останалите работници и е възпрепятстван производствения процес. По отношение на останалите две нарушения, обяснения от ищцата не са изискани, поради което е приел, че в тази част заповедта е незаконосъобразна само на това основание и не следва да бъде разглеждана по същество. Приел е, че ищцата е извършила само първото от описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, изразяващо се в допускане на съпруга си на територията на обекта, в който полага труд, което следва да се квалифицира като дисциплинарно нарушение по чл.187, ал.1, т.7 КТ - неизпълнение на законните нареждания на работодателят, а именно да не се допускат от работниците външни лица в обекта. Посочено е, че неправилната правна квалификация на нарушението, посочена в заповедта, сама по себе си не влече незаконност на уволнението при доказване на осъществено от работника и надлежно описано в заповедта нарушение. При така установените факти съдът е достигнал до извод, че извършеното от ищцата нарушение на трудовата дисциплина не може да се квалифицира като тежко по смисъла на чл.190, ал.1 т.7 КТ, а при преценка на критериите, посочени в чл.189 КТ и с оглед събраните по делото гласни доказателства, установяващи обстоятелствата при които е извършено нарушението, съдът е приел че е налице явно несъответствие между наложеното наказание и извършеното от ищцата дисциплинарно нарушение, изразяващо се в допускане на съпруга си С. С. М. на територията на фурната без разрешение на работодателя и при забрана за допускане на външни лица на обекта. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационният съд приема, че поставения въпрос макар да има характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, няма претендираното от касатора значение за правния спор, тъй като е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора. Според тази практика преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение. При преценката на тежестта на нарушението следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя. При избора на наказание съгласно чл.189 КТ, работодателят следва да преценява тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено то и поведението на работника, като за тежестта на нарушението е от значение значимостта на неизпълнението като конкретното деяние се преценява с оглед трудовата функция на работника, доколкото тя сочи за оказано от работодателя по-високо доверие, съобразяват се и последиците от нарушението и дали те са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя. В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от така утвърдената съдебна практика, а съобразявайки начина и обстоятелствата, при които е извършено нарушението, установени по делото, характера на извършваната от ищцата дейност, субективното отношение на ищцата и значимостта на неизпълненото задължение, е приел, че нарушението не би могло да се квалифицира като особено тежко, поради което е налице явно несъответствие между последното и наложеното наказание. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 600.00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,