Определение № 5402 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1064/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Масивна динамична група“ ЕООД [населено място], чрез пълномощник адв. Х. Д. от АК-Пловдив, против въззивно решение № 165/14.06.2023 г., постановено по възз.гр.д. № 271/2023 г. по описа на Окръжен съд - Хасково. С обжалваното решение е потвърдено решение № 89/06.03.2023 г. по гр.д. № 1046/2022 г. на Районен съд- Димитровград, в частта с която „Масивна динамична група“ ЕООД, [населено място], е осъдено, на основание чл.128 вр. чл.121а от КТ, да заплати на А. К. А., сумата в размер на 8953,20 лв., представляваща неизплатена част от трудовото му възнаграждение за периода от 09.06.2020 г. до 18.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е в решението си въззивния съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях?“ и 2. „По кой ред следва да се изчислява размера на дължимото трудово възнаграждение за командировани извън страната водачи на товарни автомобили при липса на приемащо дружество, когато водачът е пребивавал в държави членки на ЕС повече от един месец при изискванията на Регламент/ЕО/ №561/2006 и Регламент /ЕИО/ №165/2014?“. По първия въпрос се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС № 1/1953 г.; т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 323/18.05.2010 г. по гр.д. № 1338/2009 г. на IV г.о. и решение № 163/13.01.2011 г. по т д. № 12/2010 г. на I т.о. По двата въпроса се сочи и наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата А. К. А., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд, че по делото не е спорно, че въз основа на трудов договор от 04.06.2020 г., ищецът А. К. А. е започнал работа на длъжността „шофьор, товарен автомобил/международни превози“ в ответното дружество, при работно време за деня от 8 часа, за неопределен срок и при основно трудово възнаграждение в размер на 610 лв., като трудовият договор бил сключен със срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя. Липсвал спор, че след сключване на трудовия договор, ищецът през периода от 09.06.2020 г. до 18.09.2020 г. бил командирован от работодателя си да извършва товарни превози с влекач ДК №8720ЕМ и мегатрейлър /ремарке/ с [рег.номер на МПС] в страни от Европейския съюз. Ответникът не подал отговор на исковата молба и не оспорил изложените от ищеца твърдения, касаещи командироването му. Не ангажирал и никакви доказателства във връзка с командироването на ищеца и не представил такива на вещото лице по назначената от съда съдебно-счетоводна експертиза /в т.ч. достъп до счетоводната си документация и договорите за международен превоз- „CMR“, по които ищецът е извършвал транспортните услуги, за да се установи през какъв период и в кои държави е работил по време на командировката си А. К./. Поради това и на основание чл.161 от ГПК, съдът е приел за доказани фактите, относно които ответното дружество създало пречки за събиране на доказателства, а именно, че през процесния период ищецът е работил като шофьор на влекач и ремарке в страни от Европейския съюз. Установено е от дигиталната карта на водача А. К. А. /представената по делото/, че за периода от 09.06.2020 г. до 18.09.2020 г. той има записани 85 работни дни, 501 часа и 7 минути управление. За м.юни 2020 г. е ползван три пъти ферибот, за м.юли 2020 г. е ползван 12 пъти ферибот, за м.август 2020 г. е ползван 11 пъти ферибот и за м.септември 2020 г. е ползван 5 пъти ферибот. На 20.07.2020 г. на водача е била извършена контролна проверка в Кралство Великобритания /писмо на Обл.О „Автомобилна администрация“ [населено място]/. Въз основа на изготвено заключение на ССЕ по данни от дигиталната карта на ищеца, която е била изтеглена в специализиран пункт за тахографски апарати на „Фулда България“ в [населено място] е установено, че за периода от 09.06.2020 г. до 15.09.2020 г. най-често ищецът и товарната композиция са се намирали във Великобритания, където не се налагало да се ползва платен охраняем паркинг за времето на междудневната почивка или за седмичната почивка. В този смисъл най-често работния ден на ищеца е завършвал в Обединеното кралство Великобритания. Другите места, където водача осъществявал превози през периода били Белгия, Франция, Германия и др. Според заключението на вещото лице, за процесния период от 102 дни били регистрирани 84 дни в работа /превозване на товари/ и 18 дни седмични почивки. Водачът и товарния камион превозвали товари най-дълго във Великобритания, като съгласно изследването, направено от вещото лице на минималната работна заплата в тази държава, през процесния период от 09.06.2020 г. до 18.09.2020 г. е била в размер на 1760 евро на месец /в същия период страната е била член на ЕС/. Прието е, че съгласно чл. 121а, ал. 4 КТ вр. с чл.6 ал.4 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги /в редакцията й от 2017г./, доколкото ищецът е извършвал товарни превози преимуществено на територията на Великобритания, то на същия следвало да бъде заплатено трудово възнаграждение поне в минималния размер за тази държава през 2020 г. или за периода 09.06.2020 г. - 18.09.2020 г. в нетен размер на общо 10594,86 лв. /посочен в ССЕ/. От тази сума след приспадне на платеното на ищеца трудово възнаграждение от 1641,66 лв. /за размера на платеното възнаграждение страните не спорят/, е дължим остатък от 8953,20 лв., до който размер искът е приет за основателен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставеният първи въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно практика на ВКС: решение №157/08.11.2011 г. по гр.д.№ 823/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.; решение №120/04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. по описа на ВКС, ІV г.о. е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. В случая въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. По делото е установено, че ищецът е командирован да извършва транспортни услуги в страни членки на ЕС, т.е. е престирал труда си извън Република България за периода от 09.06.2020 г. - 18.09.2020 г. /този факт не е оспорен от ответника/, като предявеният иск е приет за доказани по основание, а съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице, т.е. в тежест на ищеца е да докаже само основанието, но не и размерът на предявения иск. От представените от работника доказателства, и при липса на представени от работодателя доказателства /с каквито той е разполагал/ и отказ на същия за съдействие на вещото лице, въззивния съд не е установил кога и какви превози са извършени през процесната командировка. За доказването на размера на предявения иск е било необходимо да бъдат установени минималните нормативно, договорно или практически прилагани часови ставки в съответните държави, без значение на колко правни режима е подчинен трудовият договор /решение № 298/09.01.2019 г. по гр. д. № 2180/2018 г. на ВКС, ІV г.о./. При липсата на други доказателства, представени от двете страни по делото, и обстоятелството, че в изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза е прието, че ищецът е извършвал товарни превози най-дълго на територията на Великобритания, съдът е счел, че искът е основателен до посочения размер, позовавайки се /в съответствие с чл. 162 ГПК/ на заключението на вещото лице. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Втория поставен въпрос е неотносим, доколкото е свързан с поддържано от ответника твърдение, направено за прав път във въззивното производство, за изискване за наличие според него на „приемащо дружество“ в държавата членка, различна от тази, в която заинтересованото лице обичайно работи. В случая спорните правоотношения се регулират от чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. "а" КТ - командироване от български работодател за своя сметка и под свое ръководство на територията на друга държава - членка на Европейския съюз въз основа на договор, сключен между работодателя/ответника и ползвателя на услугите. С чл. 121а КТ /в сила от 30.12.2016 г./, е транспонирана Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги /в нейното приложно поле попадат видовете транспорт, с изключение на предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав (чл. 1, § 2)/. С Решение на СЕС (голям състав) от 01.12.2020 г. по дело С-815/18 е прието, че член 1, параграфи 1 и 3 и член 2, параграф 1 от Директива 96/71 трябва да се тълкуват в смисъл, че работник, който работи като шофьор в сектора на международния автомобилен превоз, в рамките на чартърен договор между наелото го предприятие, установено в една държава членка, и предприятие, намиращо се в държава членка, различна от тази, в която заинтересованото лице обичайно работи, е работник, командирован на територията на държава членка, по смисъла на посочените разпоредби, когато за съответния ограничен период изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия. Наличието на такава връзка се определя чрез обща преценка на фактори като естеството на работата, която съответният работник извършва на въпросната територия, силата на връзката на работата на този работник с територията на всяка държава членка, в която той работи, както и дела на тази работа в цялата транспортна услуга. В ал. 4 на чл. 121а от КТ е посочено, че в случаите по ал.1 т.1 и ал.2 т.1 за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Съгласно чл.6 ал.4 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, уреждаща условията и редът за командироване и изпращане на работници и служители по смисъла на чл. 121а от КТ /в редакцията й от 2017 г., приложима за процесния период/, работодателят или предприятието, което осигурява временна работа, е длъжен да начислява и да изплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата или минималните ставки на заплащане, установени за същата или сходна работа в приемащата държава, за целия срок на командироването или изпращането. В този смисъл е и произнасянето на въззивния състав, при определяне размера на дължимото на ищеца трудово възнаграждение. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение