Определение № 395 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3224/2020 г.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби на А. Д. Д. с номера по регистъра на Окръжен съд - Благоевград – 953/19.03.2019 г. против решение № 486 от 31.01.2019 г. и - 3273/02.10.2019 г. против допълнително решение № 3719 от 14.08.2019 г. по гр. дело № 700/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград. По касационна жалба с вх. № 953/19.03.2019 г.: Ответникът „АББ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Релевираните от страната основания са по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед задължението за преценка допускането на касационен контрол служебно /независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК/, при вероятна нищожност или недопустимост, след служебна проверка на валидността и процесуалната допустимост на въззивното решение, настоящият състав на касационната инстанция констатира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или процесуална недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на въззивния съд. Затова следва да се приеме, че обжалваното решение е валиден съдебен акт. С поставения въпрос – „19. Съдебен акт, който не е издаден в законоустановената форма /не е подписан от нито един от членовете му/, нищожен ли е ?“, касаторът Д. не релевира основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК, тъй като относимостта му е към връчения препис, получен лично на 18.02.2019 г., който не се подписва от членовете на състава. Решението е и процесуално допустимо, като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск по претенции с основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. С поставения въпрос – „2. Допустимо ли е въззивния съд да се произнася по възражение относно правилността на мотивите, изложени в първоинстанционното решение, които не са оспорени с въззивна жалба по реда на чл. 258, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а с отговорът на въззивната жалба ?“, касаторът Д. не релевира основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Цитираният въпрос не е относим към предпоставките по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като произнасянето по обстоятелство, незаявено с жалба не формира порок, който да засяга процесуалната допустимост на въззивното решение. Същият въпрос не релевира и предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на второинстанционното решение, съгласно които съставът е приел, че ищцата не се е явила в срока по чл. 345, ал. 1 КТ за заемане на длъжността, на която е възстановена. Произнасянето по началната и крайна дата на срока по чл. 345, ал. 1 КТ не е анализирано от състава, като спорно обстоятелство, а като период във времевите граници, на който следва да се прецени, явила ли се е Д. в предприятието, за да заеме процесната длъжност. Въпросът не е изведен от решаващите мотиви на съда, поради което и с оглед разясненията в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не формира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Затова следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както поради липса на общо основание, така и поради липса на допълнително основание, тъй като не са изложени доводи за допълнителни предпоставки. Касаторът Д. е поставила следните въпроси, за които твърди, че осъществяват основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: „1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата и обсъди защитните тези на въззивника, включително и да отговори на доводите и възраженията, развити в жалбите му, при съблюдаване на очертаните с въззивните жалби предели на въззивното производство?“; „3. Следва ли съда да кредитира като безспорно доказателство заключение на съдебно почеркова експертиза, която не е изготвена въз основа на допустими от закона доказателствени средства – липсва годен и легитимно снет сравнителен материал от подписа на лицето, чиято автентичност се оспорва, а доставеният такъв е бил „снет“ в неформална, приятелска обстановка; не са използвани за сравнителен анализ образците от подписи, положени от лицето, чийто подпис се оспорва в нотариално заверен спесимен, представен по реда на чл. 4 ЗТР и чл. 141, ал. 3 ТЗ в ТР на АВП и подписа в заявление за лични документи в РПУ на МВР по местоживеене на лицето, чиито подпис се изследва, а използваните за сравнителен анализ фотокопия на подписи са от документи, за които липсват оригинали, дори и копия като доказателство за реалното им съществуване; установено е за единствения подпис, който се твърди в СГЕ, че е положен върху официален документ /Декларация по чл. 13, ал. 4 ЗТР/, че се разминава с реалния такъв, положен от лицето, чиито подпис се изследва в действителната Декларация по чл. 13, ал. 4 ЗТР, представена от него в ТР на АВП?“; „4. Може ли да се прави експертиза по документи, които не са приложени по делото и които са неизвестни за ответника, и за съда и как съдът следва да реши дели да цени или не експертизата?“; “ 5. Поражда ли правни последствия подпис на управител на дружество, който не е идентичен с подписа, положен от негово име в нарочен нотариално заверен спесимен по чл. 4 ЗТР и чл. 141, ал. 3 ТЗ, с който изрично е декларирал, че ще се подписва в качеството си на управител на дружеството?“; „6. След като по аргумент на чл. 4 ЗТР, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 ЗТР и чл. 141, ал. 3 ТЗ подписът на управител на дружество е обстоятелство, подлежащо задължително на вписване в ТР на АВ, поражда ли правни последици за трети добросъвестни лица подпис на управител на дружество, неизпълнил задължението си по чл. 4 ЗТР, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 ЗТР и чл. 141, ал. 3 ТЗ?“; „7. След като прехвърлянето на трудови права и задължения по аргумент на чл. 8, ал. 4, изр. второ КТ е недействително, допустимо ли е управител на дружеството, назначен като такъв с трудов договор да делегира правопораждащи функции, каквито са назначаването и освобождаването на персонал, вменени му от работодателя на друг служител от състава на дружеството?“; „8. Допустимо ли е упълномощеното лице да представлява упълномощителя си, когато последния е във физическа възможност да изпълнява сам задълженията и отговорностите, предмет на упълномощителната сделка?“; „9. Следва ли подписа на упълномощено/преупълномощеното от управител лице, на което управителя е делегирал работодателски правомощия, каквито са сключване и прекратяване на трудови договори на служители и работници да бъде задължително вписван в ТР на АВ, след като подписът на упълномощителя/ преупълномощителя- управител по аргумент на чл. 4 ЗТР, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 ЗТР и чл. 141, ал. 3 ТЗ следва да е вписван в ТР на АВП?“; „10. Спазено ли е изискването за правото на сключване и на прекратяване на трудови договори, когато се касае до състава на цялото дружество, който процес се ръководи от специално назначен представител на работодателя и в неговата длъжностна характеристика предвидено ли е правомощието да назначава и освобождава работници и служители?“; „11. Кои са законоустановените форми на „явяване“ пред работодателя на възстановено на работа от съда лице, след като Законодателя не е посочил изрично в нормата на чл. 345, ал. 1 КТ като единствено възможен способ физическото му явяване?“; „12. Представлява ли изпратената с куриер, с обратна разписка писмена воля на възстановеното от съда на работа лице допустим доказателствен способ, удостоверяващ упражненото му по силата на чл. 345, ал. 1 КТ „явяване“ пред работодателя за деклариране/ заявяване волята му да бъде възстановен на длъжността от преди уволнението?“; „13. Представлява ли изпратената с куриер, с обратна разписка воля на работодателя да прекрати трудовите правоотношения със свой служител/ работник допустим доказателствен способ, удостоверяващ упражненото му право за едностранно прекратяване на трудовите правоотношения и „достигане“ волята му до ответната страна по смисъла на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ?“ „14. Съдебното решение, с което съдът отменя уволнителна заповед като незаконосъобразна и възстановява на длъжност от преди уволнението лицето, чийто трудов договор е бил прекратен основание ли е за съставянето на заповед за отмяна на уволнителната заповед, както и на заповед за възстановяване на работа?“; „15. Допустимо ли е служител/ работник, възстановен на работа от съда да бъде повторно уволнен, преди работодателя да е отменил с вътрешен акт предходната уволнителна заповед и преди служителя/ работника да е бил възстановен на работа от работодателя?“; „16. При установено от съда неизпълнение на нормата, разписана в чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ /уволнението е извършено преди заповедта за уволнение да е достигнала до адресата/ допустимо ли е съда да променя и да приема за дата на уволнение дата, различна от посочената в заповедта за уволнение и в уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ, с което работодателя е декларирал официално пред НАП датата на извършеното, уволнение или е основание за уважаване на своевременно заявена претенция за отмяна на заповедта като незаконосъобразна на същото правно основание?„; „17. Допустимо ли е удостоверителната сила на едно доказателство, каквото е Уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ и изпратената по куриер с обратна разписка писмена воля да бъде тълкувана и прилагана различно спрямо страните в процеса?“; „18. Съществуват ли законови ограничения различни претенции по повод на трудово правоотношение да бъдат заявени едновременно?“; „20. Представлява ли отказът на съда да се произнесе с определение по чл. 194, ал. 2 ГПК или в диспозитива на решението си по откритото производство по чл. 193 ГПК обстоятелство, преграждащо установяването истинността на оспорени своевременно, във висящо дело документи в отделно самостоятелно исково производство по чл. 124, ал. 4 ГПК, след като по аргумент на ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС отказът да се открие производство по чл. 193 ГПК прегражда предявяването на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК и след като в разпоредбите на чл. 194 ГПК не е посочено, че съдът дължи произнасяне относно производството по чл. 193 ГПК само в мотивите на решението?“; „21. Отказите на съда да раздели разглеждането на две въззивни жалби в самостоятелни съдебни производства, спирането производството по едната въззивна жалба до постановяване на окончателен съдебен акт по другата, решението по което е с преюдициално значение за спора по главния иск, и по която предходния съд дължи произнасяне представляват ли обстоятелства временно преграждащо делото по главния иск?“; „22. Кой е компетентен да се произнесе относно открито производство по чл. 193 ГПК, установяващо истинността/ неистинността на представени във висящо дело документи- първоинстанционния съд, открил производството по чл. 193 ГПК или въззивния съд?“; „23. При непрекъсваемост на работния режим на електронната поща и факса на съда представлява ли преклузия непредставянето на документи, чийто срок за депозиране изтича в съботен ден, който ден е и работен за куриерските фирми и Български пощи ЕАД?“. С първия въпрос по реда на цитираните по - горе въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, страната не обосновава приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. В т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че ВКС не може служебно да извежда правният въпрос от твърденията на касатора, от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Въпросът не съдържа изложение на „спорния предмет на делото“, “доказателствата“, „защитните тези на въззивника“, „доводите и възраженията“, по които според касатора, въззивният съд не се е произнесъл. Страната лаконично е посочила, че „Във връзка с твърдяните и посочени в касационната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон от въззивния състав, изразяващи се в отказ да се произнесе по всички възражения и доводи на въззивницата“, поставя цитирания въпрос. Касационният съд не е задължен и не може, с оглед диспозитивното начало в процеса да запълва съдържанието на въпроса с липсващи обстоятелства, отразени в касационната жалба като оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложението се изготвя от страната и съгласно т. 1 от посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС трябва да бъде мотивирано, като в мотивите жалбоподателя трябва да обоснове съществуващите според него отклонения на въззивния съд от разрешенията в задължителната или казуална практиката на ВКС, което в случая не е направено с тази част от изложението. Липсва позоваване на практика в противоречие с разрешенията, на която са приети изводи или проведено процедиране от състава на втората съдебна инстанция. Отсъстват доводи и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, страната не е съобразила, че спрямо един и същи въпрос не е допустимо поддържането на две различни допълнителни основания. Затова следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По втория въпрос съображения бяха изложени по- горе при обсъждането на чл. 280, ал. 2 ГПК. Третият и четвъртият въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са фактически и засягат възприемането на съдебно – графологическата експертиза от въззивния съд. И двата въпроса се основават на извършени в първоинстанционното производство процесуални действия по събирането на сравнителен материал за изготвяне на експертизата и възприемането на заключението на вещото лице А. С. от състава на въззивната инстанция като компетентно, пълно, ясно, без съмнения относно неговата правилност, а възраженията на въззивницата Д. като неоснователни. Съдът е констатирал във връзка с оспорване авторството на представените от дружеството документи, че в първоинстанционното производство е открито производство по чл. 193 ГПК, назначена и изслушана е съдебно – графологическа експертиза, от чието заключение е установено, че подписите за С. М. – обекти на изследване /заповед № 086/01.04.2016 г., молба от 12.01.2017 г., подписи на М. пред нотариус от 12.01.2017 г./ са положени от същия. Съдът се е произнесъл и по оспорването от ищцата на подписите, положени върху отговора на исковата молба, пълномощното на адвокат И., всички заверки на документи, за които страната е твърдяла, че не са подписани от С. М., както и е разгледал възражението й за автентичността на подписа на М. върху молба за потвърждаване действията на процесуалния представител на дружеството, придружена с нотариална заверка на подписа му и нотариално заверен лист със сравнителен материал от подписите му. Въпросите, поставени от касатора Д. третират установеността на факти по спора, обосноваността на изводите на окръжния съд, т.е. обстоятелства, без правно значение за селектиране на касационната жалба, в който смисъл въвеждането им не е съобразено с разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., указващи ирелевантността на подобни въпроси и неотносимостта им към общите основания. Липсва позоваване на практика в противоречие с разрешенията, на която са приети изводи или проведено процедиране от състава на втората съдебна инстанция. Отсъстват доводи и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Подобно на предходния въпрос и по сега разглежданите, страната не е съобразила, че спрямо един и същи въпрос не е допустимо поддържането на две различни допълнителни основания. Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Петият въпрос е изведен от становище на страната /становище, за това че подписът на С. М. върху посочените по - горе документи не поражда правни последици/, не е обсъждан в описаната със съдържанието му хипотеза от състава, поради което не притежава характеристиките на общо основание. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, като в случая по отношение на този въпрос, подобно на изложението към предходните въпроси не са мотивирани допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Липсва позоваване на практика в противоречие с разрешенията, на която са приети изводи или проведено процедиране от състава на втората съдебна инстанция. Както и по предходните въпроси, така и по този въпрос, страната не е съобразила, че спрямо един и същи въпрос не е допустимо позоваването на две различни допълнителни основания. Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Шестият въпрос, подобно на предходния е изведен от становище на страната /становище, за това че подписът на С. М. върху изброените по - горе документи не поражда правни последици/, което не е обсъждано в описаната със съдържанието му хипотеза от състава, поради което не притежава характеристиките на общо основание. Друг аргумент, затова че въпросът не формира общо основание е, че по естеството си, същият е фактически въпрос, тъй като засяга установяване на факти, както и третира обоснованост на изводи на въззивния съд. Ето защо, настоящата инстанция намира, че с формулирането му, страната не въвежда общо основание. Липсата на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни предпоставки, които в разглеждания случай не са отразени чрез твърдения, доводи, позоваване на практика на ВС или ВКС в противоречие с разрешенията, на която са приети изводи или проведено процедиране от състава на втората съдебна инстанция, като не са мотивирани и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е съобразено, че спрямо един и същи въпрос не е допустимо позоваването на две различни допълнителни основания. Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следващите въпроси, от седми до десети, включително не са изведени от решаващи мотиви на въззивния съд, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, цитирано по – горе, а са формулирани въз основа на субективни виждания на страната за възможността да се делегира работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение по реда на 325, ал. 1, т. 2 КТ. Окръжния съд е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, предмет на спора е издадена от компетентен орган. Съображенията, аргументиращи тази преценка на състава /това са мотивите относно правомощието на управителите на дружеството - Е. Н. и С. М. да представляват и управляват дружеството и съответно да делегират правомощие за прекратяване на трудовия договор с ищцата/ са решаващи мотиви, по които касатора Д. не е поставила въпроси, а е формулирала въпроси, отразяващи нейните разбирания по делегирането на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение по реда на 325, ал. 1, т. 2 КТ. Така по седми въпрос, страната изхожда от разбирането за недействителност на подобно делегиране на правомощия, в каквато хипотеза не са развити мотиви в обжалваното решение, в осми въпрос очертава хипотеза, която не само не е разглеждана от състава, но и не и установена по делото – делегирането на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение по реда на 325, ал. 1, т. 2 КТ при положение, че упълномощителят е във физическа възможност сам да изпълнява задълженията си, в девети въпрос посочената хипотеза – възможността за вписване в „ТР на АВ“ подписа на упълномощеното лице, на което са делегирани работодателски правомощия, също така не е разглеждана от състава, в десети въпрос очертаната хипотеза – правомощието „специално назначен представител на работодателя“ да назначава и освобождава работници и служители“ да бъде отразено в длъжностна характеристика, не е разглеждана от въззивния съд. По посочените въпроси не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като същите са поставени въз основа на становища на страната и не са изведени от решаващи мотиви на въззивния съд. Тези въпроси не са съобразени и със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. по т. дело № 6/2012 г., в съответствие с разрешенията, в което са обосновани изводите на окръжния съд и с което с обвързващо задължително тълкуване е разяснено, че е допустимо делегирането на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 2 КТ, т.е. и при уволнение по реда на 325, ал. 1, т. 2 КТ. Допълнителен аргумент за недопускане на касационно обжалване по посочените въпроси е немотивирането на допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изложението не съдържа съпоставка на изводи на въззивния съд с цитираните касационни решения. Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следващите въпроси, от единадесети до тринадесети, включително не са изведени от решаващи мотиви на въззивния съд, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Друга особеност при тяхното формулиране, която ги определя като ирелевантни за селектирането на касационната жалба е, че някои от тях се отнасят до спора по същество /такъв характер има единадесети въпрос/, а други са фактически /такива са по естеството си дванадесети и тринадесети въпрос/. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, въпросите по съществото на спора и фактическите въпроси няма правно значение за селектиране на касационната жалба. Въззивният съд е приел, че ищцата Д. не се е явила в законовия срок за заемане на длъжността, на която е възстановена. Приел е още, че изпратеното от нея писмо не може да послужи за изразена принципна готовност за заемане на длъжността, доколкото в същото са посочени конкретни нейни условия относно договаряне размера на трудовото й възнаграждение, които работодателят да изпълни. Съставът се е позовал на практика на ВКС, цитирана в решението, която е изложил като правни разрешения и е мотивирал решаващите си изводи в съответствие със същите. По така посочените изводи в решението, страната не е поставила въпроси. Въпросите й относно - законоустановените форми на явяване по чл. 345, ал. 1 КТ, „Представлява ли изпратената с куриер, с обратна разписка писмена воля на възстановеното от съда на работа лице допустим доказателствен способ, удостоверяващ упражненото му по силата на чл. 345, ал. 1 КТ „явяване“ пред работодателя за деклариране/ заявяване волята му да бъде възстановен на длъжността от преди уволнението?“, „Представлява ли изпратената с куриер, с обратна разписка воля на работодателя да прекрати трудовите правоотношения със свой служител/работник допустим доказателствен способ, удостоверяващ упражненото му право за едностранно прекратяване на трудовите правоотношения и „достигане“ волята му до ответната страна по смисъла на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ?“, като третиращи спора по същество и доказването на конкретни факти по делото не са общи основания. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсва съпоставка на изводи на окръжния съд с решения на състави на ВКС, а по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са мотивирани допълнителни предпоставки. Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следващите въпроси, от четиринадесети до петнадесети, включително, не са изведени от решаващи мотиви на въззивния съд, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Същите третират отношения във връзка с възстановяване на ищцата на процесната длъжност при отмяна по съдебен ред на предходно уволнение. Тези отношения нямат връзка с оспорване законността на процесното уволнение и поради това, цитираните въпроси са поставени извън предмета на спора. Когато въпросите не са формулирани по предмета на спора, те не формират общи предпоставки, а липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК е според разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В изложението не са мотивирани допълнителни основания. Предвид тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Шестнадесетият въпрос е изведен от мотиви на първоинстанционния съд, които са без значение за селектиране на касационната жалба, тъй като въззивният съд е формирал свои изводи и единствено от решаващите им мотиви, касаторът следва да изведе общите основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая съставът е приел, че трудовото правоотношение е прекратено на 25.07.2016 г., датата на която ищцата е получила заповедта по чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ. Цитираният въпрос отново не е съобразен с разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС относно въвеждането на правни въпроси като общи основания за допускане на касационен контрол. В изложението не са мотивирани допълнителни основания. Предвид тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Седемнадесетият въпрос не е изведен от решаващ мотив на въззивния съд. Съставът в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. е приел, че е допустимо делегирането на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 2 КТ, т.е. и при уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ. Съставът е констатирал, че в конкретния случай са представени доказателства, за това че двама от управителите на дружеството – Е. Н. и С. М., които имат правомощието заедно да представляват и управляват ответното дружество, съобразно отразеното в ТР към този момент, са възложили на служителя В. Ч. правомощието да сключва и прекратява трудови договори със служители на дружество. В съответствие с делегираните й правомощия В. Ч. е подписала процесната заповед за уволнение № HRC 033-13/21.07.2016 г. заедно с управителя Е. Н.. По така формираните решаващи мотиви, касаторът Д. не е поставила въпрос, а формулираният в изложението й въпрос засяга датата, от която Ч. е заела длъжността „Директор мениджър човешки ресурси“, обстоятелство чието значение и връзка със законосъобразността на процесното уволнение не е обосновано от страната. Въпросът е изведен от становище на касатора, не формира общо основание, а същевременно липсва мотивиране на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които не се извеждат служебно от касационния съд. Предвид тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Осемнадесетият въпрос се отнася до обсъждането в мотивите на обжалваното решение на изпратеното от ищцата писмо от 13.07.2016 г. и възприемането на същото като волеизявление, с което страната излага своите условия във връзка с договаряне размера на трудовото си възнаграждение, които работодателя да изпълни и което писмо според състава не може да послужи за изразена принципна готовност за заемане на процесната длъжност. Следователно въпросът е за обсъждане на доказателство и за възприемане на фактическата обстановка от съда, т.е. въпросът е без значение за селектиране на касационната жалба. С въвеждането му не е формирано общо основание.` Същевременно липсва мотивиране на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които не се извеждат служебно от касационния съд. Несъгласието на страната с изводите на съда не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Предвид тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По деветнадесети въпрос са изложени съображения по – горе, при обсъждането на твърдението в изложението на страната за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Двадесетият въпрос се отнася до процесуално действие, извършено от първоинстанционния съд. По мотивите в обжалваното решение, обективиращи правни разрешения относно автентичността на подписа върху представена от управителя на ответното дружество молба за потвърждаване на извършени от процесуалния представител на дружеството действия по делото, придружена от нотариална заверка на подписа му и нотариално заверен лист със сравнителен материал от подписите му, по който е открито производство по реда на чл. 193 ГПК, касаторът Д. не е поставила правен въпрос. Общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от правен въпрос, изведен от решаващи мотиви на въззивния съд, а не от процесуални действия или мотиви в решение на първоинстанционния съд. Това разяснение в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не е съобразено от касатора и затова цитираният въпрос не притежава характеристиките на общо основание, което е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания, които в случая не са посочени и мотивирани именно във връзка със същия въпрос. Предвид тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Двадесет и първият въпрос е изведен от становище на касатора Д., според което е следвало да се раздели производството по двете жалби, срещу първоначалното решение на районния съд и срещу решението му по чл. 250 ГПК. Страната счита, че неуважаването на искането й, двете жалби да се разгледат в отделни производства, представлява „обстоятелства временно преграждащо делото по главния иск“. По това нейно становище не са мотивирани правни разрешения от въззивния съд. Съставът се е произнесъл по друг въпрос, а именно относно това, съществува ли връзка на обусловеност между производствата по двете жалби и е приел, че такава връзка не е налице. По така проведеното и мотивирано от състава процедиране, не е поставен въпрос. Като изведен и обоснован от становище на страната, цитираният въпрос не формира общо основание. Освен това към въпроса липсва мотивиране на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Предвид тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Двадесет и вторият въпрос е общ и може да бъде поставен по всяко едно дело, по което е направено оспорване на документи по реда на чл. 193 ГПК. Подобно на предходния и този въпрос не е свързан с конкретни разрешения на въззивния съд, а освен това към въпросът липсва мотивиране на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Затова следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Двадесет и третият въпрос е формиран от становище на касатора Д. за преклудиране отговора на исковата молба и подаването му след срока, без е свързан с конкретни разрешения на въззивния съд и без да се отразени конкретни доказателства, които съдът е приел, конкретни изводи, които е формирал въз основа на същите доказателства, които да са обусловили правни разрешения в отклонение от практика на Върховен съд или ВКС. Не са мотивирани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Затова следва да се приеме, че не са обосновани общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на въпроса: „Кои са законоустановените форми на „явяване“ пред работодателя на възстановено на работа от съда лице, след като Законодателя не е посочил изрично в нормата на чл. 345, ал. 1 КТ като единствено възможен способ физическото му явяване ?“, следва да се имат предвид съображенията, изложени по – горе за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Цитираният въпрос отново е възпроизведен в последната част на изложението във връзка с искане на страната за отправяне на предложение за тълкувателно решение до общо събрание на Върховен касационен съд и спиране на производството по делото по реда на чл. 292 ГПК. Въпросът се предхожда от кратко изложение, в което страната твърди, че „заради отказа на БлОС да разгледа спора, очертан с въззивни жалби“ срещу решения на Районен съд – Благоевград са повдигнати редица въпроси. Твърди още, че за тези въпроси са посочени решения от практиката на ВКС, с които въззивният състав не се бил съобразил, като налице била и противоречива съдебна практика на ВКС по въпроса „касаещ „явяването„ пред работодателя след успешно проведено оспорване по отмяна на уволнителна заповед и възстановяване на длъжност от преди уволнението“. В тази връзка е направено и посоченото искане за спиране на производството, ако бъде прието от настоящия състав, че за отговора на този въпрос е необходимо образуване на тълкувателно дело. По направеното искане, ВКС в настоящия си състав приема следното. По поставения въпрос, освен изложеното по – горе трябва да се има предвид и следното. Въззивният съд е обосновал съображенията си за наличието на елементи от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решения на състави на ВКС, част от които са цитирани от състава. Поставеният въпрос не е изведен от мотивите на въззивния съд, в които не е обсъден въпрос относно „законоустановените форми на „явяване“ пред работодателя на възстановено на работа от съда лице“, в каквато хипотеза е изложен въпросът, а е направено произнасяне по конкретно установена по делото хипотеза - изпращането на писмено уведомление до работодателя от възстановената на работа с влязло в сила решение служителка, съдържащо писмо за намерения, с което същата излага своите условия във връзка с договаряне размера на трудовото си възнаграждение, които работодателя да изпълни. Както вече се отрази, цитираният въпрос не е изведен от разрешенията на състава и липсва съпоставка на приетите от съда изводи с касационни решения и обосноваване на твърдение за отклонение на съда от практиката на ВКС. Страната твърди, че е посочила решения на състави на ВКС, с които мотивите на въззивния съд били в противоречие, но към въпросите й, включително и спрямо разглеждания въпрос, в изложението липсва съпоставка на правни разрешения на въззивния съд и състави на ВКС, както и липсва в изложението позоваване и съответно мотивиране на противоречия между разрешения на състави на ВКС по въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд. Затова и при обсъждането на въпроса бе посочено, че не е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед на изложеното и предвид липсата на доводи за противоречива практика по въпроса, по който се е произнесъл въззивния съд не са налице и предпоставки за приложението на чл. 292 ГПК. Ето защо искането за приложение на чл. 292 ГПК следва да се остави без уважение.. По касационна жалба с вх. № 3273/02.10.2019 г.: Ответникът „АББ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 250 ГПК.Съставът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 250 ГПК като е констатирал, че се е произнесъл по целия предмет, въведен с въззивното обжалване, както и че в мотивите си е посочил, че възраженията, развити от въззивницата с писмено становище от 05.11.2018 г. са неоснователни. Съдът е отразил още, че по доводите с въззивните жалби срещу основното и допълнително решение се е произнесъл, изразил е ясно волята си относно повдигнатите спорни въпроси между страните и не дължи произнасяне по нови искания, въведени извън сроковете за обжалване на първоинстанционните актове. Първият поставен въпрос е формулиран, както следва: „1. Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата и обсъди защитните тези на въззивника, включително и да отговори на доводите и възраженията, развити в жалбите и в молбите му, при съблюдаване на очертаните с въззивните жалби предели на въззивното производство?“. Като пояснение е посочено, че цитираният въпрос е поставен във връзка с „твърдяните и посочени в касационната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон от въззивния състав, изразяващи се в отказ да се произнесе по всички възражения и доводи на въззивницата, сега касатора Д., направени с молбата и по чл. 250, ал. 1 ГПК и въведени в процеса по въззивното дело в процесуалните срокове, както и необсъждането при постановяване на Допълнително решение № 3719/14.08.2019 г. на всички представени и приобщени към делото пред първата инстанция документи съвкупно и поотделно…“. Въпросът и краткия довод към него не съдържат изложение на обстоятелствата /доказателства, защитни тези, доводи, възражения/, които въззивният съд според твърдението на касатора Д. не бил обсъдил. Не е посочена в изложението като допълнително основание и практика на ВКС относно задължението на съда да обсъди доводите, възражения, доказателствата по делото. Затова следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. За пълнота на настоящите мотиви трябва да се отбележи, че съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не извежда служебно общи и допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване от обстоятелствената част на касационната жалба. Не са мотивирани и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Вторият въпрос е формулиран така: „2. Следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно заявено искане за обезсилване действията на процесуален представител, ако не се е произнесъл с отделно определение ?“. Страната цитира ТР № 87/02.09.1954 г. на ОСГК на ВС /Върховния съд/. С цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като заложената в него хипотеза - непроизнасяне по „заявено искане за обезсилване действията на процесуален представител“, не отговаря на мотивите, изложени в първоначалното решение – решение от 31.01.2019 г., видно от които е налице произнасяне по молбата от 05.11.2018 г. на въззивницата, което обстоятелство е констатирано и в мотивите на допълнителното решение, постановено по чл. 250 ГПК. Като съдържащ хипотеза, неотговаряща на изложените в мотивите на допълнителното въззивно решение съображения, цитираният въпрос не формира общо основание. Освен това към този въпрос не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. По чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, страната се позовава на ТР № 87/02.09.1954 г. на ОСГК на ВС, което не е относимо към въпроса, по който се е произнесъл въззивния съд, тъй като третира друг въпрос, а именно произнасяне по иск по чл.118 ГПК /отм./, сега чл. 212 ГПК, какъвто в разглежданото дело не е предявен. Не са мотивирани и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Затова следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Третият въпрос – „3. След като по аргумент на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуални действия от страните, следва ли съдът да се произнесе с нарочен съдебен акт относно надлежната процесуална легитимация на страна в процеса, дори ако не е въведено възражение за това ?“, подобно на предходния не формира общо основание, тъй като съдържа хипотеза, неотговаряща на изложените в мотивите на допълнителното въззивно решение съображения. Тази хипотеза се свежда до непроизнасяне по молбата от 05.11.2018 г. на въззивницата. Както се отрази по- горе, съдът е установил в допълнителното си решение, че е налице произнасяне по молбата в първоначалното решение, което имплицитно съдържа и отхвърляне на възражението за липсата на надлежно процесуално представителство на ответното дружество. Като съдържащ хипотеза, неотговаряща на изложените в мотивите на допълнителното въззивно решение съображения, цитираният въпрос не формира общо основание. Освен това към този въпрос не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които заедно с общото основание са кумулативно изискуеми предпоставки за допускане на касационното обжалване. Окръжният съд се е произнесъл по целия предмет, въведен с въззивното обжалване, по писменото становище на жалбоподателката от 05.11.2018 г. и по доводите, изложени във въззивните жалби. По въпросите, засягащи това произнасяне на съда не са въведени общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационен контрол. Касаторът Д. е поставила два въпроса, общото между които е разбирането й, че непроизнасянето с отделен акт относно определени въпроси /в случая се твърди „оспорена легитимна процесуална представителност на страна в процеса“, „разколебаната легитимната процесуална представителност на страна в процеса“/, представлява преграждане на производството. Това са четвърти въпрос – „4. Представлява ли отказът на съда да се произнесе с нарочен съдебен акт относно оспорената легитимна процесуална представителност на страна в процеса обстоятелство, преграждащо временно производството по главния иск?“ и пети въпрос – „5. Представлява ли отказът на съда да се произнесе с нарочен съдебен акт относно разколебаната легитимната процесуална представителност на страна в процеса обстоятелство, преграждащо установяването легитимната процесуална правоспособност на страна в процеса?“. И двата въпроса не формират общи основания, тъй като не са изведени от разрешения на въззивния съд, не засягат предмета на производството по чл. 250 ГПК – произнасяне на съда по цялото искане на страната, а третират правилността на първоначалното въззивно решение от 31.01.2019 г. относно отхвърляне на възраженията на жалбоподателката, изложени в молбата й от 05.11.2018 г. Тъй като не са изведени от решаващи мотиви на въззивния съд, цитираните въпроси не формират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това отсъстват и допълнителни основания, които заедно с общите основания /в случая, както се посочи такива не са обосновани/ са кумулативно изискуеми предпоставки за допускане на касационното обжалване. Тяхната липса има в случая за правна последица недопускане на касационен контрол. С последния поставен въпрос в изложението – „6. Нищожен ли е съдебен акт, който не е издаден в законоустановената форма /не е подписан от нито един от членовете му/?“, касаторът Д. не релевира основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК, тъй като относимостта му е към връчения препис на въззивното решение по чл. 250 ГПК, получен лично на 06.09.2019 г., които не се подписва от членовете на състава. По поставения въпрос трябва да се имат предвид съображенията, изложени вече по въпрос със същото съдържание /въпрос 19/ по касационната жалба срещу първоначалното въззивно решение относно изискванията, на които следва да отговаря валидния съдебен акт. При така депозираните изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени релевираните от жалбоподателката основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на първоначалното въззивно решение и на допълнителното въззивно решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение ,