Определение № 1346 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4096/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. Г. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ч. против въззивно решение № 3086 от 20.05.2025г. по в.гр.д.№ 987 по описа за 2025г. на СГС, с което са потвърдени две решения на СРС по гр.д.№ 32992/2021г. - от 21.10.2021г., постановено в открито съдебно заседание, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.200 КТ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 880.26лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 10 000лв. в резултата на трудова злополука поради липса на представено разпореждане по чл.60, ал.1 КСО и решение с № 18760 от 15.11.2023г., с което е отхвърлен като неоснователен иска на В. Г. М. против „Столичен автотранспорт“ ЕАД за присъждане на сумата от 25 944.97лв., разлика между трудовото възнаграждение, което би получавал на длъжността „шофьор“ и това, което е получавал на длъжността, на която е бил преназначен „чистач, хигиенист, метач и мияч“ за периода 28.09.2021г.-31.05.2021г. и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: По делото са предявените искове с правно основание чл.200 КТ /два/ и по чл.320, ал.2 КТ. Въззивният акт, с който е отхвърлен като неоснователен иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на твърдяна трудова злополука в размер на 3 880.26лв. не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед цената на иска и в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството прекратено. Относно останалите два иска, въззивният съд е приел следното: Искът с правно основание чл.200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на твърдяна трудова злополука е неоснователен, защото ищецът нито твърди да е издавано, нито представя разпореждане по чл.60 от КСО за установяване на такава. Законодателят е предвидил административен ред за установяване факта на настъпване на трудова злополука /нормативно регламентиран в чл.57 и сл. от КСО и в Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки/. Доколкото разпореждането по чл.60 КСО е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ, реализирането на последната не е възможно при липса на такъв административен акт. Съгласно установената съдебна практика предвиденият административен ред изключва възможността за установяване на трудова злополука в рамките на съдебно исково производство. За неоснователен е преценен и иска по чл.320, ал.2 КТ. В посочената норма законодателят е предвидил, че „работник или служител с трайно намалена работоспособност под 50 на сто, който е трудоустроен за определен срок и за новата работа получава по-ниско трудово възнаграждение от възнаграждението на предишната работа, има право на парично обезщетение за разликата в трудовите възнаграждения съгласно отделен закон“ и въззивният съд е посочил, че в случая отговорността следва да се реализира по реда на чл.47 от КСО. Касаторът, в представеното към касационната жалба изложение, се позовава на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК поставяйки множество въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на иска с указания на страната?, 2. Дължимо ли е обезщетение за разликата във възнаграждението на трудоустроен работник, което е получавал преди и след трудоустрояването и може ли тази разлика да се търси с иск по чл.45 ЗЗД?, 3. Длъжен ли е съдът да даде подобни указания в доклада след като именно по вина на работодателя ищеца като трудоустроен е бил лишен от разлика във възнаграждението?, 4. Длъжен е работодателят да направи необходимите вноски и да уведоми НОИ /НАП/, че има възстановен от съда работник, който е трудоустроен и кой следва да заплати разликата във възнаграждението?, 5. Налице ли е колизия между нормите на КСО и КТ и ако е приложима нормата на чл.320, ал.2 КТ, то нормата на КСО не го ли лишава от тази възможност?, 6. Липсва ли законов текст, уреждащ хипотеза при която съдът е отменил незаконосъобразна заповед на работодателя и е възстановил на работа трудоустроен работник след съдебен процес, продължил няколко години?, 7. Кой дължи разликата във възнаграждението – НОИ или работодателя и по кой текст е дължима тази разлика /чл.320, ал.2 КТ, чл.45 ЗЗД/, за да бъдат обезщетени вредите от временно намалена работоспособност в случай, че съществува разлика във възнаграждения и тя е в ущърб на заболялото лице?, 8. Дължи ли съдът произнасяне по всички оправдания, довод и аргументи на страните?, 9. Изключен ли е съдебният контрол при упражняване на право на преценка по целесъобразност на работодателя, когато това право е упражнено недобросъвестно? Може ли да се оттегля декларация и протокол за трудова злополука, когато работникът е поискал да бъде разследвана?, 10. При оттегляне от работодателя на документи за трудова злополука, следва ли да бъде уведомен работника за това и ако не е, налице ли е злоупотреба с право?, 11. Длъжен ли е НОИ, независимо от оттегляне на документите от работодателя за настъпила трудова злополука, да извърши разследване и да уведоми работника за заключението си?, 12. Длъжен ли е въззивният съд при непълнота на доказателствата, да даде указания за представяне на относими доказателства, които поради погрешно разпределена доказателствена тежест и непълнота на доклада, не са събрани от първата инстанция? 13. Може ли да се счита тригодишният давностен срок за търсене на отговорност по чл.200 КТ за пропуснат от работника при висящ съдебен процес със същия работодател заради незаконно уволнение?, 14. Безплатен ли е трудовият процес или при осъдително решение се дължи заплащане на такси и разноски? По последните въпроси касаторът се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Столичен автотранспорт“ ЕАД [населено място], представлявано от управителите М. и С., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Подробно обсъжда всеки един от поставените въпроси и счита, че те не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика от въззивния съд. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 452.40лв.с ДДС, реалното извършване на които установява с представени списък, пълномощно, фактура № 2261 от 11.09.2025г.и платежно нареждане. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото нито един от поставените от касатора въпроси не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.н ОСГТК на ВКС и не са налице посочените специални основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. За да съставлява поставеният от касатора въпрос надлежно общо основание за допустимост, той следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпроси с № 2, 3, 4, 5, 6, 9, 10, 11, 12, 13 и 14 не са от значение за изхода по конкретното делото и са без значение за формиране на решаващата воля на съда. За въпрос № 2 това е така, защото иск по чл.45 ЗЗД не е предявяван и не е разглеждан. Въпрос № 3 съдържа условие /че по вина на работодателя ищеца като трудоустроен е бил лишен от разлика във възнаграждението/, което не е прието за установено от въззивния съд, доколкото съгласно неговите мотиви трудоустрояването на ищеца е на основание чл.314 КТ, защото с решение та ТЕЛК е установено, че поради болест /а не поради злополука/ не може да изпълнява възложената му работа, но без опасност за здравето си може да изпълнява друга подходяща работа, с оглед предписанията на здравните органи. Въпрос № 4, касаещ задължение на работодателя за вноски и уведомление на НОИ /НАП/ е ирелевантен за предявените искове. Въпрос № 5 относно евентуална колизия между норми на КСО и КТ е теоретичен и в случая подобна теза не е била предмет на обсъждане. Въпрос № 6 за евентуална липса на законов текст, уреждащ хипотетична възможност също няма връзка с конкретния спор, доколкото в случая е прието, че редът и органът, пред който може да се претендира разликата във възнаграждението са други. Въпроси с №№ 9, 10 и 11 са без значение за производството с правно основание чл.200 КТ, когато не е спазена законоустановената процедура за установяване на факта на настъпване на трудова злополука. Злополуката се декларира от работодателя в срок от 5 работни дни пред териториалното поделение на НОИ, а ако осигурителят или предприятието ползвател не направят това, пострадалият или неговите наследници имат право в срок една година от злополуката да я декларират. В случая е установено, че пострадалият е пропуснал законоустановения срок за деклариране и правото му е погасено, поради което е ирелевантно поведението на работодателя, във връзка с което са поставените въпроси. Въпрос № 12 е без значение за изхода на спора, доколкото съдържа условие – че първата инстанция погрешно е разпределила доказателствената тежест и нейния доклад е – което не отговаря на фактите по делото. Въпрос № 13 е без значение за изхода на спора, защото решаващите мотиви на съда не са свързани с давностния срок за предявяване на иска по чл.200 КТ, а за липса на разпореждането по чл.60 КСО акто елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ. Въпрос № 14 относно дължимостта на такси и разноски в трудовия процес е законодателно уреден. Въпроси с №№ 1 и 8, касаят задълженията на въззивния съд и в случая те са разрешени от съда в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която той има задължението да определи коректната правна квалификация на иска и да уведоми страните за това, да разгледа и да се произнесе по всички техни доводи, аргументи и възражения. Във връзка с въпрос № 7 следва да се посочи следното: Работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя. В случая – не е установено ищецът нито да е претърпял трудова злополука, нито да страда от професионална болест. Той е работил в ответното дружество от 2013г. на длъжността „шофьор“. С експертно решение на ТЕЛК № 1646 от 20.06.2016г. му е определена трайно намалена трудоспособност от 34% поради общо заболяване с определени противопоказания за труд: „принудителна и продължителна седяща помощ, вдигане и пренасяне на тежести, продължително ходене“. С решение на НЕЛК № 0636 от 21.09.2016г. е определена трайно намалена трудоспособност от 38% поради същото общо заболяване с допълване на определените противопоказания за труд: „тежък физически труд, силово обременяване на гръдната стена, статодинамично натоварване на гръбнак и долни крайници“. Работодателят е изпълнил установената процедура в глава „Специална закрила на лица с намалена трудоспособност“и считано от 3.09.2017г. ищецът е бил преназначен на длъжност „чистач/хигиенист, метач, мияч“. При тези данни отговорността следва да се реализира по специалния ред на КСО. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд