Определение № 794 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4073/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Д. Р. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. касационна жалба против въззивно решение № 260216 от 9.06.2025г. по в.гр.д.№ 6996/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 45598 от 23.02.2017г., поправено с решение № 320790 от 23.01.2018г. по гр.д.№ 4500/2015г. на Районен съд София като са отхвърлени предявените от него искове срещу ИА“Военни клубове и военно-почивно дело“ за заплащане на сумите от 18 000лв.,неизплатено обезщетение по чл.331, ал.2 КТ в размер на шест брутни заплати, ведно с лихва за забава в размер на 506.24лв. за периода 20.10.2014г.- 28.01.2015г., за заплащане на сумата от 9 829.40лв., обезщетение по чл.213, ал.2 КТ за недопускане на работа за периода 20.10.2014г.- 28.01.2015г., ведно със законната лихва, считано от 28.01.2015г. и е прекратено като недопустимо, поради липса на правен интерес, производството по предявените евентуални искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 1734/17.10.2014г., по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „заместник изпълнителен директор“ и по чл.344, ал.1, т.3 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 18 000лв. за оставяне без работа за шест месеца, считано от 20.10.2014г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е преценил предявените искове за неоснователни, приемайки за установено следното: Ищецът е работил в ответната агенция от 13.08.2013г., заемайки различни длъжности. Последното му трудово правоотношение е по договор, сключен на 6.02.2014г., който е със срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, по силата на което е заемал длъжността „заместник изпълнителен директор“. На 17.10.2014г. работодателят му е отправил предложение по чл.331, ал.1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 20.10.2014г.срещу заплащане на обезщетение в размер на шест брутни месечни заплати. На същата дата, 17.10.2014г.ищецът е приел предложението, което е удостоверил с подписа си. Издадена е заповед за прекратяване на правоотношението № ЧР-09-1734 от 17.10.2014г. и за заплащане на уговореното обезщетение, както и на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2014г. в размер на 21 работни дни. Безспорно е, че обезщетението по чл.331, ал.1 КТ не е било платено в едномесечният срок по ал.2. На 24.11.2014г. ищецът е подал заявление до работодателя /покана с вх.№ 10384/ с искане в тридневен срок да му бъде осигурен достъп до служебните помещения и да му бъдат върнати отнетите му служебна и магнитна карти без които не може да изпълнява служебните си задължения Представил е и оригинал на болничен лист за временна нетрудоспособност № 1444579 от 21.11.2014г. Пред вид липсата на осигурен достъп, на 28.11.2014г. ищецът е входирал ново заявление до работодателя /покана с вх.№ 10517/ с идентични искания, към който е приложен нов оригинал на болничен лист за временна нетрудоспособност с № 1444583 от 26.11.2014г. Трудовото му правоотношение е прекратено, считано от 21.11.2014г., със заповед № ЧР-09-1786 от 20.11.2014г., на основание чл.19а от Закона за администрацията, която е била връчена на ищеца на 29.11.2014г. При тези факти, въззивният съд е приел, че между страните е постигнато съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца на основание чл.331, ал.1 ГПК, считано от 20.11.2014г. След като – в едномесечният срок – договореното обезщетение не е било платено, на основание чл.331, ал.3 КТ, считано от 20.11.2014г.е отпаднало основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и съответно основанието за правото на обезщетение. На това основание предявените искове за осъждане за заплащане на сумата от 18 000лв. и за обезщетение за забава плащането на главницата, са приети за неоснователни. За неоснователен е приет и предявения като евентуален иск с правно основание чл.213, ал.2 КТ за заплащане на обезщетение за недопускане на работа, поради липса на констатиран период, през който ищецът да не е недопуснат на работа. Това е така, защото за периода от 20.10.2014г., от когато е действала уговорката между страните за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.331, ал.1 КТ до изтичане на едномесечения срок по ал.2, т.2 до 20.11.2014г. работодателят не е имал такова задължение, а и ищецът не е заявявал подобно желание. На 21.11.2014г.трудовото правоотношение е било възстановено по силата на закона, но считано от тази дата до 25.11.2014г. вкл., а после от 26.11.2014г.до 28.11.2014г.вкл., ищецът е представил на работодателя болнични листи, удостоверяващи неговата временна нетрудоспособност и съгласно чл.18, ал.1, изр.2 от Наредбата за медицинската експертиза, работодателят не е следвало да го допуска на работа в това му състояние. Не е било спорно по делото, че на 29.11.2014г., на ищеца е връчена заповед № ЧР-09-1786 от 20.11.2014г. за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл.19а от Закона за администрацията. С оглед на последното – предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ, касаещи друга заповед /№ ЧР-09-1734 от 17.10.2014г./ по чл.331, ал.1 КТ, са недопустими поради липса на правен интерес, доколкото след постановяването й трудовото правоотношение е било възстановено по силата на закона. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава, както на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и на това по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, което не мотивира. Счита, че в противоречие с посочена от него съдебна практика са разрешени следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът изчерпателно да се мотивира по всички предявени искове?, 2. Допустимо ли е работодател едностранно да прекрати трудово правоотношение преди да е изтекъл срока по чл.331, ал.3 КТ? и 3. Допустимо ли е при явно изразена готовност на служител за завръщане на работното си място, достъпът да му бъде отказан? Позовава се на решения по гр.д.№ 2258/2021г.на ІV г.о., гр.д.№ 2493/2018г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1184/2024г.на ІV г.о., гр.д.№ 1636/2009г.на ІV г.о., гр.д.№ 1130/2009г. на ІV г.о., гр.д.№ 1897/2009г.на ІV г.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ИА“Военни клубове и военно-почивно дело“, представлявано от изпълнителния директор А., чрез процесуалния представител юрисконсулт К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен, във връзка с което излага подробни доводи. Претендира направените разноски за юрисконсулско възнаграждение съобразно представен списък. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато по нито един от поставените въпроси, доколкото вторият и третият не отговарят на изискванията з общо основание за допустимост, а за всички не е налице никое от посочените от касатора две специални основания за допустимост. Първият поставен въпрос е разрешен от възззивния съд в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл.235 и чл.236 ГПК, съгласно която съдът дължи излагате на точни и ясни мотиви в решението си относно всеки един от предявените искова с излагане на фактически и правни изводи, изведени след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства. В случая това е направено, като са изложени подробни мотиви във връзка както с предявените главни, така и евентуални искове. Вторият и третият поставени от касатора въпроси не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора, поради което не съставляват надлежно общо основание за допустимост. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – „правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело“. В случая въззивният съд не е приемал нито, че е недопустимо работодател едностранно да прекратява трудово правоотношение преди да е изтекъл срока по чл.331, ал.3 КТ, нито че работодателят е отказал на ищеца достъп до работата, нито че явно изразената му готовност на за завръщане на работното място има връзка с отхвърлянето на исковете, в какъвто смисъл са поставените въпроси. Решаващите доводи на съда за отхвърляне на исковете са свързани с това, че в деня, в който е възстановен на работа по силата на чл.331, ал.3 КТ, работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на различно основание - по 19а от Закона за администрацията, а в тази връзка въпроси не са поставени. Не е налице и основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. По изложените съображения, Върховният касационен съд,