Определение № 50855 от 22.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1500/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Институт по металознание, съоръжения и технологии с център по хидро– и аеродинамика “Акад. Ангел Балевски“ при БАН, представлявано от директора Л. Д., чрез адвокат И. Б. и адвокат Л. Ц., срещу въззивно решение № 266786 от 01.12.2021 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 10755/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна Л. Е. С., чрез адвокат С. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, евентуално – че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а ако такова бъде допуснато – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е частично недопустима – срещу въззивното решение, постановено по иска с правно осн. чл. 357, ал. 1 КТ за отмяна на дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение“. Трудовите спорове, с изключение на изрично посочените в чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, са изключени от касационен контрол; постановеното въззивно решение е окончателно. Въззивният съд неправилно е указал, че решението му изцяло подлежи на обжалване пред ВКС, което не обвързва касационната инстанция, която е длъжна и сама да извърши преценка за допустимостта на касационната жалба. По изложените по-горе съображения, в указаната част тя следва да бъде върната, на осн. чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, признал за незаконно уволнението на служителя, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил същия на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати на Л. С. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 3898.50 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение въз основа на сключен между тях трудов договор от 02.04.2018 г. и допълнителни споразумения от 01.05.2018 г. и 03.10.2018 г. Служителят е изпълнявал длъжността “техник-металург“. Със заповед № РД-К-09/4/30 от 04.04.2019 г. на директора на Института на С. е наложено дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение“. В заповедта са изложени мотиви, че е констатирано нарушаване на трудовата дисциплина от страна на работника на 21.03.2019 г., изразяващо се в това, че е внесъл личен лаптоп на територията на института без разрешение, който не е предназначен за изпълнение на преките му служебни задължения, като го е ползвал за лични нужди, което представлява нарушение на чл. 20, т. 2 и т. 10 от Правилника за вътрешен трудов ред. Впоследствие, на следващия ден, със заповед № РД-К-09/4/32 от 05.04.2019 г. на директора на Института, на С. е наложено дисциплинарно наказание “уволнение“. Мотиви за налагане на дисциплинарното наказание са извършено от работника нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в това, че е констатирано отсъствие на служителя от работното място за времето от 08.38 ч. до 11.07 ч. на 11.03.2019 г. ,без разрешение от ръководителя му, което представлява нарушение на чл. 19, т. 2 и чл. 20, т. 3 от Правилника за вътрешния трудов ред. В заповедта е отразено, че при налагане на дисциплинарното наказание е взето предвид и повтаряемостта на нарушенията на трудовата дисциплина. Със заповед №РД-К-09/3/12 от същия ден (05.04.2019 г.) на директора на Института е прекратено трудовото правоотношение на С., поради наложено дисциплинарно наказание “уволнение“, на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. По отношение на дисциплинарното уволнение съдът установил, че работодателят е спазил нормата на чл. 192, ал. 1 от КТ, съответно процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ, като са взети обяснения от служителя преди налагане на наказанието, както и, че наказанието е наложено в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ. Приел е, че действително служителят е отсъствал в посочения ден и посоченото време без разрешение на работодателя. За да обоснове извода, че макар да е налице нарушение на трудовата дисциплина, уволнението е незаконосъобразно, съдът приел че нарушението не е тежко - еднократно, а е налице и уважителна причина за отсъствието в конкретния ден - от 2009 г. ищецът страда от заболяване на кръвоносните съдове, като на посочената в заповедта дата е бил на преглед при съдов хирург, поради което е отсъствал от работното му място за времето от 08.40 часа до 11.10 часа, за което обстоятелство по делото е представен и амбулаторен лист. Отделно от това, съдът допълнил, че в оспорената заповед не е посочено, а и по делото не се установява, че в резултат от конкретното поведение на С. за периода на отсъствието му са настъпили неблагоприятни последици във връзка с изпълнение на трудовите му задължения, липсват и данни да е препятствана по някакъв начин дейността на работодателя и/или това е попречило на останалите негови колеги да изпълняват трудовите си задължения. Съдът заключил, че макар поведението на служителя да съставлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 10 от КТ, то същото не е достатъчно тежко и не е съразмерно на наложеното най-тежко дисциплинарно наказание (уволнение). Касаторът обуславя допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните правни въпроси: при преценката за тежестта на наложеното дисциплинарно наказание по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ длъжен ли е съдът да изследва цялостното противоправно поведение на работника, както и съдържанието на дадените обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ; кои са обстоятелствата, които трябва да прецени работодателят, съответно съдът, за да съобрази дали тежестта на наказанието съответства на тежестта на нарушението и има ли работодателят самостоятелност да преценява нарушението на вътрешните правила, по отношение на труда в предприятието, с оглед обективното и субективното отношение на служителя. Твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение № 138 от 13.05.2018 г. на ВКС по гр.д. № 5715/2013 г., IV г.о.; решение № 109 от 13.08.2018 г. на ВКС по гр.д. № 3323/2017 г., IV г.о; решение № 694 от 17.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 280/2009 г., IV г.о.; решение № 447 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1052/2009 г., III г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че принципно въпросите, имащи отношение към приложението на чл. 189, ал. 2 КТ – определяне тежестта на наказанието съобразно тежестта на нарушението и други обстоятелства, преценени в съвкупност, са от значение за постановения резултат – единственото съображение на съда за незаконност на уволнението е именно поради нарушение на цитираната разпоредба. Питането дали работодателят разполага със самостоятелност да преценява нарушение на вътрешните правила, по отношение на труда в предприятието, с оглед обективното и субективното отношение на служителя, няма пряко отношение към дисциплинарното уволнение, извършеното деяние, заради което е наложено това наказание, както и приложението на чл. 189, ал. 2 КТ. В случая няма спор, че късното явяване на работа, без предварително разрешение от работодателя, съставлява неизпълнение на трудовите задължения, като и съдът го е приел за дисциплинарно нарушение. Видът на самото нарушение и неговата тежест са преценявани от въззивната инстанция, ведно с другите релевантни в случая обстоятелства. Никога не е имало съмнение в правната теория и в съдебната практика, включително и тази по чл. 290 ГПК, че всяко виновно неизпълнение на трудовите задължения съставлява нарушение на трудовата дисциплина, но че не всяко нарушение е тежко; именно с оглед различната тежест на нарушението и законодателят е предвидил избор и налагане на онова дисциплинарно наказание, което да му е съответно, като се преценяват и другите критерии по чл. 189, ал. 2 КТ, което е не право на вътрешна преценка, а задължение за работодателя. Съдът от усвоя страна също е длъжен да извърши проверка доколко работодателят се е съобразил със законовото изискване. За тежестта на нарушението е от значение значимостта на неизпълненото задължение като конкретното деяние, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, а също доколко тя сочи за оказано от работодателя по-високо доверие; обемът на неизпълнение; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя; доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици и пр. Допълнителните обстоятелства, които също се преценяват са конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражение върху останалите работници и служители и др. под. При оценка поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомероността на същото и неговите последици, съжалява ли за стореното, готов ли е да поправи вредите, ако такива са настъпили и пр. (в този смисъл изрично решение № 112/07.04.2015 г. по гр. дело № 4587/2014 г.; решение № 109/13.08.2018 г. по гр.дело № 3323/2017 г. решение № 213/29.01.2019 г. по гр.дело № 4469/2017 г., и трите на ВКС, IV г.о.). Въззивният съд е приложил точно закона, като е съобразил непротиворечивото тълкуване на чл. 189, ал. 2 КТ от съставите на Върховния касационен. Следва да се изясни, че от представените от касатора множество решения на ВКС, освен цитираното от настоящия състав № 109/13.08.2018 г., отношение към тълкуването на чл. 189, ал. 2 КТ, имат само още решение № 461/17.06.2010 г. по гр.д. № 626/20009 г. на III г.о. и решение № 372/01.07.2010 г. по гр.д. № 1040/2009 г. на ВКС, IV г.о. Както стана ясно, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с дадените в тях разяснения. Следващият въпрос на касатора: следва ли да се приеме, че само при повторяемост на неизпълнението на трудовите задължения на работника, предвидени в правилника за вътрешния ред, работодателят е в правото си да наложи дисциплинарно наказание “уволнение“, е некоректно зададен – както стана ясно, наличието на повтаряемост в установеното нарушение на трудовата дисциплина, дисциплинарното минало изобщо на работника, са обстоятелства, които съдът е бил длъжен (а така е трябвало да стори и работодателят) да вземе предвид и прецени, наред с останалите по чл. 189, ал. 2 КТ. Съдът не е направил извод, както превратно внушава въпросът, че наказание дисциплинарно уволнение не може да бъде наложено, щом липсва повтаряемост на дисциплинарното нарушение. Последният въпрос - неявяването на работа поради извършване на медицински прегледи във връзка със здравословното състояние на работника, без същият да уведоми работодателя за това, представлява ли виновно неизпълнение на трудовите задължения, или е обективна невъзможност за неизпълнението им, е също без значение за постановения резултат. Съдът е отменил уволнението като незаконно не защото е приел, че не е извършено нарушение на трудовата дисциплина, а поради това, както многократно вече беше изяснено, че избраното от работодателя наказание е несъответно, с което е нарушена разпоредбата на чл. 189, ал. 2 КТ. В заключение, не се установяват поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд, при служебна проверка не намира, че е налице и някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. При така изложеното, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1000 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът