Определение № 1491 от 28.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3306/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба, подадена от К. С. С., чрез процесуален представител адв.П.В., против въззивно решение № 614 от 18.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 321/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение от 21.12.2022г. по гр. д. № 2893/2022 г. по описа на Районен съд - Бургас, с което са отхвърлени предявените от К. С. С. против „Лукойл Нефтохим Бургас“АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 1-3 КТ и и чл. 55, ал. 1, пр.2 ЗЗД. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата „Лукойл Нефтохим Бургас“АД, чрез процесуален представител юрисконсулт М.И., в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от К. С. С. против „Лукойл Нефтохим Бургас“АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 1-3 КТ и и чл. 55, ал. 1, пр.2 ЗЗД за признаване на дисциплинарното му уволнение, извършено със Заповед № 1/28.04.2022 г. на работодателя за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност “старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол/моряк“ към „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД; за заплащане на обезщетение за времето, в което е останал без работа, поради уволнението, за период от шест месеца след това във времето от 01.05.2022 г. до 01.11.2022 г., в размер на 12 536. 05 лева, както и иска за връщане на сумата на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ. По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор, по силата на което ищецът заемал длъжността “старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол/моряк“ към „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД в комплекс „Транспорт и съхранение на нефтопродукти и Пристанищен терминал „Росенец“. С процесната заповед на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, чл. 190, ал. 1, т. 7, чл. 187, ал. 1, т. 10 и чл. 188, т. 3 от КТ във връзка с т. 4.3.7.9 от Правилника за вътрешния трудов ред и е прекратено съществувалото между страните трудово правоотношение. Като причини за налагането са посочени следните фактически обстоятелства: към края на работното време на 13.03.2022 г. около 07. 00 часа, в съблекалнята на пристанищния терминал К. С. участва в груба физическа саморазправа с неговия колега Д. Т. С. /също изпълняващ длъжността „старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол/моряк“/, който дошъл на работа по график за първа смяна. Допуснати били прояви на груба физическа агресия на работното място /счупване на лява лакътна кост – увреждане, което е причинило трайно затруднение на движението на ляв горен крайник за срок от 10-12 седмици, болки, оток и ограничение на движението на ръката на С., съгласно съдебномедицинско удостоверение № 90/2022 г., 3 издадено от ординатор в отделението по съдебна медицина в МБАЛ – Бургас, създавайки пречки на колегата му С. да изпълнява трудовите си задължения и нарушение на чл. 126, т. 10 от КТ и т.4.1.2.20 от Правилника за вътрешния трудов ред/. Наред с това е изложено, че е допуснал нарушение на установените в дружеството етични норми на поведение и трудова дисциплина, неспазвайки изискванията на т.4.1.2.42 от Правилника за вътрешния трудов ред /“да се познава Кодекса за делова етика и Правилата за корпоративна култура на нефтената компания, като при изпълнение на служебните си задължения да се ръководи и да спазва служебните си задължения, да се ръководи и да спазва възприетите ценности, принципи и норми“/. В заключение се излага, че от дадените писмени обяснения е видно, че липсва критична самооценка на работника, както и съзнание, че личното му поведение по време на работа засяга климата на работната обстановка, рефлектирайки косвено и върху цялостния работен процес. Въззивният съд намерил за неоснователно възражението на въззивника, че е нарушена разпоредбата на чл. 192 КТ и че дисциплинарното производството не е проведено от упълномощено от работодателя лице. Заповедта за уволнение е издадена от Р. Г. Г., който е редовно упълномощен да представлява работодателя при провеждане на дисциплинарни производства още през 2017 г. и няма данни упълномощаването да е било оттегляно. Приел е, че към момента на образуването на дисциплинарното производство и издаването на заповедта за уволнение Р. Г. е бил редовно упълномощен видно от представеното пълномощно с рег. № 227 от 09.01.2017г., като с пълномощно с рег. № 7993 от 22.06.2022г. са му предоставени същите права. Изложени са съображенията на въззивния съд, че пред БРС е било представено пълномощното с рег. № 227 от 09.01.2017г., но дори и да не беше доколкото е представено пълномощното от 22.06.2022г. се налага извода за наличие на потвърждаващ акт. Цялото дисциплинарно производство е проведено от едно и също длъжностно лице с ръководни функции което е представител на работодателя. Въззивният съд е приел за установено по делото извършването на дисциплинарно нарушение от ищеца, което се изразява в участие в груба физическа саморазправа с негов колега, от която последният е пострадал. Прел е, че нарушението е по чл. 126, т. 10 КТ, който предвижда задължение за работниците да спазват вътрешните правила, приети в предприятието и да не пречат на другите работници/служители да изпълняват трудовите си задължения, както и на установените в дружеството етични норми на поведение и трудова дисциплина, неспазвайки изискванията на т.4.1.2.42 от Правилника за вътрешния трудов ред /“да се познава Кодекса за делова етика и Правилата за корпоративна култура на нефтената компания, като при изпълнение на служебните си задължения да се ръководи и да спазва служебните си задължения, да се ръководи да спазва възприетите ценности, принципи и норми“/, а също й нарушение на т.4.1.2.20 от Правилника за вътрешния трудов ред, предвиждащ както вече бе посочено по-горе, задължение за работниците/служителите да се грижат за собствената си безопасност и тази на лицата, които могат да пострадат от техните действия и бездействия. Посочил е, че според Решение № 75 от 10.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5735/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 2 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3546/2015 г. и Решение № 318 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III г. о., ГК, преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника /служителя/ към конкретното неизпълнение. При преценка на тежестта на нарушението следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя. Приел е, че че по делото по категоричен начин се установява, че ищецът в нарушение на задължението си по длъжностна характеристика да остане на работното си място до предаването на смяната си при неприета смяна и всъщност без да е изпълнил задълженията си, като част от сменния персонал, съгласно Инструкцията за приемане и предаване на работната смяна в пристанищен терминал „Росенец“ е напуснал същото и е отишъл в съблекалнята при колегата си, където между тях е възникнал словесен конфликт, който е прераснал във физическа саморазправа, при който и двамата са получили телесни увреждания. Което от своя страна представлява нарушение по т.4.1.2.37 от Правилника за вътрешния трудов ред. При тази фактическа констатация не може да се приеме, че единствен инициатор на саморазправата е Д. С.. Въззивният съд е посочил, че кой от участващите в конфликта, какви конкретни телесни увреждания е причинил и какво психическо отношение има към причиняването на телесните повреди не е въпрос, от отговора на който по категоричен начин се решава настоящото дело. Въззивният съд е приел, че от показанията на свидетелите С. и М. категорично се установява, че ищецът активно е участвал в конфликта, като след съвкупен анализ на доказателствата може да се направи извод, че той е нанесъл телесни увреждания на Д. С., чиято индивидуализация не е необходима за настоящото производство, доколкото дисциплинарното нарушение представлява една по-обобщена категория - физическата саморазправа. Въззивният съд е изложил, че въпреки това от установеното поведение на ищеца и това, че двамата падат на земята в схватка, може да се заключи, че С. не е положил дължимата грижа, за да избегне физическият конфликт. Посочил е, че на следващо място следва да бъдат съобразени както настъпилите, така и възможните неблагоприятни последици за работодателя. Приел е, че процесното нарушение на трудовата дисциплина е от такъв характер, че може да доведе до препятстване възможността за нормално провеждане на трудовия процес. Също така самото деяние е извършено на място със завишени изисквания за сигурност и безопасност на работа. Посочено е от въззивния съд, че в настоящия случай неблагоприятните последици са ограничени именно от намесата на трети лица, които са предотвратили по-сериозните телесни увреждания, до които е щяло да стигне, поради поведението на двамата участници в конфликта; нещо повече, следва да се има предвид, че подобно нарушение може да доведе и до уронване на доброто име на предприятието. По тези съображения въззивният съд е приел, че поведението на ищеца следва да бъде квалифицирано като тежко нарушение на трудовата дисциплина, при което наложено наказание уволнение съответства на тежестта на нарушението. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1.“Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест при трудов спор по чл.344, ал.1, т.1 КТ с предмет /не/законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, изцяло в тежест на ответника-работодател ли е да докаже по делото, че ищецът-работник/служител е извършил изброените в процесната заповед за уволнение дисциплинарни нарушения, и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства следва ли да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно?“; 2.“Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните?“, по които касаторът сочи, че въззивното решение е противоречие съответно с решение по гр.д.№1480/2022г. на ВКС, ІІІг.о. и решение по гр.д.№116/2022г. на ВКС, ІІІг.о. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият от поставените от касатора въпроси не е с предвиденото в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС съдържание. Съгласно приетото в посоченото тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Първият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си въззивният съд да приел, че не е изцяло в тежест на работодателя в спора за законосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание уволнение да докаже, че уволненият работник/служител е извършил посочените в заповедта за дисциплинарно уволнение нарушения на трудовата дисциплина, което не кореспондира със съдържанието на обжалваното въззивно решение, в мотивите на което въззивният съд при правилно разпределена доказателствена тежест за установяване в спора за законност на уволнението от работодателя, че уволненият работник е извършил посочените в заповедта за уволнение нарушения на трудовата дисциплина. Поради това поставеният от касатора въпрос в първата му част не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, по делото няма оплакване по делото да не е разпределена, респ. неправилно да е разпределена доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. Поради това неоснователно е и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с приложеното решение по гр.д.№1480/2022г. на ВКС, ІІІг.о. Във втората си част първият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си по делото да е прието от съда, че доказването не е проведено успешно от работодателя - с допустимите по ГПК доказателствени средства, което не кореспондира с мотивите на обжалваното въззивно решение. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Както се посочи, проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не е в производството по допускане на касационно обжалване. Вторият от поставените въпроси касаторът отнася към оплакванията си в касационната жалба за неправилност на извода на въззивния съд, че по делото е установено, че уволненият работник е извършил посочените в заповедта за уволнение нарушения на трудовата дисциплина, като според касатора от свидетелските показания, преценени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото не се установява да е извършил посочените в заповедта дисциплинарни нарушения. Според касатора „не се установяват факти, навеждащи за активни действия, извършвани от К. С.“. Проверката на оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение е извън приложното поле на производството по селекция на касационните жалби. Въззивното решение не е в противоречие с приложеното от касатора решение по гр.д.№116/2022г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието в отговор на поставения и по настоящото дело въпрос, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото в съответствие с посочената от касатора съдебна практика. Евентуална неправилност на изводите на съда биха обусловили неправилност на въззивния акт, както е разяснено и в посоченото от касаторите Тълкувателно решение по т.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.12, и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение