Определение № 5340 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 962/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Даликс Транс“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв. И. И. против част от решение № 253/01.12.2023г., постановено по в.гр.д. № 350/2023г. по описа на Окръжен съд – Враца. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено решение № 320/25.05.2023г. по гр.д. № 173/2023г. по описа на Районен съд – Враца в частта, с която на основание чл. 128, т. 2 от КТ „Даликс Транс“ ЕООД, ЕИК 200393363 е осъдено да заплати на Р. П. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 11 613.59 лева, представляваща дължимо и неплатено трудово възнаграждение за периода от 08.01.2021г. до 15.12.2022г. като чиста сума за получаване, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 25.01.2023г. до окончателното плащане. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е абсолютизирал правилото на чл. 270, ал. 3 от КТ, игнорирайки събраните по делото доказателства. Съдът не е съобразил, че изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение може да бъде доказано с всякакви писмени доказателства, а при нужда и със специални знания. В случая изпълнението на това задължение от работодателя е установено със заключение на вещо лице по приетата и неоспорена ССчЕ. Поддържа в тази връзка, че съдът не е съобразил и извънсъдебното признание на ищеца в протокол от проведено съдебно заседание по адм.д. № 788/2022г. по описа на АдмС – Враца, че „през това време е получавал заплащане само на километър – по 12 ст. – 15ст. на километър, без заплащане по дебитна карта“. Необосновани са изводите на въззивния съд, че изплащането на това възнаграждение е „друго възнаграждение“, извън уговореното в трудовия договор, както и че Вътрешните правила за работна заплата не обвързват ищеца, доколкото не са доведени до знанието му. Поддържа също, че изводите на съда противоречат на разпоредбата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД и не намират житейска и икономическа логика, според която работодателят следва да е имал мотив да изплаща допълнителни трудови възнаграждения на своите работници без да са начислени такива и без да им изплаща дължимите основни трудови възнаграждения. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Р. П. И. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, за да постанови решението си е приел за установени следните факти: страните по делото са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание сключен трудов договор № 012/04.01.2021г., по силата на което ищецът заемал длъжността ”шофьор, товарен автомобил /международни превози/”, при 8 часов работен ден и при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 650 лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,60% за всяка година трудов стаж при настоящия работодател /за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия/. В изпълнение на заеманата длъжност ищецът извършвал международни превози няколко пъти месечно. Трудовият договор между страните бил прекратен със Заповед № 009/15.12.2022г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. От заключение на приета по делото съдебно-счетоводна експертиза приел за установено, че за исковия период 04.01.2021г. - 15.12.2022г. сумите за трудови възнаграждения са били осчетоводявани в счетоводството на ответното дружество, като при осчетоводяването на разходите за работна заплата са спазени изискванията за документиране на счетоводните операции и тяхната логическа последователност. За същия период трудовото възнаграждение, изчислено на база на изминатите километри по месеци, съгласно изготвените от ищеца писмени отчети, умножени по 0.15 лв./км. пробег, възлиза на сума в размер на 5638.65 лв. За същия период трудовото възнаграждение, изчислено на база данните от GPS на товарния автомобил, умножени по 0.15 лв./км. пробег, възлиза на сума в размер на 30232.67 лв. В обясненията си експертът посочил, че в ответното дружество не съществуват документи, от които да е видно, че на ищеца са изплащани суми за трудови възнаграждения. Приело е условно, за да отговори на поставения въпрос, че при изчисляване на евентуалното дължимо трудово възнаграждение ще ползва брутното трудово възнаграждение, определено по трудов договор за всеки месец от процесния период. Нетното дължимо от ответника на ищеца трудово възнаграждение възлиза на сумата от 12361.81 лв. В открито съдебно заседание от 11.05.2023г. вещото лице пояснило, че въпреки, че е извършено правилно осчетоводяване на сумите за трудово възнаграждение като разходи за труд и те са правилно отразени, това не означава, че същите са били изплатен на работника. Подписани от ищеца документи за получени трудови възнаграждения не са му били представени. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че представените отчети от ответното дружество не са доказателство за изплащане на трудови възнаграждения на работника, тъй като в същите е посочено, че са изплатени работни заплати за определени месеци, като срещу тях липсва подпис на ищеца за получаване на безспорно полагащото му се трудово възнаграждение. Отбелязал, че по делото не са ангажирани доказателства същите да носят подписа на ищеца и не може да бъде направен извод, че посочените суми са получени от него, респективно не могат бъдат счетени за разписка или ведомост за изплащане на трудови възнаграждения. Съобразил, че по делото не са налице ведомости за получаване на трудово възнаграждение за процесния период, претендиран от ищеца, както и не са налице други документи, които да бъдат приравнени на разписки, които да удостоверят плащане от страна на ответното дружество. Приел също за неустановени други документи, удостоверяващи плащането на трудовото възнаграждение, които да са съществували и същите да са изгубени не по вина на страната и да е налице невъзможност да бъдат представени именно поради тази причина. Като неоснователно преценил наведеното оплакване във въззивната жалба, свързано с направени признания от страна на ищеца, че възнаграждението от 0.15 лв. за изминат километър не представлява уговорено допълнително трудово възнаграждение. Изтъкнал в тази връзка, че в подадения сигнал до Инспекция по труда от страна на ищеца, както и в приложения протокол от проведено съдебно заседание по адм.д. № 788/2022г. Р. П. е посочил, че не е получавал работна заплата, не се е подписвал на ордер, не е получавал заплащане по дебитна карта, че не се е подписвал върху ведомост за заплата. Признанието, че е получавал 0.15 лв./км посочил, че не изключва дължимостта на сумите, уговорени в трудовия договор. Подчертал, че работната заплата се дължи на основание подписания между страните трудов договор в размер на 650 лв., а от 01.04.2022г. – 710 лв. Основната работна заплата е уговорена в трудовия договор и такава е следвало да бъде заплащана от ответното дружество. Съобразил, че в трудовия договор на ищеца не са посочени описаните 0.15 лв./км от страна на ответното дружество, като приел, че те се дължат на друго основание – Вътрешни правила за работната заплата на „Даликс транс“ ЕООД, раздел V – Изчисляване на брутните месечни заплати – чл. 21 /цитирани от вещото лице/, които не са обвързали ищеца доколкото по делото не е доказано те да са му представени. В заключение извел решаващ извод, че ответното дружество не е доказало погасяване на претендираната сума за трудово възнаграждение, поради което предявеният иск по чл. 128, т. 2 от КТ е основателен, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Даликс транс“ ЕООД обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси: 1/ След като Вътрешните правила за работна заплата представляват вътрешен акт на работодателя по своя характер следва ли работниците да бъдат запознати с тях и това основание ли е за тяхното обвързване? 2/ Представляват ли Вътрешните правила за работна заплата на дружеството „друго основание“ за заплащане на трудови възнаграждения извън дължимото основно такова по сключения трудов договор, след като съдът приема, че те не обвързват работника и след като в тях е посочено, че допълнително материално стимулиране се дължи едва след изплащане на основното трудово възнаграждение и при постигане на определени резултати от работника? 3/ След като в трудовия договор не е уговорено друго възнаграждение извън основното такова и във ведомостите за работни заплати не са начислявани други възнаграждения може ли да се приеме, че работодателят е изплащал възнаграждения на друго основание без работника да е доказал такова? 4/ Какви са възможните начини за доказване от работодателя на получаване на трудовото възнаграждение от работника? 5/ Вписванията в счетоводните сметки на дружеството и извънсъдебното признание на работника за получаване на възнаграждения, кореспондиращо с вътрешните правила за организация на работната заплата в предприятието обосновават ли плащане на трудовото възнаграждение и неговият размер? 6/ При наличие на вътрешен акт на работодателя - Вътрешните правила за работна заплата на дружеството, който не е в противоречие с нормативен акт, трудовия договор и събраните по делото доказателства и който акт се утвърждава едностранно от работодателя, съгласно чл. 22, ал. 2 от НСОРБ може ли съдът да отказва да го приложи? 7/ При изпълнение на задължения за трудови възнаграждения и такива на друго основание, произтичащи от трудово правоотношение и длъжника-работодател не е заявил кое задължение погасява, кое се явява най-обременително за него съгласно правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД? Касаторът се позовава на противоречиво разрешаване на поставените въпроси с практиката на ВКС, съдържаща се в решения на ВКС по гр.д. № 727/2009г., IV ГО; по гр.д. № 2715/2008г, II ГО; по гр.д. № 558/2012г., IV ГО; определения по гр.д. № 43/2011г., IV ГО; по гр.д. № 1158/2012г., IV ГО; по гр.д. № 2891/2020г., IV ГО; решение по в.гр.д. № 223/2012г. на ОС – Благоевград, а по първи, трети, шести и седми въпрос твърди наличие на специално основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поддържа също явна необоснованост на правните изводи на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, с което обосновава основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Въпросите относно значението на Вътрешните правила за работна заплата в предприятието /въпроси №№ 1, 2, 6 и 7/ са във връзка с поддържаното в касационната жалба касационно основание за неправилност на извода на въззивния съд, че работникът не е бил обвързан с тях. В подкрепа на този извод въззивният съд е съобразил, че по делото Вътрешни правила за определяне на работната заплата в дружеството не са представени, а в трудовия договор страните не са уговорили размерът на работната заплата да се формира според Вътрешните правила на работодателя, нито е налице препращане към тях. Ето защо този извод не е обусловил по значим начин решаващите и съществени правни изводи в обжалваното решение, нито изхода на делото, поради което по тези въпроси не е покрито общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК обуславящо приложно поле на касационно обжалване. По тях не следва съответно да се обсъжда наличието на сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с допустимите доказателствени средства за установяване на начисляването, изплащането и получаването на трудово възнаграждение /въпроси №№ 3, 4 и 5/ са обусловили крайните правни изводи и резултата по делото, поради което покриват изискването за наличие на общо основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд в конкретния случай са изградени на база приетите по делото писмени доказателства /отчети на Р. П., неносещи подписа на работника/ и приетото по делото заключение на ССчЕ, установяващо, че за исковия период при редовно водено счетоводно отразяване във ведомостите за работна заплата в дружеството са начислени суми за трудови възнаграждения в нетен размер, надхвърлящ претендирания от ищеца. Правилното счетоводно отразяване на тези разходи обаче не означава, че сумата е изплатена на работника, доколкото не е отразена във ведомост или друг разплащателен документ, съдържащ подпис на работника, че е получил сумата. В цитираната от касатора съдебна практика към тези въпроси е възприето разбирането, че съгласно чл. 270, ал. 3 от КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащане. Изрично въззивният съд е отбелязал без да отрече изпълнението на задължението за изплащане на трудово възнаграждение от работодателя да бъде доказано с всякакви писмени доказателства, че в конкретния случай подпис на ищеца по ведомост за получаване на полагащото му се трудово възнаграждение за процесния период липсва, както липсват и други документи, които да се приравнят на разписка по смисъла на закона. При липса на доказателства, че на ищеца са платени претендираните с исковата молба суми за положен труд за претендирания период, съдът достигнал до извод, че исковите суми са дължими, но неплатени. Съобразно тези мотиви възприети в обжалваното решение, не е налице противоречие с практиката на ВКС, а даденото от въззивния съд правно разрешение е съобразено и съответно на релевантната практика /част от цитираната от касатора съдебната практика не е относима към случая, а друга – не е практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/. Не е налице следователно допълнително основание за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Разглеждането на тези въпроси не се налага и с оглед точното тълкуване на закона и развитие на правото, доколкото е налице установена непротиворечива практика на ВКС; не е налице непълнота на закона – текстът на чл. 270, ал. 3 от КТ е изричен и ясен; не съществува съмнение, нито противоречие в съдебната практика, че удостоверяването на това плащане е в тежест на работодателя и става чрез представяне на оригинален или производен писмен документ, съответно при нужда от специални знания и с помощта на съдебна експертиза. В съдебен процес установяване на плащането може да стане и със свидетелски показания, когато за събирането им има съгласие на насрещните страни /чл. 164, ал. 2 от ГПК/ или в случаите, когато бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната /чл. 165, ал. 1 от ГПК/, каквито данни по конкретното дело няма. При формиране на решаващата си правна воля съдът съобразил още, че в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че не разполага с ведомост, разписка или платежно нареждане, удостоверяващи плащане на трудово възнаграждение. Навел твърдение, че съответното месечно трудово възнаграждение на работника е било изплащано ежемесечно в брой след всеки отделен курс, като сбор от изминатите километри умножени по 0.15 лева на километър, като общият размер на изплащаното месечно възнаграждение предимно надвишавало дължимото по трудовия договор. Във връзка с това признание, съдът преценил и извънсъдебното признание на ищеца в хода на адм.д. 788/2022г., че е получавал единствено 0.15 лв./км., но не е получавал работна заплата, не се е подписвал на ордер, не е получавал заплащане по дебитна карта, че не се е подписвал върху ведомост за заплата. Изтъкнал обаче, че признанието на ищеца в този смисъл не изключва дължимостта на уговореното между страните по трудовия договор трудово възнаграждение, за погасяването на което работодателят не е ангажирал никакви доказателства. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на решението се обосновава в случая с твърдения за явна необоснованост на оспореното решение, доколкото ищецът не претендира суми за допълнително материално стимулиране, нито такива са начислявани от работодателя, поради което признатото получаване в брой на изминатите километри х 0.15 лв/км е без основание. Правен извод в този смисъл въззивният не е изложил, не е обсъдил, нито е основал решаващата си воля на същия. Съдът е съобразил предмета на делото – иск за плащане на трудови възнаграждения за конкретен период, а не такъв за допълнително материално стимулиране, поради което доводите на ответника в този смисъл приел за ирелевантни спрямо основното му задължение за заплащане на уговореното трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ. Ето защо решението не е очевидно неправилно на твърдяното основание. Следва да се посочи, че като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 от ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв порок в случая не е налице. Въз основа на изложеното, съдебният състав приема, че липсват предписаните от закона предпоставки за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на разноски. Искане за присъждане на разноски не е заявено по делото от правоимащата страна, поради което разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение