Определение № 2012 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3171/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Еко Енерджи Груп“ ООД срещу решение № 1601/27.06.2022 г. по в.гр.д. № 14741/2021 г. на Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20046356 от 18.02.2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 145 състав, с което са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.3 КТ, предявени от ищеца П. В. П.. С решението на Софийския районен съд е признато за незаконно и е отменено уволнението на П. В. П., наложено със заповед № 3/04.11.2019 г. на управителя на дружеството на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Касаторът „Еко Енерджи Груп“ ООД е осъден да заплати на П. В. П. сумата от 16 910,40 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението в периода от 21.11.2019 г. до 21.05.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба - 30.12.2019 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо в частта, с която е отхвърлено предявеното от „Еко Енерджи Груп“ ООД срещу П. В. П. възражение за съдебно прихващане с получена от П. В. П. без правно основание сума по нищожен договор за цесия от 29.08.2017 г., сключен между П. В. П. и „Еко Енерджи Груп“ ООД. Потвърдено е първоинстанционното решение, в частта, с която е присъдена законната лихва върху обезщетението от 16 910, 40лв. за периода от датата на исковата молба 30.12.2019 г. до датата на плащане -31.03.2021 г. Взето е в предвид постъпилото плащане на главницата след постановяване на първоинстанционното решение и е отхвърлен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. с чл.225, ал.1 КТ за сумата от 16 910, 40лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението в периода от 21.11.2019 г. до 21.05.2020 г., като погасен чрез плащане в хода на делото. С допълнително решение №3933 от 21.12.2022 г. е оставена без уважение молбата на касатора / въззивник и ответник по исковата молба/ по чл.250 ГПК за допълване на постановеното по делото въззивно решение и за произнасяне в диспозитива на решението по направеното от страната възражение за прихващане. Касационна жалба от „Еко Енерджи Груп“ ООД е подадена и срещу допълнителното решение №3933 от 21.12.2022 г. на СГС, постановено в производство по чл.250 ГПК. Касаторът сочи, че решенията са неправилни поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът „Еко Енерджи Груп“ ООД моли обжалваните въззивни решения да бъдат отменени и вместо тях да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени исковите претенции с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, а по отношение на възражението за прихващане моли делото да бъде върнато и да се разгледа от друг състав на въззивния съд, който да уважи възражението. В изложението към касационната жалба срещу основното въззивно решение касаторът поставя въпроси, във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК: 1.Погасява ли се по давност възражението за недействителност на трудовия договор? Сочи, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №59 от 24.07.2013г., по гр.дело №392/2012 г. на ВКС, IV г.о., и решение №130 от 14.07.2016 г., по гр.дело №150/2016 г. на ВКС, IV г.о. По този въпрос сочи и, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. Погасява ли се по давност възражение за недействителност на трудовия договор, извлечено от някое от основанията за нищожност на договорите по чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗЗД? Сочи че, е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3.Погасява ли се по давност иск за обявяване на привидност по чл.26, ал.2 от ЗЗД? Сочи, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение №79 от 26.06.2012 г., по гр.дело №791/2011 г. на ВКС III г.о.; 4. Възможно ли е исковата молба да играе ролята на начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГГК, когато в нея се съдържат изявления на ищеца, създаващи вероятност за привидност за сключения с ответника договор? По този въпрос сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 5. Може ли да се направи преценка за наличието/липсата на привидност на договора от външно изразените от страните изявления и действия? Сочи противоречие с решение №79 от 26.06.2012 г., по гр.дело №791/2011 г. на ВКС, III г.о и решение №475 от 17.07.2010 г. по гр.дело №621/2009 г. на ВКС, IV г.о., 6. Важат ли ограниченията па чл.165, ал.2 от ГПК за допускане на свидетелски показания когато следва да се разкрие неморален и противоречащ на императивни норми привиден договор? Сочи противоречие с решение №148 от 22.10.2020 г., по гр.дело №489/2020 г. на ВКС, IV г.о., 7.Допустимо ли е доказването на обстоятелства, за които страната носи тежестта, да се извърши чрез косвени доказателства? По този въпрос сочи противоречие с решение №135 от 12.12.2018 г. по гр.дело №4288/2017 г. на ВКС, III г.о.; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Сочи, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №176 от 31.10.2017 г., по т.дело №2299/2016 г. на ВКС, II т.о., решение от 25.01.2022 г., по гр.дело №491/2020 г. на ВКС, II г.о.; 9. При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по депото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност? Посочени са решения, в противоречие с които се е произнесъл въззивния съд-решение №125 от 29.05.2012 г., по гр.дело №534/2011 г. на ВКС, решение №411 от 27.10.2011 г. по гр.дело №1857/2010 г. 10. Възможно ли е едни и същи фактически обстоятелства да покриват съставите и да обосновават различни основания за нищожност? Сочи противоречие с решение №52 от 14.05.2021 г., по гр.дело №4923/2019 г. и решение №40 от 07.04.2020 г., по т.дело №2383/2019 г. на ВКС; 11. Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва недействителност на договора извън случаите на привидност? Сочи се противоречие с решение №405 от 25.11.2014 г., по гр.дело №3709/2014 г. на ВКС и евентуално, че е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 12. Какво следва да бъде съдържанието на т.нар. начало па писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК и следва ли същото да разкрива в пълен обем привидността на договора? Сочи противоречие с решение №435 от 01.03.2013 г., по гр.дело №370/2012 г. на ВКС, I г.о и решение №55 от 18.03.2010 г., по гр.дело №905/2010 г. на ВКС III г.о. 13. При преценка достоверността и обективността на свидетелските показания, следва ли съдът да съобрази начина и обстоятелствата, при които свидетелят е възприел правнорелевантните факти, за които дава показания, както и в кои случаи следва да се кредитират показанията на свидетел, за които са налице данни за заинтересованост? Сочи, че е налице противоречие с решение №802 от 23.02.2011 г., по гр.дело №1783/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение №327 от 28.03.2018 г., по гр.дело №5411/2016 г. на ВКС, IV г.о.; 14. Кога е налице нищожност на договора поради заобикаляне на закона? Поддържа се противоречие с постановките на ТР №1/2020 г. от 27.04.2022 г. по т.дело №1/2020 г на ОСГТК на ВКС и решение №475 от 14.07.2010 г. по гр.дело №621/2009 г. на ВКС, IV г.о; 15. В какви рамки в длъжен съдът да окаже съдействие на страните и да даде защита по делото? Допустимо ли е това съдействие да се разпростре и по отношение на ненаправени от страната възражения, свързани с основателността/неоснователността на предявения иск? Сочи противоречие с решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр.д. 4813/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 292 от 16.10.2018 г. по гр.д. 3148/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 92 от 14.04.2016 г. по гр.д. 4515/2015 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д. 262/2010 г. на ВКС, II г.о., 16. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по ненаправено от ответника възражение и да приеме за настъпили правни последици, каквито не се претендират от него? Позовава се на противоречие с решение № 292 от 16.10.2018 г., по гр.д. 3148/2017 г. на ВКС, II т.о. и решение № 120 от 11.12.2018 г., по гр.д. 4813/2017 г. на ВКС, III г.о., 17. Длъжен ли е съдът да разгледа възраженията на ответника в поредността, в която са заявени? Сочи противоречие с решение № 609 от 15.01.2009 г., по т.д. №323/2008 г. на ВКС, I т.о., евентуално основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК и 18. При наличие на допуснато предварително изпълнение на първоинстанциоиио решение и издаден в полза на ищеца изпълнителен лист, направеното от ответника извънсъдебно плащане на сумите по решението и изпълнителния лист с цел избягване на принудително изпълнение, представлява ли доброволно погасяване на задължението? По този въпрос, сочи основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба срещу въззивното решение по допълване на основното решение са поставени следните въпроси: 1.Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? Сочи противоречие с решение № 35 от 13.07.2021 г. по гр.д. № 1783/2020 г. на BКС, I г.о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, II т.о., решение 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д. № 2145/2020 г. на ВКС, I г.о., решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр.д. № 3662/2019 г. на ВКС, IV г.о. и решение №13 от 12.02.2021 г. по т.д. № 2869/2019 г. на ВКС, II т.о. и 2. Дължи ли съдът произнасяне по направеното от ответника възражение за прихващане? Поддържа противоречие с постановките на ТР №2/2020 г. от 10.02.2022 г. по т.дело №2/2020 на ОСГТК на ВКС и евентуално, моли касационното обжалване да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът счита още, че решенията са очевидно неправилни – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В срока по чл.287 ГПК са постъпили писмени отговори на касационните жалби от ответника по касация – П. В. П.. В отговора се поддържа, че касационните жалби не следва да бъдат допуснати до касационно обжалване, тъй като не отговарят на изискванията за касационен контрол. Излагат се твърдения за правилност и обоснованост на въззивното решение. Претендират се разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на обжалване въззивни решения и са допустими. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: По делото е установено, че ищецът е работил при ответното дружество въз основа на безсрочен трудов договор № 2 от 31.10.2011 г. на длъжност „инвестиционен консултант”, както и че трудовото правоотношение между страните, с продължителност осем години, било прекратено със заповед № 3/04.11.2019 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, връчена на ищеца с обратна разписка на 21.11.2019 г. На ищеца е наложено дисциплинарно наказание – уволнение поради това, че не се е явил на работа в течение на два последователни работни дни в началото на 2019 г., а нарушението е посочено като установено с констативен протокол от 10.10.2019 г., а в заповедта е записано, че служителят не се е възползвал от предоставената му възможност за даване на писмени обяснения. Въззивният съд е приел като основателно възражението на ищеца, че възражението на ответника за недействителност на трудовия договор е погасено по давност. Споделил е в тази връзка практиката на ВКС, включително и цитираната- решение №57/06.03.2015 г., по гр.дело №2584/2014 г. ВКС, IV г.о., според която искове по чл. 74 КТ за недействителност на трудов договор, както всички други искове по трудови спорове се погасяват по давност и, че не е в обществен интерес да съществува възможност недействителността на трудовия договор да може да се релевира по всяко време, като давностният срок е уредения в чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ и е тригодишен. Посочено е, че същия започва да тече от деня, в който правото по иска е могло да бъде упражнено, а това е денят в който страната, позоваваща се на недействителността на трудовия договор е в известност за съответния порок, обуславящ недействителността. В случая с оглед на твърдяните пороци на трудовия договор давностния срок за предявяване на недействителността на процесния трудов договор е започнал да тече от момента на сключването му и към момента на предявявяването му, заявено с исковата молба, същият е изтекъл. Изложил е мотиви, че дори да се приеме, че правото да иска обявяване на трудовия договор за недействителен, направено с възражение не е погасено по давност, същото е неоснователно. Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд се е позовал на аргументи за недоказаност на твърдяната привидност на трудовия договор, след като е сключен в изискуемата писмена форма, трудовото възнаграждение е заплащано от работодателя, който е внасял редовно и осигуровките на ищеца, което сочи на извънсъдебно признание за съществуването на трудово правоотношение между страните, а по делото не е представен документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, изходящ от другата страна или удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган, за което да се направи вероятна преценка за симулативност и предпоставка за събирането на гласни доказателствени средства в тази връзка. Въззивният съд е изложил и собствени мотиви относно наведените възражения за привидност на трудовия договор, добавяйки още един аргумент – работодателят е упражнил и правото да прекрати трудовия договор, като се е позовал на неспазване на трудовата дисциплина от страна на служителя, откъдето може да се изведе, че страните са третирали трудовия договор като действителен такъв. Съдът е обсъдил и твърдяното основание за недействителност на трудовия договор поради липса на основание за сключването му и го е приел за неоснователно, тъй като основанието се извежда от съдържанието на договора и се предполага до доказване на противното, което не е опровергано със събраните по делото доказателства, включително и свидетелските показания. Последните съдът е преценил с оглед на чл.172 ГПК, като е отчел вероятната им заинтересованост от изхода на делото с оглед на това, че свидетелите са служители на ответното дружество и също така, противоречат на останалите доказателства по делото, включително и съдебно-счетоводната експертиза и данъчните декларации, от които се установява, че ответникът е начислявал трудово възнаграждение на ищеца, съответно заплащал. Посочил е също така, че представените данъчни декларации с начислено трудово възнаграждение са признание за това, че ищецът е полагал труд и му се дължи и е заплащано трудово възнаграждение. Неоснователно и недоказано е приел и основанието за недействителност на трудовия договор поради заобикаляне на закона, тъй като не е установено, че страните са желали постигане на забранен резултат с позволени средства. За да уважи иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ въззивният съд е приел, че не се установява ответникът работодател, който не е провел пълно доказване, да е спазил процедурата по изискване на обяснение от ищеца преди налагане на дисциплинарното наказание след като отправената покана за даване на обяснения не съдържа конкретизация на датите, за които му се вменява нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа и неизпълнение на трудовите задължения, нито се препраща към друг документ, съдържащ такава конкретизация. Посочено е също така, че работодателят не е приел и изпратените от ищеца на посочения в поканата адрес обяснения, поради което е заключил, че е налице формално основание за отмяна на заповедта за уволнение без да се разгледа спора по същество. Също така е приел, че в процесната заповед не се съдържат всички реквизити с оглед на чл.195, ал.1 КТ, като липсва конкретизация на момента на твърдяното нарушение-не е посочено в кои два последователни работни дни не се е явил на работа ищеца и е посочено, че нарушението е установено с протокол от 10.10.2019 г., който не е представен по делото, не е връчен на ищеца и като дата следва датата на изпращане на поканата за даване на обяснения по чл.193, ал.1 КТ. Изхождайки от установеното по делото е приел, че посочените нарушения затрудняват правото на защита на ищеца и правят невъзможна преценката за законосъобразността на заповедта по същество и е потвърдил в тази връзка първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск по чл.344, ал.1,т.1 КТ. Съобразил е представеното пред въззивна инстанция ново доказателство за заплащане на присъденото обезщетение по акцесорния иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ и е отхвърлил иска като погасен чрез плащане. Разгледал е заявеното от ответника възражение за прихващане срещу претенцията за заплащане на обезщетение в размер на 16 910,40лв. със сумата от 17 399,30лв., за която твърди, че с договор за цесия от 29.08.2017 г. ответникът като цедент е прехвърлил на ищеца като цесионер 25 % от вземанията си към „Енерго Про продажби“АД, но договорът за цесия е нищожен поради липса на основание, но и твърди, че и да не се приеме, че е нищожен, липсва основание ищецът да задържи получената сума, тъй като ответникът не е поемал към него задължения за заплащане на сумата от 310 000лв. или каквато и да е друга сума. Споделил е мотивите на първоинстанционния съд, анализирал е и писмените доказателства в тази връзка, включително договора за цесия с нотариална заверка на подписите и приложен отговор, изхождащ от ответника, подписан от управителя на дружеството, в който е признато получаването на сума от 126 000лв. по споразумение от 28.07.2017 г., като за обезпечаване на вземането е посочено, че е цедирано на ищеца 25 % от паричните вземания по договор за доставка и продажба, сключен с„Енерго Про продажби“АД и е приел, че възражението е неоснователно след като ищецът е получил процесната сума на основание действителен договор за цесия. Изрично е посочил, че съобразно разясненията дадени по т.2 на ТР№2/18.03.2022 г., по т.д.№2/2020 на ОСГТК на ВКС, съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. С оглед на което въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлено предявеното от „Еко Енерджи Груп“ ООД срещу П. В. П. възражение за съдебно прихващане. С решение в производство по чл.250 ГПК въззивният съд е приел, че искането за допълване на основното въззивно решение, направено от въззивника, ответник по исковете, направил в първоинстанционното производство възражението за прихващане с изрично произнасяне по него е неоснователно. Посочил е, че не е налице непълнота на въззивното решение след като въззивният съд в постановеното по делото основно решение е споделил мотивите на първоинстанционният съд, препратил е към тях, но и е изложил, че е неоснователно възражението за прихващане след като е установено от доказателствата по делото, че сумата, с която се сочи, че следва да се извърши прихващане е получена от ищеца на основание действителен договор за цесия. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: По поставените в изложението първи, втори и трети въпрос, обобщени и които по същество имат едно и също съдържание, като взаимно се допълват, поради което следва да се разгледат заедно и които са във връзка с възражението за недействителност на трудовия договор и коя давност е приложима в случая, същите са обуславящи при формиране на изводите на въззивния съд. Не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК както се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочената практика и след като цитираното решение по първия въпрос не е относимо, тъй като решение №59 от 24.07.2013г., по гр.дело №392/2012 г. на ВКС, IV г.о., се отнася до друга фактическа обстановка и иск за унищожаемост на договор за продажба на основание чл.31, ал.1 ЗЗД. Не е налице и противоречие с второто посочено решение по първия въпрос в изложението- решение №130 от 14.07.2016 г., по гр.дело №150/2016 г. на ВКС, IV г.о. В същото е посочено, че основанията в общия закон по чл.26-34 ЗЗД за недействителност на договорите, намират субсидиарно приложение, доколкото нещо друго не е уредено в КТ, като в кодекса се борави само с понятието недействителност. Изрично е посочено, че недействителността на трудовия договор не се приравнява автоматично на нищожност/унищожаемост/ на договорите според уредбата по ЗЗД – т.е., установен порок на трудовия договор или отделна негова клауза, обуславящи унищожаемост или нищожност по смисъла на ЗЗД, опорочава и трудовия договор, съответно негова клауза, но води до недействителност по смисъла на КТ. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и пенсионно осигурителните права на работника и/или служителя. В тази връзка в цитираното решение на ВКС е посочено, че нищожните и унищожаемите сделки по ЗЗД водят до различни правни последици, но с оглед особеностите на трудовото правоотношение, правните последици от недействителност на трудов договор или отделна негова клауза, независимо от вида на порока, са еднакви и се обявяват по един и същи ред и КТ се явява специален спрямо общия закон-ЗЗД. В тази смисъл е и цитираното в изложението/ но и в решението на което се е позовал въззивния съд в мотивите си/- решение №57 от 06.03.2015 г., по гр.д. №2584/14 г. на четвърто г.о. на ВКС, в което е прието, че недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД. Трудовите договори не се делят на нищожни или унищожаеми – две категории, които водят до различни правни последици при облигационните сделки. Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването й не бъде връчено на страните, недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани; дори когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор. Обобщено е в посочената практика, че невъзможно е недействителността на трудовия договор да се приравни автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД. Особеностите на трудовото правоотношение обуславят и извод, че не е в обществен интерес да съществува възможност недействителността на трудов договор, или отделна негова клауза, да бъде релевирана по всяко време и следва да се приеме, че законодателят е предвидил, че и исковете по чл. 74 КТ, както всички други искове по трудови спорове, се погасяват по давност, както и че давностният срок е уреденият в чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ и срокът е тригодишен. Относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на искове по трудови спорове, е създадена специална уредба – чл. 358, ал. 2 КТ. Искът по чл. 74 КТ попада в хипотезата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ - давностният срок за предявяването му тече от деня, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено, а това е денят, в който страната, позоваваща се на недействителността на трудовия договор, е в известност за съответния порок, обуславящ недействителността. За релевиране недействителността на трудовия договор са допустими както упражняване правото на иск, така и възражението по вече възникнал правен спор. По въпроса е формирана трайна съдебна практика, част от която е цитирана и от касатора в изложението- решение №58 от 30.07.2015 г., по гр.дело №2600/2014 г. на ВКС, както и решение №98 от 14.07. 2022 г., постановено по гр.дело №2954/2021 г. на ВКС III г.о., че възражението и исковете по чл. 74 КТ, както всички други искове по трудови спорове, се погасяват по давност, както и че давностният срок е уреденият в чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Неотносимо по третия въпрос се явява посоченото в изложението решение №79 от 26.06.2012 г., постановено по гр.дело №791/2011 г. на ВКС, III г.о., което се отнася до иск за обявяване на нищожност на договор за наем, като привиден и това, че не се погасява по давност. В този смисъл въпросите относно възражението за недействителност на трудовия договор и давностния срок не са решени в противоречие от въззивния съд с практиката на ВКС, напротив съдът е съобразил трайната практика, включително и цитираната и в тази връзка не се обосновава и основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Четвъртият и дванадесетият въпрос, касаят начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК за доказване на привидността на трудовия договор. Тези въпроси касаторът сочи, че обвързват направеното от него възражение за привидността на трудовия договор във връзка с неговата недействителност. За да се произнесе по възраженията, въззивният съд е обсъдил в мотивите си всяко едно от сочените основания на ответника, за да твърди недействителност на трудовия договор, като се е позовал и обсъдил всички събраните по делото доказателства отделно и в тяхната съвкупност. По своето естество въпроситите са такива, които целят да се достигне до различна фактическа обстановка, тъй като съображенията и разясненията от тяхното поставяне е изложена с оглед конкретиката и фактическите положения по делото и изразяват несъгласие с приетото от въззивния съд и са свързани с правилността на решението, което не се проверява в производството по допускане, още повече, че в исковата молба не се съдържат признания, както се твърди за привидност на договора. Липсата на формулиран правен въпрос, съставляващ общото основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, е достатъчно, за да не бъде допуснато касационното обжалване и без да се преценява и допълнителния критерии. Въпроси пети, шести, седми, единадесети, тринадесети и четиринадесети се отнасят до писмената форма на трудовия договор, както и процесуалните ограничения при доказването по чл. 164 ГПК. Касаторът е поставил въпросите с оглед възраженията си за недействителността на трудовия договор, позовавайки се на субсидиарното приложение на общата уредба за недействителност на правните сделки по ЗЗД. Цитираната съдебна практика касае казуси за недействителността на правни сделки, от които договор за наем, договор за изработка, договор за покупко – продажба на недвижим имот и др., които са неотносими за настоящия случай. В процеса обаче се релевират възражения за недействителността на трудовия договор, която има специална правна уредба и различна правна природа. Недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот и недействителността на трудовия договор е невъзможно да се приравни автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД. Особеностите на трудовото правоотношение обуславят и извод, че не е в обществен интерес да съществува възможност недействителността на трудов договор, или отделна негова клауза, да бъде релевирана по всяко време, а ограниченията за допускането на доказателсвени средства по чл. 164 ГПК се прилагат и по отношение на трудовия договор, тъй като за него е установена писмена форма за действителност по чл. 62 КТ. Въпроси осми и девети и първия въпрос в изложението по втората касационна жалба срещу решението по чл.250 ГПК се отнасят до правомощията на въззивния съд да обсъди всички събраните по делото доказателства, които са от значение за спора и доводите на страните при постановяване на решението. Касаторът сочи, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК, като е обосновал зададените въпроси, сочейки основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитирани са и решения, които дават общите постановки относно правомощията на въззивния съд при постановяване на решение по същество. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната в изложението. Обосноваването по въпросите обаче, както и дадените разяснения към тях, съдържат и оплаквания към въззивното решение в смисъл, че съдът не е обсъдил релевантни според касатора доказателства и не е приел твърдяната от ответника фактическа обстановка, което от своя страна се отнася до оплаквания относно приетото от въззивният съд и е въпрос на обоснованост на съдебния акт и до правилността на обжалваното решение и не би могло да мотивира допускане на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, преценил е доказателствата по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като е съобразил, че всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. При това доказателствата са обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Въззивният съд, като съд по съществото на спора е формирал собствени мотиви по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, както пред първата, така и пред въззивна инстанция, разгледал е и доводите и оплакванията във въззивната жалба и след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като е приложил и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес е посочил кои факти намира за установени и кои за недоказани. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд и неговите изводи не може да обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение, защото касае правилността на изводите, което не подлежи на контрол в производството по допускане на касационно обжалване. Въпроси петнадесети, шестнадесети и седемнадесети, както и втория въпрос в изложението по касационната жалба срещу решение по чл.250 ГПК следва да се разгледат заедно, тъй като се отнасят до направеното от касатора възражение за прихващане и по възражение за плащане, каквото твърди, че не е направено и тяхната поредност при обсъждането им от решаващия съд. Касаторът е поставил въпросите с оглед на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, сочейки, че във въззивното решение са решени в противоречие с постановената практика на ВКС. Цитирана е съдебна практика, която е относно диспозитивното начало и съдействието, което съдът дължи за разриване на обективната истина, но което е обусловено и от предприетата от ответната страна защита и е недопустимо да се отнася до ненаправени възражения от ответника, но в тази връзка липсва противоречие с приетото от въззивния съд. Въззивният съд е разгледал първо възражението за прихващане, направено от ответника, обсъдил е събраните доказателства, независимо, че има и препращане към мотивите на първоинстанционният съд в тази връзка и е изложил свои мотиви, за това, че възражението е неоснователно след като е установено, че ищецът е получил на основание действителен договор за цесия сумите, които се претендират да се върнат на ответника с твърдения, че са по нищожен договор за цесия поради липса на основание. При представено доказателство за заплащане на присъдената сума като обезщетение по иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр. с чл.225 КТ след постановяване на първоинстанционното решение и което обстоятелство не е било спорно по делото пред въззивна инстанция, въззивният съд е зачел извършеното в хода на делото и на основание чл.235, ал.3 ГПК плащане поради което е отхвърлил предявения иск именно поради извършеното плащане в хода на делото. В случая въззивният съд е обсъдил възражението за прихващане, доколкото е наведено в отговора на исковата молба, както и е обсъдил събраните в тази връзка доказателства, като с оглед на това, че първоинстанционният съд се е произнесъл в диспозитива на своето решение по възражението за прихващане, което е отхвърлено, поради което е обезсилено като недопустимо, тъй като според т.2 от приетото Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по т.д.№ 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът се проинася в мотивите на съдебния акт при отхвърляне на възражението за прихващане. Наличието на трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд изключва и основанието за допустимост по чл.280 т.3 ГПК, което съгласно разясненията, дадени с т.4 от ТР №1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС изисква необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия /за което поставеният въпрос да допринася/, а настоящият случай не е такъв. Въпрос осемнадесети от изложението във връзка с допуснатото предварително изпълнение и в тази връзка заплащане на обезщетението по иска по чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225 КТ не е обуславящ за изводите на въззивния съд, като са изложени само допълнителни съображения и зачитане на извършеното плащане. Поради което не се обосновава и основание по чл.280, ал.1, т.3 КТ. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение както основното, така и допълнителното не страдат от подобен порок. При този изход на делото право на разноски има ответната страна по касация, поради което и на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъди сумата от 2 116 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие, в който е удостоверено плащане на възнаграждението. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,