Определение № 327 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3115/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 216/31.07.2020 година, подадена от „Съединение 02“ ООД [населено място], против решение № V-103/30.06.2020 година на Окръжен съд Бургас, ІІ-ро гражданско отделение, пети въззивен състав, постановени по гр. д. № 420/2020 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е отменил първоинстанционното решение № 25/02.01.2020 на Районен съд Бургас, ХХІ-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1214/2019 година и е осъдил „Съединение 02“ ООД [населено място] да заплати на Д. Д. Г., на основание чл. 128 от КТ, сумата от 14 377.00 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода 01.11.2016 година-15.09.2018 година и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, сумата от 1082.17 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 38 дни, общо за 2016 година, 2017 година и 2018 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното плащане. В подадената от „Съединение 02“ ООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Д. Д. Г. против „Съединение 02“ ООД [населено място] искове за горепосочените суми да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Д. Д. Г. е подала отговор на същата с вх. № 261 789/18.09.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № V-103/30.06.2020 година на Окръжен съд Бургас, ІІ-ро гражданско отделение, пети въззивен състав, постановени по гр. д. № 420/2020 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея въззивно решение. „Съединение 02“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 03.07.2020 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 13 216/31.07.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на „Съединение 02“ ООД [населено място] е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е уважен предявения от Д. Д. Г. против дружеството иск за заплащане на сумата от 1082.17 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 38 дни, общо за 2016 година, 2017 година и 2018 година. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. Посоченият по-горе иск е с цена от 1082.17 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези иск и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Бургас е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Окръжен съд Бургас е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК подадената от „Съединение 02“ ООД [населено място] касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № V-103/30.06.2020 година на Окръжен съд Бургас, ІІ-ро гражданско отделение, пети въззивен състав, постановени по гр. д. № 420/2020 година се оспорва в частта му, с която е уважен иска за присъждане на сумата от 14 377.00 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода 01.11.2016 година-15.09.2018 година. При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Бургас е посочил, че по делото са представени и приети писмени доказателства, а именно препис от трудовата книжка на Д. Д. Г., експертно решение на ТЕЛК, разпореждане № О-02-999-53-00105311/16.12.2015 година на НОИ [населено място], обяснения на Г. по искане за обяснения във връзка с допуснати от нея нарушения на трудовата дисциплина, справка от НАП [населено място] за актуалното състояние на трудовите договори в „Съединение 02“ ООД [населено място] към 24.04.2019 година, ведомости за заплати за периода ноември 2016 година-септември 2018 година в „Съединение 02“ ООД [населено място]. В първоинстанционното производство пред Районен съд Бургас била изслушана и приета съдебно-икономическа експертиза, която давала отговор на въпросите колко дни отпуск по болест била ползвала Д. Д. Г. за процесния период, както и какви трудови възнаграждения са били начислявани. В съдебното заседание вещото лице било уточнило, че трудовите възнаграждения са били начислявани, но то не може да отговори дали реално са били заплащани. Сумите, които били нанесени по ведомости съвпадали с данните в персоналния регистър. Вещото лице не се било запознавало със заповедите за отпуск, тъй като нямало такава задача, а и те не са му били предоставени. В първоинстанционното производство била изслушана и съдебно-графична експертиза, съгласно която във ведомостите за заплати по т. 1, т. 2 и т. 25 нямало положени подписи, в тази по т. 21 било възможно подписът да е положен като от Д. Д. Г., така и от всяко едно лице, а подписите по т. 3, т. 4, т. 5, т. 6, т. 7, т. 8, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12, т. 13, т. 14, т. 15, т. 16, т. 17, т. 18, т. 19, т. 20, т. 22, т. 23, т. 24, т. 26 не били положени Г., а от И. Д. Г.-управител на „Съединение 02“ ООД [населено място]. Пред първата инстанция са разпитани свидетели. От показанията на първия от тях се установявало, че Д. Д. Г. работила в „Съединение 02“ ООД [населено място] от 2013 година до 2018 година, на длъжност „склададжия“, като задачите ѝ били сезонни, основно на кантар. Докато Г. била бременна свидетелят ѝ помагал да разнася продукцията на стопанството. Д. Д. Г. му споделила, че не била получавала трудово възнаграждение. От показанията на втория свидетел се установявало, че познава Д. Д. Г. като съпруга на управителя на „Съединение 02“ ООД [населено място], не я бил виждал да работи в дружеството, не я бил виждал да посещава работното място. Посочва, че не бил виждал съпругата на управителя ежедневно, знае, че дружеството има мандра, но няма наблюдения. Твърди, че във фирмата има кантар, на който работи друго лице. Освен това въззивният съд е изложил съображения, че за да бъде уважен предявеният иск по чл. 128 от КТ, в тежест на работника било да докаже, че през процесния период е бил в трудово правоотношение с работодателя и е изпълнявал произтичащите от сключения между страните трудов договор задължения, като е престирал работната си сила. Съгласно разпределението на доказателствената тежест и предвид това, че неизплащането на трудовото възнаграждение било отрицателен факт, то в тежест на работодателя било да докаже, че е изпълнил произтичащите от сключения с работника трудов договор задължения и му е заплати, в установените срокове, уговореното между тях трудово възнаграждение и дължимите обезщетения, които са били нормативно установени. В конкретния случай писмен трудов договор, сключен между страните по делото не е представен. От събраните по делото доказателства обаче, можело да се направи извод за наличието на такъв. На първо място трудовият договор бил заявен в НАП [населено място]. Видно от трудовата книжка на Д. Д. Г., в нея е отразено наличие на трудово правоотношение със „Съединение 02“ ООД [населено място]. Следвало да се отбележи, че са противоречиви и твърденията на дружеството в тази връзка. В отговора на исковата молба се твърдяло, че бил сключен фиктивен трудов договор, а в съдебно заседание се поддържала тезата, че такъв изобщо липсва. Въззивният съдебен състав намирал, че наличието на трудови правоотношения се установявало от събраните по делото доказателства. Следващият спорен между страните въпрос бил този за реалното полагане на труд от страна на работника. Доколкото в случая „Съединение 02“ ООД [населено място] оспорвало твърдението на Д. Д. Г., че била полагала труд, в нейна тежест било да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е престирала работната си сила. Наличието само на сключен трудов договор не било достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а било необходимо и работникът или служителят да е полагал труд и фактически да е осъществявал съответната трудова функция. От свидетелските показания се установявало престирането на работна сила от страна на Г.. Действително първият свидетел, от чиито показания се установявало престирането на работната сила на Г. била нейна сестра и показанията ѝ следвало да бъдат преценявани по реда на чл. 172 от ГПК, но по същия начин следвало да бъдат преценявани и показанията на втория свидетел, който се намирал в трудови правоотношения с „Съединение 02“ ООД [населено място]. Доказателство за полагането на труд от страна на Д. Д. Г. било представеното по делото обяснение за неявяване на работа, от което можело да се направи извод, че тя е полагала труд в „Съединение 02“ ООД [населено място] и в един момент била спряла да се явява на работа, поради което и са ѝ поискани обяснения. Всичко това водело до извод, че в рамките на процесния период между страните било имало валидно трудово правоотношение, по силата, на което Д. Д. Г. е полагала труд в „Съединение 02“ ООД [населено място], за което ѝ се било дължало трудово възнаграждение. Съгласно чл. 270, ал.3 от КТ, изплащането на трудовото възнаграждение се удостоверявало с подписа на работника или посочено от него лице. В случая било установено, че за процесния период, във ведомостите за заплати липсвал подпис на Д. Д. Г. (или липсвал подпис изобщо или подписът бил положен от управителя на „Съединение 02“ ООД [населено място]), с който да бъдело удостоверено изплащането на дължимото трудово възнаграждение. Само в един от документите подписът можело да е бил положен както от Г., така и от всяко друго лице, от което не можело да се направи извод, че именно Г. била положила подписа си. Нямало данни Д. Д. Г. да била посочила друго лице, което да получи възнаграждението вместо нея. При липсата на писмени доказателства за изплащането на положения труд, въззивният съд не можел да отхвърли предявения иск с предположението, че не се търси защита и съдействие на действително накърнени права, а вероятно се иска извличане на средства от бившия съпруг на ищцата. В този смисъл било решение № 233/09.11.2018 година, постановено по гр. д. № 1088/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По тези съображения предявеният иск бил основателен и като такъв следвало да се уважи, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното заплащане на сумата. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Съединение 02“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това при липса на писмена форма на трудовия договор и недоказани основни и съществени елементи от трудовото правоотношение-длъжност, възнаграждение, заетост и други, налице ли е валидно сключено трудово правоотношение; извършената регистрация на ТД на НАП, вписванията или отбелязванията могат ли да санират изначалната липса на валиден трудов договор и могат ли да обосноват наличие на валидно трудово правоотношение; за това за времето, през което не е полаган труд дължи ли се трудово правоотношение и задължен ли е съдът да обсъди показанията на всички разпитани свидетели и изложи вътрешно противоречиви мотиви, както и за това при определяне на размера на неизплатените трудови възнаграждения нетния или брутния размер на възнаграждението е релевантен и длъжен ли е съдът да зачете и припадне изплатените от НОИ обезщетения за временна неработоспособност през процесния период и доказан ли е иска по размер и следва ли да бъде присъден в пълния претендиран обем, без да се държи сметка за нетния размер на трудовото възнаграждение и обезщетенията изплатени за болест и майчинство. Първият от така поставените въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване. При постановяването му въззивният съд се е съобразил с установената практика, съгласно което съгласието на работника или служителя за сключване на трудовия договор и за съществените елементи на същия не е необходимо задължително да бъде изразено в един общ писмен акт. Предвидената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор се счита за спазена и в случаите, когато това съгласие е отразено в различни документи, изходящи поотделно от всяка една от страните в правоотношението, в които се съдържат и съществените реквизити на трудовия договор, които документи са достигнали до знанието на другата страна. Именно с оглед на събраните по делото писмени доказателства решаващият съдебен състав е преценявал наличието на трудово правоотношение между Д. Д. Г. и „Съединение 02“ ООД [населено място], като в достигнал до извода за съществуването на такова. Предвид на това въззивното решение не е постановено в противоречие с установената практика по този въпрос, поради което той не обуславя допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК. Допускането на касационно обжалване не може да се основе и с втория от поставените от „Съединение 02“ ООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, тъй като въззивният съд не е основал изводите си за съществуващо между страните трудово правоотношение само въз основа на регистрациите в ТД на НОИ, както и на последващите вписвания или отбелязвания, като не е приемал, че те санират липсата на валидно сключен писмен трудов договор. Както се посочи по-горе изводите на въззивния съд за съществуването на трудово правоотношение се основават на събраните по делото писмени доказателства за това. Допускането на касационното обжалване не може да се обоснове и с третия от посочените по-горе правни въпроси, тъй като въззивният съд не е приемал, че трудовото възнаграждение се дължи и в случаите когато работникът или служителят не е полагал труд по трудовото правоотношение. Обратното, за да уважи предявения иск решаващият съдебен състав е приел, че през процесния период Д. Д. Г. е полагала труд, като в тази връзка са обсъдени и показанията на разпитаните по делото свидетели и е посочени на кой от тях се дава вяра и защо. По отношение на последния правен въпрос е налице формирана съдебна практика, намерила израз в решение № 166/25.02.2010 година, постановено по гр. д. № 220/2009 година и решение № 154/24.06.2015 година, постановено по гр. д. № 6134/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., съгласно която при иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението трябва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. Когато е присъдено брутното трудово възнаграждение, дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. Съществуването на тази практика не дава възможност за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в каквато насока са твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото не са изложени твърдения, че тази практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна в обществено икономическите или социалните условия. Касаторът не е изложил твърдения обосноваващи приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос, поради което касационното основание не може да бъде допуснато на това основание. При това по отношение на обезщетенията за временна нетрудоспособност и за отпуск по майчинство не съществува спор, че те не са част от дължимото се трудово правоотношение и не се дължат едновременно с него. Наред с това в касационната си жалба „Съединение 02“ ООД [населено място] не е развило конкретни доводи за неправилност на въззивното решение на Окръжен съд Бургас в тази насока, поради което и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Между направените в касационната жалба оплаквания и поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси трябва да съществува връзка, доколкото правилността на въззивното решение ще бъде преценявана именно с оглед на отговора даден на правния въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № V-103/30.06.2020 година на Окръжен съд Бургас, ІІ-ро гражданско отделение, пети въззивен състав, постановени по гр. д. № 420/2020 година, по подадената против него от „Съединение 02“ ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 13 216/31.07.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение