Определение № 5886 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация Д.“ АД [населено място], чрез пълномощник адв. Д. К. от АК- Шумен, против въззивно решение № 21/22.01.2024 г., постановено по възз.гр.д. № 806/2023 г. по описа на Окръжен съд - Добрич. С обжалваното решение е потвърдено решение №593/21.07.2023г. по гр.д. №89/2023г. на Районен съд -Добрич, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, че „Водоснабдяване и канализация Д.” АД дължи на Н. Ж. В. сумата от 6120 лв., представляваща обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3292/2022 г. на Районен съд- Добрич. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост, поради несъответствието му със събраните в хода на производството доказателства. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, произнасяйки се служебно за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325 ал.1 т.2 от КТ без да е представена като доказателство такава заповед?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните?“; 3. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като е постановил съдебно решение по нередовна искова молба?“; 4. „Издаването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.2 от КТ елемент ли е от фактическото основание за прекратяване на това основание или не е елемент?“; 5 „ Дължи ли се обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ след като правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е придобито след прекратяване на трудовото правоотношение и в последствие заповедта за прекратяване е била отменена, но служителят не се е явил в двуседмичния срок за възстановяване на работа?“ и 6. „Следва ли съдът да вземе предвид прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.2 от КТ без да е налице такава заповед и без да са налице такива доказателства?“. По първите три въпроса се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ВКС. По втория въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на IV г.о.; решение № 176/31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 г. на II т.о.; решение № 72/13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на III г.о. и др., както и на ППВС №1/1953 г.; ППВС №7/1963 г. и ППВС №1/1985 г. По третия въпрос се сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС: ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС; решение № 108/05.06.2017 г. по т.д. № 1270/2015 г. на II т.о.; решение № 281/06.01.2016 г. по гр. д. № 1589/2015 г. на III г.о. и др. По въпроси от четвърти до шести се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Н. Ж. В., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че въз основа на безсрочен трудов договор, считано от 01.06.2011 г., ищецът Н. Ж. В. е заемал във „Водоснабдяване и канализация Д.“ АД длъжност „шофьор-сондьор“. Считано от 04.03.2021 г., със заповед № ЛС-7#1/02.03.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.4 от КТ. С влязло в сила на 29.09.2022 г. решение №281/16.07.2021 г. по гр.д № 761/2021 г. на Районен съд- Добрич /потвърдено с решение № 203/10.12.2021г. по в.гр.д. №675/2021г. Окръжен съд- Добрич, последното не допуснато до касация с определение № 50694/29.09.2022 г. по гр.д № 763/2022 г. на ВКС/, уволнението на ищеца било признато за незаконно, и той бил възстановен на изпълняваната преди уволнението длъжност. Съгласно разпореждане № [ЕГН]/27.10.2021 г. на ТП на НОИ –Д., ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 21.09.2021 г., т.е след уволнението му със заповедта от 02.03.2021 г. и докато било висящо производството по гр.д №761/2021 г. на Районен съд -Добрич за отмяната на тази заповед. Безспорно било и обстоятелството, че в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ, Н. В. не се е явил на работа, нито е заявил по какъвто и да е начин намерение за връщане на работа. За да приеме, че искът е основателен въззивният съд е извел извод, че с изтичането на двуседмичния срок се е осъществило основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.2 КТ и постановяването на изрична писмена заповед от страна на работодателя, доколкото трудовоправната връзка не се прекратява въз основа на негово волеизявление, не е елемент от фактическото основание за прекратяване. Посочено е, че при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, на основание чл. 222, ал. 3 от КТ, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия десет години трудов стаж през последните двадесет години – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца. Работодателя, при който е в случая възникнало правото на обезщетение бил „Водоснабдяване и канализация Д.“АД, при когото ищецът имал трудов стаж за периода от 01.06.2011 г. до възстановяването му на работа с влязло в сила на 29.09.2022 г. съдебно решение /според отбелязванията в трудовата книжка, ищецът не бил зает по трудов договор с друг работодател за времето след първото прекратяване на трудовото правоотношение/. Тъй като ищецът имал трудов стаж при ответника повече от десет години /за такъв се зачитал и периодът, през който ищецът бил без работа поради уволнението със заповед № ЛС-7#1/02.03.2021 г. и до отмяната му от съда, а не реално отработеното време/, той имал право на обезщетение по реда на чл.222, ал.3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение в увеличен размер - за срок от 6 месеца. Нямало спор между страните относно размера на дължимото обезщетение за срок от шест месеца - 6120 лв., изчислено по размер на брутното му трудово възнаграждение от 1020 лв., съгласно представената служебна бележка, изходяща от ответника. Установено е, че за посочената сума, представляваща обезщетение по чл.222 ал.3 КТ ищецът подал заявление до Районен съд- Добрич за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане - 6 120 лв., представляваща обезщетение, по което било образувано ч.гр.д. № 3292/2022 г. по описа на Районен съд- Добрич. Заявлението било уважено изцяло и била издадена заповед, за изпълнение на парично вземане по чл.410, ал.1, т.1 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът „Водоснабдяване и канализация Д.“ АД да заплати на кредитора процесната сума от 6120 лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението, както и съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, работодателят подал възражение, с оглед на което заповедният съд указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение. В едномесечен срок с начало 09.01.2022 г. заявителя депозирал искова молба вх. № 400/10.01.2022 г. въз основа на която било образувано и настоящото дело пред Районен съд- Добрич. Доколкото в първоначалната искова молба ищецът заявил претенция за осъждане на ответника, с оглед наличието на издадена и необезсилена заповед за изпълнение, на ищеца са дадените от съда указания за отстраняване на противоречието между осъдителното искане и разпоредбата на чл. 422 от ГПК, като с молба вх.№7820/03.05.2023г., на основание чл.214 от ГПК без да въвежда нови фактически твърдения, ищецът е преминал от осъдителен към установителен иск. Изложени са мотиви от въззивния съд, че с промяната на вида на търсената защита е била преодоляна нередовността на исковата молба- първоинстнционният съд не бил допускал друго изменение, освен преминаването от осъдителен към установителен иск, и изменението, не касаело основанието на предявения иск- фактите, от които произтича спорното вземане. Прието е, че в случая от предприетата от ищеца защита по реда на заповедното производство по ч.гр.д.№ №3292/2022 г. на Районен съд - Добрич, обосновавала интерес от защита именно с установителен иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, какъвто бил разгледан и уважен от първоинстнционния съд съд. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По поставения в изложението процесуалноправен въпрос /под №2/, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и за процесуалното му задължение да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. В съответствие с нея, включително и с разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения на ВКС, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, при което е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика. Произнесъл се е като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото, въз основа на които е извел собствени правни изводи досежно основателността на предявения иск с предмет установяване на задължение на ответника работодател за заплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 ГПК на ищеца, които е изложил в мотивите към решението си. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Поставеният трети въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК - зададен е общо и абстрактно и по съществото си се припокрива с оплакванията за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения. Същия предпоставя нередовност на исковата молба, каквато по делото не е установена от въззивния състав. Следва да се посочи, че в случая въззивният съд изрично е констатирал, че нередовностите на исковата молба са били отстранени от първоинстнционния съд, доколкото с нарочна молба, на основание чл.214 от ГПК, без да въвежда нови фактически твърдения, ищецът е преминал от осъдителен към установителен иск, като и че е налице идентичност /обхваща всички индивидуализиращи признаци на вземането- основание, страни, размер/ между материалното право, чието изпълнение е претендирано в заповедното производство и правото, чието установяване се иска в исковото производство. Поставените въпроси /с №№ 1, 4 и 6/, свързани с основанието за прекратяване на трудово правоотношение в хипотезата на чл. 325 ал.1 т.2 КТ, също не обосновават допускане до касационен контрол на въззивното решение. Същите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за необходимост от издаване на нарочна заповед от работодателя, за да бъде прекратено трудовото правоотношение в посочената хипотеза. В КТ са уредени "общи основания" за прекратяване на трудово правоотношение - чл. 325 КТ, при които трудовият договор се прекратява, като моментът на прекратяването на при тях следва да се извлича от всяко от тези основания в зависимост от неговия характер и съставни елементи. При общите основания по чл. 325 КТ прекратяването на трудовия договор не се извършва по волята само на една от страните, а е или резултат на съгласуваната им воля - чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, или изразяват юридически събития или други обстоятелства, които правят неизбежно и за двете страни прекратяването на трудовия договор /в т. ч. чл.325, т.2 КТ/. Основанието по чл.325, ал.1, т.2 КТ за прекратяване на трудовия договор се отнася за случаите, когато трудовото правоотношение е било прекратено, но впоследствие това прекратяване е било признато за незаконно и работникът или служителят е бил възстановен на предишната работа. Решението за възстановяване на работа не задължава работника или служителя да се върне и да заеме предишната си работа. Той може, но не е длъжен да направи това. Ако той не се яви в определения двуседмичен срок да заеме работата, на която е възстановен, трудовото правоотношение се прекратява. За да се избегне състоянието на неопределеност се приема, че трудовият договор се прекратява отново, ако работникът или служителят не се е явил да заеме работата в двуседмичния срок по чл.345, ал.1 КТ, т.е. в хипотезата на чл.325 ал.1 т.2 КТ – моментът на прекратяване на трудовия договор е от деня на изтичането на този срок и незаемането на работата /като възстановеното трудово правоотношение остава само за минало време – до датата на изтичане на срока/. Издаването и връчването след това на заповед за прекратяването на трудовото правоотношение има констативен характер /решение № 346/04.10.2012 г. по гр. д. № 1010/2011 г. на ВКС, IV г.о./. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд. По петия въпрос, представляващ питане кога работникът или служителят има право да получи обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ, отговорът се съдържа в решение № 720/25.10.2010 г. по гр. д. № 191/2010 г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че предпоставките за придобиване правото на обезщетението по чл.222 ал.3 са: прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание, и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Критерий за придобиване право на увеличения размер на обезщетението е придобиването на последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател. В разпоредбите на чл.352 и чл.354 КТ е предвидено, че за трудов стаж се зачитат и периоди от време, в които работникът или служителят не е работил, в т.ч. и когато е бил без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи – от датата на уволнението до възстановяването му на работа – чл.354 ал.1 т.1 КТ. Законът визира като предпоставка за изплащане на обезщетението по чл.222 ал.3 КТ трудовия стаж, дали работникът е работил или не, е ирелевантно за случая. В хипотезата на чл.354 ал.1 т.1 КТ за дата на възстановяване на работа следва да се приеме фактическото допускане на работника или служителя до работата, на която е възстановен със съдебното решение. Работникът или служителят обаче може да не е искал възстановяване на работа /чл.344 ал.1 т.2/, а само признаване на уволнението за незаконно/чл.344 ал.1 т.1/ или при успешно проведен иск по чл.344 ал.1 т.2 да е предпочел възможността по чл.325 т.2 КТ за прекратяване на трудовия договор без реално да се върне на работата, на която е възстановен със съдебното решение, какъвто е настоящия случай. Прието е, че няма опора в закона времето на оставане без работа поради незаконното уволнение да не бъде признато за трудов стаж, независимо че работникът или служителят реално не се е върнал на работата, на която е възстановен. Признаването на времето от незаконното уволнение до възстановяването на работа за трудов стаж означава, че работникът или служителят има всички права, произтичащи от трудовия стаж. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, също не е налице. Правния въпрос разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена трайно установена съдебна практика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1500 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 1500 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие, като същото е реално изплатено, съобразно посоченото в договора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение