Определение № 4351 от 01.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5052/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Д. Г. В. срещу въззивно решение № 167 от 10.08.2023 год., постановено по в. гр. дело №232/2023 год. по описа на Окръжен съд-Враца, с което след отмяната на решение № 160 от 21.03.2023 год., постановено по гр. дело № 3353/2022 год. по описа на РС-Враца, са отхвърлени предявените от Д. Г. В. срещу „Топ Сервиз Враца“ ЕООД искове с правно основание чл. 245, ал. 1 и 2 вр. с чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 14 495.40 лв. – главница, представляваща неизплатено трудово възнаграждение, дължимо за периода от м.октомври до м. декември 2019 год., от м. януари до м. декември 2020 год., от м. януари зо м. декември 2021 год. и за м. януари 2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.11.2022 год. до окончателното й изплащане, сумата от 2 663.71 лв., представляваща мораторна лихва върху главниците за неизплатени трудови възнаграждения от датата на настъпване на изискуемостта на всяка отделна главница за трудово възнаграждение до датата на подаване на исковата молба, а именно за периода от 26.10.2019 год. до 01.11.2022 год. и сумата от 1 448.20 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020 год. и 2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.11.2022 год. до окончателното й изплащане. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищцата е процесуално недопустима в частта й срещу тази част от въззивното решение, в която е изцяло уважен предявения от нея иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 1 448.20 лв., ведно със законната лихва върху нея. Цената на този иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му по този иск не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Според разпоредбата на чл. 296, т. 1 ГПК, тази част от въззивното решение е влязло в сила от датата на постановяването и обявяването му. Ето защо подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като процесуално недопустима. В останалата й част касационната жалба на ищцата е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е решил неправилно основния спорен между страните въпрос дали работодателят е изплатил на ищцата дължимото трудово възнаграждение за периода от м. октомври 2019 год. до м. януари 2022 год. Въззивната инстанция не била извършила повторно разрешаване на спора, а изложила фактическата обстановка, която била описана в първоинстаницонното решение, след което формирала правните си изводи, без да обсъди доказателствата по делото, както и доводите и възраженията на страните. Ищцата добросъвестно изпълнявала трудовите си задължения, а работодателят й дължал заплащането на трудово възнаграждение. Плащането на осигуровки/данък, респ. подаването на справка-декларация от работодателя, както и издадените удостоверения, че трудовото възнаграждение е платено, не съдържали изявление на работника и не можело да бъдат приравнени на разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК. В случая във ведомостите за заплати липсвал подпис на ищцата, като нямало и документи, които да бъдат приравнени на разписка. Работодателят не бил доказал, че ведомостите за процесния период са били загубени или унищожени не по негова вина. Обезщетението за отпуск за бременност, раждане и отглеждане на дете било дължимо тогава, когато по конкретното трудово правоотношение били внасяни дължимите осигуровки и данъчни задължения за определен период преди ползването на отпуска. Въззивният съд неправилно бил възприел първия вариант на пети въпрос от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Представляват ли осчетоводените със съответните счетоводни записвания, във ведомостите за работна заплата и извършването на удръжки за социални осигуровки и данъчни задължения, които работодателят е превел в НАП, както и ако разходите за трудово възнаграждение на работника са отразени като „разход за персонала“ в годишния отчет на приходите и разходите на дружеството-работодател за всяка отчетна година, косвено доказателство за извършеното плащане на трудовото възнаграждение на този работник, както и дали подаденото заявление-декларация за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете по чл. 7 ЗСПД пред Дирекция за социално подпомагане, че реално са заплатени съответните суми за трудово възнаграждение за периода, което изявление е направено с цел да бъдат придобити права, представлява признание, което следва да бъде зачетено като надлежно доказателствено средство? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешени в противоречие с Решениеи № 258 от 03.11.2017 год. на ВКС по гр.дело №1007/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 89 от 29.03.2013 год. на ВКС по гр.дело № 558/2012 год., ІV г. о., ГК, Решение № 746 от 05.01.2011 год. на ВКС по гр. дело № 727/2009 год., ІV г. о., ГК и Решение № 141 от 30.11.2010 год. на ВКС по гр. дело № 2715/2008 год., ІV г. о., ГК. Въпросът е посочен като предпоставящ отговор от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, без друга мотивировка на хипотезата. Навежда се и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „Топ Сервиз Враца“ ЕООД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните писмени доказателства и кредитираното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата заемала длъжността „технически сътрудник“, което е съществувало през процесния период – от м. октомври 2019 год. до м. януари 2022 год., като същото е било прекратено към момента на предявяване на исковете – 02.11.2022 год. На 21.07.2020 год. ищцата подала в Дирекция за социално подпомагане – Враца заявление-декларация с вх. № 3494 за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете по чл.7 ЗСПД, с която декларирала получен брутен доход за периода от м. юни 2019 год. до м. юни 2020 год. На 15.07.2020 год. и 17.05.2022 год. ответникът издал на ищцата удостоверения за получавания от нея брутен доход, посочен помесечно. На 09.05.2022 год. работодателят сезирал РУП-Враца с жалба, че при извършена проверка в офиса на дружеството, в архива, е установена липсата на ведомостите за заплати на Д. В. за периода от м. декември 2019 год. до 09.05.2022 год. и анексите към трудовия й договор, като в тази връзка било образувано досъдебно производство № 3321/2022 год. на РП-Враца, което било спряно с постановление на РП-Враца от 05.06.2023 год. Със сигнал от 09.06.2022 год. и допълнителен такъв от 20.07.2022 год. ищцата потърсила съдействие от Дирекция „Инспекция по труда” – Враца за получаването от работодателя й на извлечение от ведомостите за заплати и удостоверение/служебна бележка за всички изплатени и неизплатени задължения, както и заверено копие от цялото й лично трудово досие. С писма от 24.06.2022 год. и от 10.08.2022 год. Дирекцията уведомила ищцата, че по подадения сигнал е образувана административна преписка и е извършена проверка на "Топ сервиз Враца" ЕООД, като от проверката е установено, че управителят на дружеството не може да представи всички документи, касаещи трудовото правоотношение с ищцата, тъй като ведомостите за работна заплата за част от 2019 год., за цялата 2020 год., 2021 год. и за месец януари 2022 год., молбите и заповедите за платения й годишен отпуск и допълнителните споразумения към трудовият й договор от трудовото й досие, по негово изявление са прибрани от ищцата и същата не желае да ги върне, за което е подал през месец май 2022г. в РПУ-Враца жалба срещу нея, както и че за констатираните нарушения на трудовото законодателство на работодателя е съставен акт за установяване на административно нарушение за неизпълнение на дадено предписание и е констатирано неизпълнение на нареждането да бъдат изплатени на ищцата дължимите обезщетения по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2020 год. и 2021 год. Издаденото на работодателя наказателно постановление било отменено с решение по АНД № 635/2022 год. на РС-Враца, което било оставено в сила с решение № 15 от 18.05.2023 год. по КАНД № 74/2023 год. на ОС-Враца. Брутното трудово възнаграждение на ищцата за процесния период възлизало на 18 678.04 лв., а нетното трудовото възнаграждение – 14 495.40 лв. В копията от ведомостите за работна заплата за всеки месец от периода от м. октомври 2019 год. до м. януари 2022 год. /представени от ответника/ липсвал подпис на ищцата, удостоверяващ получаването на дължимата сума. Обезщетението за забава в размер на законната лихва върху върху нетните трудови възнаграждения за процесния период възлиза 2 663.71 лв. За процесния период за всеки месец данните от разчетно-платежната ведомост на ответното дружество за ищцата били осчетоводени със съответните счетоводни записвания, като във ведомостите за работна заплата на ищцата било отразено ежемесечно извършване на удръжки за социални осигуровки и данъчни задължения, които ответникът бил превел на НАП. За процесния период разходите за трудово възнаграждение на ищцата били отразени като „разход за персонала“ в годишния отчет на приходите и разходите на ответното дружество за всяка отчетна година. Въз основа на събраните гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че в периода, през който свидетелката Д. С. работела като главен счетоводител, в ответното дружество били изготвяни ведомости за работна заплата, в т. ч. и за получаваното трудово възнаграждение от ищцата, която била била единственият работник по трудов договор в дружеството. Данните по ведомостите за трудовите възнаграждения били осчетоводявани, като били превеждани осигуровки върху изплатените трудови възнаграждения, както и данък. Всяка година ответникът издавал удостоверения за заплатените трудови възнаграждения – такова било издадено и към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. Всеки месец при попълването на Образец 1 и Декларация 6 и превеждането на осигуровките се превеждал и данъка върху трудовите възнаграждения, които били за сметка на работника /удържали се от него/, поради което трябвало да е изплатено трудовото възнаграждение на работника /ищцата/; по силата на Декларация 6 всички дружества били задължени до 28.02. на следващата година да декларират в НАП изплатените възнаграждения по трудови договори и по договорите за наем с външни лица и т.н. и работодателят не би следвало да изпраща тази декларация, ако не е изплатено трудовото възнаграждение; на края на годината работодателят бил длъжен с декларацията по чл. 73 ЗДДФЛ да обвърже изплатените по Образец 1 и Декларация 6 осигуровки и заплати с годишния отчет в статистиката за наети лица. Свидетелката лично била изготвяла ведомостите за заплати и била виждала, че същите са подписани от работника /ищцата/, но не била присъствала при изплащането на заплатите. Ведомостите за заплати и личното трудово досие на ищцата се съхранявали в предприятието, съобразно чл. 14 ЗС, като същите били в заключен шкаф в офиса на дружеството и при освобождаването на ищцата работа, те изчезнали, поради което дружеството подало сигнал до полицията, че са откраднати и се водило разследване. Ищцата имала ключ и достъп до шкафа на дружеството, в който се съхранявали ведомостите, като свидетелката била виждала ищцата да го отключва. Въззивният съд е извел от правна страна, че при установеното наличие на трудово правоотношение между страните, добросъвестното полагане на труд от работника или служителя се предполага до установяване на противното /чл. 8, ал. 2 КТ/, поради което за работодателя е възникнало задължение да изплати на ищцата в установените срокове договореното възнаграждение, тъй като трудовото правоотношение е възмездно. С оглед предмета на въззивната жалба /чл. 269 ГПК/, въззивният съд е счел, че спорният по делото въпрос е свързан с това дали ответникът е изплатил на ищцата дължимото за процесния период от м. октомври 2019 год. до м. януари 2022 год. трудово възнаграждение. В тази връзка и позовавайки се на Решение № 89 от 29.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 558/2012 год., IV г. о., ГО, Решение № 241 от 07.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3269/2014 год., III г. о., ГК, Решение № 258 от 03.11.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1007/2017 год., IV г. о., ГК, Решение № 165 от 6.12.2018 год. на ВКС по гр. дело № 181/2018 год., III г. о., ГК и решение № 69 от 20.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1742/2020 г., III г. о., ГК, въззивният съд е изложил съображения, че нормата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда начина на плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, без това да означава, че в съдебен процес е изключена допустимостта на други доказателствени средства, с които работодателят може да установи факта на извършеното плащане – дори и законът да изисква за доказване на определени обстоятелства писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, респ. със свидетелски показания, когато законът позволява събирането на гласните доказателства, а гласните доказателрства стават допустими, ако бъде доказано, че документът е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. Изгубването на документа без вина или поради небрежност, не лишава страната от възможността да установи със свидетелски показания съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него /чл. 165, ал. 1 ГПК/. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства – извънсъдебното и съдебното признание, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица, както и молби-декларации пред НАП и НОИ, служебни бележки, други документи, подписани от ищеца, съдържащи негови изявления, сочещи на единствения възможен извод, че сумите по трудовите възнаграждения са платени. Приел е, че в случая фактът, че съставените платежни ведомости за заплати за изследвания период са изгубени не по вина на ответника, се установява от съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства, както и че при тези данни показанията на свидетелката Д. С. относно възприетата практика при изплащането на заплатите следва да бъдат приети за допустими и да бъдат ценени, тъй като се подкрепят от констатациите на вещото лице, изготвило заключението по съдебно-счетоводната експертиза /които са косвено доказателство за извършеното плащане на трудовото възнаграждение на ищцата/. Така въззивният съд е счел за доказано, че свидетелката лично е изготвяла ведомостите за работна заплата за получаваното трудово възнаграждение от ищцата, че е виждала, че същите са подписани от ищцата, че сумите по ведомостите са били осчетоводявани и върху изплатените трудови възнаграждения свидетелката е превеждала осигуровки, както и данък върху заплатата. Като надлежно доказателствено средство е зачел и признанието на ищцата, обективирано в подписаното от нея заявление-декларация с вх. № 3494 от 21.07.2020 год. за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете по чл. 7 ЗСПД, подадено до Дирекция за социално подпомагане, че реално са й били заплатени съответните суми за трудово възнаграждение за периода от м. юни 2019 год. до м. юни 2020 год., като е посочил, че това изявление е направено с цел да бъдат придобити права /заплащане на месечни помощи за отглеждане на дете/. В заключение въззивният съд е приел, че всички ангажирани от ответника доказателства, в т. ч. и косвените /заявление-декларация с вх. № 3494 от 21.07.2020 год., подадена от ищцата в ДСП – Враца; издадени от ответника удостоверения изх. № 1 от 15.07.2020 год. и изх. № 6 от 17.05.2022 год.; редовно водено от ответното дружество счетоводство; съвпадение на отразеното във фишовете за заплати и реално осчетоводените суми за заплати, установено със заключението на съдебно-счетоводната експертиза; ежемесечно внасяни осигуровки и данъци за наетата по трудово правоотношение ищца/, водят до единствено възможния извод, че за положения от ищцата труд през процесния период начисленото й брутно трудово възнаграждение в размер на 18 678.04 лв., респ. нетно трудовото възнаграждение в размер на 14 495.40 лв., е било изплатено от работодателя, като е отчел и обстоятелството, че в продължение на 28 месеца, до прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата не е потърсила защита на трудовите си права и не е заявявала, че е била лишена от дължимото й трудово възнаграждение, което е индиция, че е получавала такова възнаграждение. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено, а исковете по чл. 245, ал. 1 и 2 вр. с чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – уважени, ведно с претендираната законна лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Поставеният в изложението въпрос не покрива общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По начина, по който е формулиран въпросът – в двете му части, същият съдържа твърдения, че не е налице необходимата при косвено доказване еднозначна връзка между други конкретни факти по делото /които не оспорва да са се осъществили/ и правнорелевантния факт – заплащането от работодателя на дължимото за процесния период трудово възнаграждение, както и че изявлението й, обективирано в заявление-декларация за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете по чл. 7 ЗСПД, няма характера на извънсъдебно признание на факт – в случая, че е получила дължимото за част от процесния период трудово възнаграждение, и в този смисъл направените оплаквания се отнасят до обосноваността/необосноваността на обжалвания съдебен акт и представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Преценката относно достатъчността на доказателствата, включително в качеството им на косвени такива за установяване на определен факт, е винаги конкретна, отчитаща както съдържанието на установявания факт, така и конкретните съобразени доказателства и доказателствената им стойност. Следователно въпросът в първата му част не удовлетворява изискването за правен и поради това, че еднозначен и общоважим отговор на същия, приложим за всяка хипотеза на спор относно установяване на факт чрез косвени доказателства, не може да бъде даден. А въпросът във втората му част дали волеизявление на ищцата, обективирано в заявление-декларация за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете по чл. 7 ЗСПД, следва да се зачете като извънсъдебно признание, е фактически, отговор на който може да бъде даден само след анализ на доказателства /обусловен е от съдържанието на този документ и останалите факти по делото, а при необходимост – от тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД/, какъвто касационният съд няма правомощия да извършва в производството по чл. 288 ГПК. Тъй като формулираният от жалбоподателката въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд