Определение № 3229 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 75/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. А., представляван от адв. В. К., срещу въззивно решение № 173/21.09.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 273/2023 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е потвърдено решение № 82/11.05.2023 г. по гр. д. № 1058/2022 г. на Районен съд – Севлиево. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против Общинско предприятие „Гори и земи“ - [населено място], искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225 КТ - за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „заместник – директор“ в ОП „Гори и земи“ - [населено място]; и за заплащане на обезщетение за оставането без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 30.08.2022 г. - 19.09.2022 г. в размер на сумата 1 205 лв., както и за заплащане на обезщетение за разлика в заплатите за периода 20.09.2022 г. - 20.03.2023 г., през който ищецът е работил на по-ниско платена работа в размер на сумата 3 956 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по следните въпроси: 1) следва ли въззивният съд на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК да допусне събиране на доказателства поискани с въззивната жалба, които жалбоподателят е узнал след приключване на първоинстанционното производство, като неприобщаването им по делото пред първата инстанция не се дължи на неговата небрежност, а на обективни причини; 2) длъжен ли е работодателят да докаже при условията на пълно и главно доказване извършеното от служителя дисциплинарно нарушение - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, за което му е наложено дисциплинарно уволнение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, или е достатъчно да установи този факт чрез съвкупност от положителни факти (индиции); 3) в случаите на дисциплинарно уволнение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, длъжен ли е работодателят да приложи разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ и при определяне на наказанието да вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на служителя; 4) следва ли работодателят да осигури на служителя разумен, според обстоятелствата срок, в който последният да реализира правото си да даде обяснения във връзка с дисциплинарно нарушение, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. Ответната страна по жалбата – Общинско предприятие „Гори и земи“ - [населено място], чрез адв. М. Я., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение за длъжността „заместник – директор“ в ОП „Гори и земи“ - [населено място]. Със заповед № 13/29.08.2022 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за неявяване на работа в два последователни дни – на 19.05.2022 г. и 20.05.2022 г. В процесната заповед са описани вида на нарушението, обстоятелствата, свързани с него, дата на извършването и нарушителя. Заповедта е връчена лично на служителя на 29.08.2022 г. Във връзка с дисциплинарната процедура работодателят е отправил искане с изх. № 173/11.07.2022 г., с което на основание чл. 193, ал. 1 КТ е поискал писмени обяснения от ищеца относно неявяването му на работа на посочените дати, като е определен срок до 17 ч. на 11.07.2022 г. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че служителят не е бил на работа в двата последователни дни, тъй като е безспорно доказано, че в 15 ч. на 19.05.2022 г. е напуснал пределите на страната през ГКПП Русе Дунав мост и се е върнал обратно на 22.05.2022 г. Посочено е, че за да премине държавната граница в 15 ч. ищецът е трябвало да тръгне от местоживеенето си в гр. В.Търново не по-късно от 12-12:30 ч., като дори преди това да е посетил работното си място в [населено място], това е било за не повече от час, което не е по смисъла на закона престиране на труд в съответния работен ден. За недоказано е счетено твърдението на служителя, че преди обяд на 19.05.2022 г. е извършил маркиране в отдел 299Х в землището на [населено място]. В тази връзка са обсъдени ангажираните от страните писмени и гласни доказателства, като съдът е посочил въз основа на тях кои обстоятелства счита за установени, респ. кои доказателства не кредитира и защо. Отсъствието на служителя от работа на 20.05.2022 г. също е прието за безспорно, предвид липсата на доказателства да му е било разрешено ползването на платен отпуск. Съдът е посочил, че работодателят е спазил 2-месечния срок за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 194, ал. 1 КТ, както и че даденият срок за обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ е разумен, доколкото с оглед вида на нарушението не е бил необходим по-дълъг. В заключение е направен извод, че неявяването на служителя на работа в два последователни дни, без обективна причина, е определено от законодателя като тежко нарушение на трудовата дисциплина и обуславя законосъобразността на наложеното от работодателя наказание „дисциплинарно уволнение“, на което основание е прекратено трудовото правоотношение между страните. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване във връзка с първия поставен въпрос. Същият няма претендираното от касатора значение, тъй като не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС. Приема се, че разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК дава възможност по изключение във въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства и да се сочат нови доказателства, само ако страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до подаване на жалбата. За да се допусне събиране на ново доказателство страната трябва да обоснове именно невъзможността си да узнае, посочи и представи тези доказателства своевременно пред първата инстанция. Целта на закона е да се допуснат само доказателства, чието неприобщаване към делото се дължи на обективни причини, а не на небрежността на страната. Преценката на съда дали са налице такива обективни причини, препятстващи своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай и се извършва въз основа на твърденията на страната и данните по делото. В случая, мотивираният отказ на въззивният съд да допусне направените с въззивната жалба доказателствени искания е съобразен с тази практика. Посочено е, че предвид твърдението на работодателя в отговора на исковата молба, че на 19.05.2022 г. служителят не е бил на работа, тъй като е напуснал страната през ГКПП Русе Дунав мост, ищецът е имал възможност в хода на първоинстанционното производство да посочи и ангажира доказателства за установяване на обстоятелствата в колко часа е тръгнал за Румъния, с какво е пътувал и къде е бил сутринта на посочената дата. Това не е направено своевременно, а същевременно работодателят, чиято е доказателствената тежест, е установил по безспорен начин отсъствието на служителя от работното му място. Вторият въпрос в изложението също не обуславя селектирането на жалбата. Въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения по чл.235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора като е обсъдил защитните тези на страните, извършил е анализ и оценка на събраните по делото доказателства и е посочил кои от тях и защо кредитира, и кои не цени. В резултат на това е приел за установено, че служителят не се е явил на работа в два последователни дни, което обуславя законосъобразността на оспорената заповед за уволнение. Несъгласието на касатора с крайния резултат по спора и аргументацията му в изложението съставляват доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По третия поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно трайната практика на ВКС, неявяването на работа в два поредни дни съставлява тежко дисциплинарно нарушение, за което е предвидено налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ (чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ). Поради това, при установяване на фактическия състав на посоченото нарушение, нормата на чл. 189, ал. 1 КТ се счита съобразена, тъй като преценката за съответствието на тежестта на нарушението с тежестта на наказанието е извършена от законодателя. По последния поставен въпрос в практиката на ВКС (вж. - решение № 221/2014 г. по гр. д. № 7639/2013 г., IV г. о., решение № 137/02.03.2010 г. по гр. д. № 20/2009 г., IV г. о. и др.) се приема, че с оглед обстоятелствата във всеки конкретен случай следва да се преценява дали на работника/служителя е предоставена реална възможност да даде обяснения за нарушението. Когато исканите обяснения са относно обстоятелства - действия или бездействия на работника от сравнително отдалечен период от време или налагат извършването на определени справки, проверка на документи и пр., срокът за обяснения трябва да е съобразен с реалните възможности на работника да ги даде. Когато обясненията са за действия или бездействия, които не налагат обстойна проверка на минали събития, то наказанието може да бъде наложено и непосредствено след като работодателят е поискал от работника обяснения и такива не са били дадени. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. В мотивите си съдът е посочил, че даденият срок от един ден е разумен с оглед вида на нарушението, че става въпрос за едно, а не за няколко нарушения; че е извършено в съвсем близък период; както и че не се е налагало ищецът да събира документи или да извършва справки, изискващи повече време. Отделно, служителят не е представил писмените си обяснения нито в указания срок, нито по-късно - в двата месеца до връчването на заповедта за уволнение. Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 440 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение