Определение № 3840 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2704/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Ваниз“ ЕООД срещу въззивно решение № 180 от 25.03.2024 год., постановено по в. гр. дело № 497/2023 год. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което, като е потвърдено решение № 699 от 22.05.2023 год., постановено по гр. дело № 256/2023 год. по описа на Районен съд – Велико Търново, е отхвърлен предявения от „Ваниз“ ЕООД срещу М. Е. Д. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 12 693.13 лв., представляваща извършено без основание плащане на трудово възнаграждение за периода от 02.12.2020 год. до 05.10.2022 год. по трудов договор № 87 от 09.11.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.01.2023 год. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са свързани с приложението на разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, като се поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че ответницата е добросъвестна и е следвало да получи процесната сума. По делото били събрани доказателства, оборващи презумпцията за добросъвестност. Установен бил размера на дължимото на ответницата трудово възнаграждение, като още с първоначалния банков превод на работна заплата била допусната грешка от страна на ответника. Т.е. ищцата била със съзнанието, че по банковата й сметка ежемесечно постъпва работна заплата, чийто размер надхвърлял уговорения между страните. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е релевирано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касационната жалба М. Е. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, а и установено въз основа на събраните доказателства, че между страните по делото съществувало трудово правоотношение от сключен между тях трудов договор № 087 от 09.11.2020 год., по силата на който ответницата заемала длъжността „организатор, пътувания“, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 610 лв., съвпадащо с минималната работна заплата за страната за 2020 год. Това правоотношение било прекратено със заповед № 014 от 28.10.2022 год., на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, считано от 31.10.2022 год. В периода от 02.12.2020 год. до 05.10.2022 год. работодателят заплатил по банков път на ответницата за процесните месеци от м. октомври 2020 год. /въпреки че се дължало за м. ноември 2020 год./ до м. септември 2022 год. трудово възнаграждение в общ размер от 23 500 лв., от което: за периода от м.10.2020 год. /погрешно посочен, вместо за м.11.2020 год./ до м.07.2021 год. в размер на по 1 000 лв. месечно трудово възнаграждение; за периода от м.08.2021 год. до м.06.2022 год. месечно трудово възнаграждение от по 1 100 лв.; за м.07.2022 год. и м.08.2022 год. – по 1 500 лв. и за м.09.2022 год. – 1200 лв. Ищецът издал на ответницата удостоверение на 11.01.2023 год., за това, че същата получила за периода на съществуване на трудовото прпавоотношение между страните – от 10.11.2020 год. до 28.10.2022 год., общ брутен доход от 15 182.07 лв., осигурителен доход от 15 286.19 лв. и нетно възнаграждение в общ размер от 11 795.82 лв. Според справка – данни за осигуряването за периода от 01.11.2020 год. до 31.10.2022 год., декларираният пред ТД на НАП помесечно осигурителен доход и начислен месечен облагаем доход на ответницата съвпадал с посочения в издаденото от работодателя удостоверение от 11.01.2023 год. – средно по 650 лв. месечно, с изключение на м.12.2021 год., м.02.2022 год. и м.10.2022 год., за които декларираният пред НАП осигурителен доход бил по-висок от посочения от работодателя в удостоверението. Въззивният съд е приел от правна страна, че предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за неоснователно обогатяване – за връщане на получено без основание, е процесуално допустим, доколкото за ищеца е налице правен интерес от търсената защита, но същият се явява неоснователен. След като е констатирал, че спорът между страните е свързан с въпроса за приложението на разпоредбата чл. 271, ал. 1 КТ, на която се позовава ответницата, въззивният съд е изложил съображения, че според посочената норма, работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. Съгласно Тълкувателно решение № 79/1965 год. на ОСГК на ВС, за преценката за това дали работникът или служителя следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите - достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. Относно разпределението на доказателствената тежест важи общия принцип, че всеки доказва твърденията си. Според Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965 год. на ОСГК на ВС, плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание. /така и решение № 791 от 17.01.2011 год. на ВКС по гр. дело № 271/2010 год., ІІІ г. о., ГК/. На основание чл. 8 ал. 2 КТ добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага по установяване на противното. Въззивният съд е приел, че на основание чл. 271, ал. 1 КТ ответницата не дължи връщане на работодателя процесната сума от 12 693.13 лв., представляваща разлика между получено и дължимо трудово възнаграждение за исковия период, доколкото същата е получена добросъвестно, тъй като от страна на работодателя – ищец, в чиято тежест е, не е оборена презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвестност при осъществяване на трудовите права и задължения. От страна на работодателя не е проведено доказване на знание у ответницата относно липсата на основание за получаване на сумата. Добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени или основанието за получаването им отпадне впоследствие, като се касае за легална, а не етична добросъвестност. Предпоставка за прилагане закрилата по чл. 271 ал. 1 КТ е добросъвестността на работника или служителя при получаване на трудовото възнаграждение или обезщетение, като е достатъчно той да не е знаел, че няма право да получи съответното възнаграждение, т.е. добросъвестността му се предполага до установяване на противното – чл. 8 ал. 2 КТ – доказване на неговото знание относно липсата на основание за получаване на сумата. Счел е също така, че от страна на работодателя не е проведено доказване на факта, че поради многобройния персонал в дружеството е допускал грешки при изпълнение на задължението си по чл. 128, т.2 КТ спрямо ответницата в процеса, довели до постепенно увеличаване в размера на плащанията към нея за трудово възнаграждение от 1 000 лв., 1 100 лв. до 1 500 лв. и 1 200лв. /само за м.09.2022 год./. Твърдението на ищеца за допускането на грешка трайно през такъв продължителен период от почти две години е и житейски нелогично, а твърдението му за намаляване на размера на нарежданите към ответницата по банков път суми не кореспондира със събраните по делото доказателства, които сочат на постепенно увеличаване на плащанията. Тази трайна практика на работодателя на постепенно увеличаване на размера на плащанията при изпълнение на задължението му по чл. 128, т. 2 КТ, с оглед предвидената в чл. 118, ал. 3 КТ правна възможност работодателят едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя, е формирала убеждение у ответницата, че има право да получи сумите, поради което за нея не е възникнало задължение да ги върне. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Решението е съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл. 271, ал. 1 КТ, според която общ принцип в правото е изискването за добросъвестност при упражняване на предоставените права, като изрично същият е установен в чл. 8, ал. 1 КТ. Нормата е обща и законодателят е създал оборима презупция по чл. 8, ал. 2 КТ, че трудовите права и задължения се осъщестявват от страните по трудовото правоотношение добросъвестно, съобразно изискванията на законите, до установяване на противното. По общо правило, добросъвестността няма отношение към задължението да се върне онова, което е получено без основание. Привилегия, създадена само в полза на работника/служителя и само за получени от него суми за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение е предвидена в чл. 271, ал. 1 КТ – дори, когато сумата е получена без основание, работникът/служителят може, но не е длъжен да я връща, ако е бил добросъвестен при получаването й /аналогична на фикцията по чл. 75, ал. 1 КТ/. Определящо за преценката дали работникът/служителят следва да върне сумите, е субективното му отношение към основанието за получаването им. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да не е имал съзнанието, че не съществува правото да ги получи. Без значение са причините, поради които у работника/служителя е формирано това убеждение: правно незнание, незаинтересованост от негова страна, доверието, че работодателят правилно е определил и изплатил трудовото възнаграждение и т. н. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Както е предвидено в чл. 8, ал. 2 КТ, добросъвестността се предполага до установяване на противното. В случая въззивният съд не е приел нещо различно. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидната неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. С оглед изхода от спора касаторът /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. П. Ц. сумата от 1 542.38 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение