Определение № 853 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. П. С. срещу решение № 812 от 13.06.2022 г. по в. гр. д. № 993/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 435 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 9642/2021 г. на Пловдивски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР вр. с чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР, редакции, публ. в ДВ, бр. 60 от 07.07.2020 г., за заплащане на сумата 8 913. 10 лв., представляваща обезщетение за неизползван към момента на прекратяване на служебното правоотношение – 19.08.2020 г., допълнителен платен годишен отпуск от 107 дни за положен извънреден труд в периода: 25.02.2003 г. – 31.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 11.06.2021 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен за периода 01.07.2007 г. – 31.12.2011 г. или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по прилагането на закона. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научни правила?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 305/27.06.2021 г. по гр. д. № 1110/2011 г. на ВКС, 4 г. о.; решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, 4 г. о.; решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на ВКС, 3 г.о. и решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, 4 г. о., и 2. „Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото доказателства /свидетелски показания и експертиза/, събрани в хода на първоинстанционното производство или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава и да игнорира?“, за който поддържа противоречие с решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, 4 г. о. и решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, 4 г. о.. Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието подава отговор на същата, в който поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира съдебно – деловодните разноски пред ВКС, вкл. юристконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Не са налице обаче релевираните от касатора основания за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е посочил, че според действащата за процесния период нормативна уредба – с оглед препращащите норми на чл. 20, ал. 4 ЗИН /отм./ и чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР /сред които и ищеца, заемащ длъжността „надзирател“ в Пловдивския затвор/ е 8 часа дневно и 40 часа седмично. Работното време на служителите, работещи на 8, 12 и 24 часови смени, какъвто е ищеца, се изчислява сумирано за тримесечен период, а работата извън редовното работно време се компенсира със заплащане на възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен платен годишен отпуск за отработеното време над 50 часа. Съгласно чл. 234, ал. 8 ЗМВР, ред., публ. ДВ бр. 60/07.07.2020 г., при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители се изплаща обезщетение за неползвания отпуск по чл. 189, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 от същия закон, като горепосочената редакция на чл. 234, ал. 8 ЗМВР не въвежда ограничение за заплащане на неползвания платен годишен отпуск само за текущата календарна година и за този, отложен по реда на чл. 176 от КТ. Затова окръжният съд е счел, че заплащане се дължи за целия натрупан допълнителен платен годишен отпуск. Въз основа на съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства, обаче, е приел, че ищецът не е установил положен извънреден труд, подлежащ на компенсиране с допълнителен платен годишен отпуск от 107 дни, поради което е отхвърлил предявеният иск като неоснователен. Посочил е, че последният се основава на твърдения за неправилно отчитане на работното време, изразяващо се в невключване в престираните от служителя работни смени по утвърдения от работодателя график на часовете, през които той е извършвал допълнителни дейности, съпътстващи същинската постова работа /привеждане в униформа, снаряжаване, задължителен инструктаж и приемане/сдаване на дежурствата/, не е ползвал "същински" почивки за хранене и отдих по време на смените, не е признавано за работно време и времето на провеждано задължително професионално обучение, а положените по време на дежурствата часове нощен труд не са изчислявани с коефициент 1, 143/8 ч. към 7ч.. Поради унищожаването поради изтекъл срок на съхранение, на графиците за полаганите от ищеца в исковия период работни смени, същият при носена от него доказателствена тежест, дължи да установи при пълно и главно доказване отработените такива смени като брой, часова продължителност на всяко дежурство / 8, 12, 24 часово/, както и периода на полагането им, което не е сторил. Обсъждайки показанията на свидетеля С., въззивният съд е намерил, че горепосочените правнорелевантни факти не се установяват. При недоказването им, сам по себе си установеният от свидетеля факт на реално полаган от надзирателите и в частност от ищеца при всяко давано дежурство труд над продължителността му съобразно графика, не обосновава извод за установеност на претенцията по основание чрез свидетелските показания, а по размер - от заключението на ССчЕ. Счел е, че експертното заключение не е в съответствие с показанията на свидетеля С., доколкото последният не е свидетелствал, че полаганите от ищеца дежурства до 01.07.2007 г. са били само 12 часови, а след това – само 24 часови. Напротив, макар общи и неконкретни, показанията са, че за целия исков период са полагани и 12, и 24 часови смени. Поради това приетото от експерта - икономист относно даваните от ищеца наряди като брой, часова продължителност и време на полагането им не намират опора в доказателствения материал по делото и затова решаващият съд не е кредитирал заключението на ССчЕ. Поставените от касатора процесуалноправни въпроси, дори да се приеме, че осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, са разрешени от Пловдивски окръжен съд в съответствие с формираната по тях константна практика на ВКС, вкл. цитираната в касационната жалба. За да достигне до решаващия си извод за неоснователност на предявения иск поради неустановяване от носещия тежестта на доказване ищец на полагането на извънреден труд през процесния период, обуславящ правото на служителя на допълнителен платен годишен отпуск, съдът е обсъдил в тяхната взаимна връзка и съвкупност всички приети по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на икономическата експертиза, след което мотивирайки в коя част кредитира свидетелските показания и защо не кредитира експертното заключение като несъответстващо на останалия доказателствен материал по делото, е извел фактическите си изводи досежно правнорелевантните факти, които е намерил за неустановени. При формирането на вътрешното си убеждение по спора, той е действал в съответствие с процесуалния закон и правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия процес, които не накърняват по никакъв начин правилата на формалната логика, опитните и научните правила. Последните следва да бъдат съблюдавани само при проведено успешно пълно и главно доказване на главния доказателствен факт, като те не могат да намерят приложение при неустановени с доказателствата в процеса твърдения и предположения. Следва да бъде подчертано, че въззивният съд, като е приел, че са унищожени съобразно нормативните изисквания, графиците за полаганите от ищеца в исковия период работни смени, е счел, че последният не е доказал по несъмнен начин чрез ангажираните гласни доказателства и заключение на икономическата експертиза, осъществяването на основанието на спорното субективно право, при което е неприложима нормата на чл. 162 ГПК. Същевременно изведените фактически и правни изводи в атакуваното решение изхождат от цялостен и съвкупен анализ на доказателствата в процеса, без едни да са игнорирани или преиначени за сметка на други. При това положение решаващите съображения във въззивния акт са изцяло съобразени със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при което не е налице наведеното допълнително основание в този смисъл за допускане на касационния контрол. Съобразно гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Не са налице и служебно проверяваните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 50 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение