Определение № 192 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3078/2021 г.

С решение № 262419 от 13.04.2021 г. по в.гр.дело № 13048/2020 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 59010 от 05.03.2020 г. по гр.д.№ 49951/2019 г. на Софийски районен съд, 119 състав, в частта, в която са уважени предявените от М. Ц. Н. срещу ДП “НК Ж. и.”, “Управление на движението на влаковете и гаровата дейност София” – населено място, искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 2 от КТ, в частта, в която в полза на М. Ц. Н. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 640 лв., както и в частта, в която са присъдени на основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски за вещо лице в полза на СРС в размер на 133.34 лв. и държавна такса в размер на 100 лв., както и държавна такса за изпълнителен лист. С решение № 262419 от 13.04.2021 г. по в.гр.д.№ 13048/2020 г. на Софийски градски съд е отменено определение № 183886 от 25.08.2020 г. по гр.д.№ 49951/2019 г. на Софийски районен съд, 119 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, в частта, в която е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за увеличение на размера на юрисконсултското възнаграждение и вместо това е изменено решение № 59010 от 05.03.2020 г. по гр. д. № 49951/2019 г. на СРС, в частта за разноските относно юрисконсултско възнаграждение, като М. Ц. Н. е осъден да заплати на ДП “НК Ж. и.”, “Управление на движението на влаковете и гаровата дейност София” – населено място сумата в размер на 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред първата съдебна инстанция. С посоченото въззивно решение на Софийски градски съд е потвърдено решение № 183898 от 25.08.2020 г., по гр. д. № 49951/2019 г. на СРС, постановено в производство по чл. 250 ГПК. С решението на СГС ДП “НК Ж. и.”, “Управление на движението на влаковете и гаровата дейност София” – населено място, е осъдено да заплати на М. Ц. Н. сумата в размер на 960 лв. - разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба вх.№ 327535 от 14.06.2021 г. от ответника “Н. к. Ж. и.” – У. София. Излагат се съображения за неправилност на въззивното решение, изразяваща се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства и неизясняване на спора от фактическа страна. Иска се отмяната на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. В касационната жалба и в изложението към нея се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е формулиран правен въпрос във връзка с изложените от съда изводи, обусловили уважаването на предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. С касационната жалба се поддържа и оплакване срещу осъждането на жалбоподателя да заплати на насрещната страна сумата от 960 лв. В касационна жалба вх.№ 327535 от 14.06.2021 г. е инкорпорирана и частна касационна жалба на ответника срещу решение № 262419 от 13.04.2021 г. по в.гр.д.№ 13048/2020 г. на Софийски градски съд в частта му, имаща характер на въззивно определение по чл.248 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Справедливо ли е определен размерът на присъдения размер на юрисконсултско възнаграждение; 2. Съобразен ли е правилно размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение съгласно практиката – с довод, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Насрещната страна М. Ц. Н., в депозиран отговор, чрез адвокат Ю. С., е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Прието е, с оглед обстоятелствената част на исковата молба, с която е сезиран съдът, че не е налице спор относно наличието на реално съкращение на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. В исковата молба ищецът е твърдял, че прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно поради нарушение на чл. 333, ал. 3 и ал. 4 КТ, както и на правилата за подбор по чл. 329 КТ. Прието е за безспорно по делото, че ищецът е председател на синдикалната секция към Синдикален регионален съюз на КТ “Подкрепа”. Това обстоятелство е установено от представеното на л. 10 /пред СРС/ удостоверение № 04, като същото е потвърдено и от писмо № 4739 от 27.03.2019 г. /л. 13 по делото пред СРС/. Прието е, че с това писмо е изразено изрично несъгласие за прекратяване на трудовото правоотношение с М. Ц. Н. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Представен е и протокол № 23 от 21.03.2019 г. от ИС на НЖС “Подкрепа” в същия смисъл /л. 14 по делото пред СРС/ и протокол № 1 от 18.06.2019 г. /л. 19/. Налице е и решение № 1 от 27.05.2019 г. с което също не е дадено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца /л. 16/. От съдържанието на писмо № 9144 от 19.06.2019 г. /л. 18/ е прието за установено, че ищецът Н. е избран на две изборни длъжности – освен за председател на синдикалната секция в У. София, членуваща в НЖС “Подкрепа”, така и за регионален секретар на СРС Д. към КТ “Подкрепа”. Прието е, че нито една от двете синдикални организации не е дала съгласие по чл. 333, ал. 3 КТ. При това положение въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца е незаконно само на това основание. Прието е, че тъй като по делото е установено, че прекратяването на трудовото правоотношение е незаконно на процедурно основание, както и че СРС не е разгледал спора по същество и съответно не са изложени мотиви за законосъобразното провеждане на подбора по чл.329 ГПК, въззивният съд също не дължи излагане на мотиви в тази насока. За основателно е счетено възражението, отразено в отговора по въззивната жалба, че спорът между страните по делото е дали е допуснато нарушение на чл. 333, ал. 3 КТ, в който смисъл са мотивите на СРС, а не дали е налице реално съкращение в щата или е налице неправилен подбор. Направен е извод, че в тази му част първоинстанционното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено. Прието е, че уважаването на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, след като е установено, че трудовото правоотношение е било за неопределен срок, обуславя основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Относно искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ въззивният съд е приел, че ищецът в производството пред СРС е доказал настъпване на вреди от незаконното уволнение, изразяващи се в оставеното му без работа и съответно без трудово възнаграждение. Размерът е установен и определен при спазване на нормата на чл. 228 КТ, вкл. е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и е приета от съда за компетентно изготвена. СРС е уважил направеното от ответника възражение за прихващане с изплатените от него суми по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 222, ал. 1 КТ. Затова искът по чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен поради погасяване на вземането поради прихващане. В тази му част решението не е обжалвано от ищеца. По допълнителната въззивна жалба срещу съдебните актове, постановени в производството по чл. 248 ГПК и по чл. 250 ГПК е прието следното: По искането за допълване на съдебното решение с произнасяне по искането на ответника за издаване на изпълнителен лист: Посочено е, че с решение № 59010 от 05.03.2020 г. СРС се е произнесъл по исковете, с които е бил сезиран, както и по направеното от ответника възражение за прихващане. Посочено е, че производството по издаване на изпълнителен лист е уредено в чл. 404 ГПК, което е самостоятелно производство. Изпълнителен лист се издава служебно само за присъдените в полза на държавата суми – чл. 405, ал. 6 ГПК. В случая сумите са в полза на съда. При тези мотиви решение № 183898 от 25.08.2020 г. на Софийски районен съд е потвърдено. По искането за изменение на решение № 59010 от 05.03.2020 г. в частта за разноските: Посочено е, че с определение № 183886 от 25.08.2020 г. СРС е отхвърлил искането за изменение на решението от 05.03.2020 г. в частта за разноските като неоснователно. В мотивите си за това е СРС посочил, че молбата по чл. 248 ГПК е допустима, но по същество-неоснователна. На ищеца се дължали две трети от разноските, а на ответника – 1/3, защото били предявени три иска. В полза на съда били определени 2/3 от направените разноски за възнаграждение на вещото лице в размер на 200 лв. Двата иска били неоценяеми и за тях съдът определил държавна такса в размер на по 50 лв. за всеки от тях. Тъй като по делото не били разпитвани свидетели, то юрисконсултското възнаграждение не следвало да бъде определяно в повече от 60 лв. или 1/3 – 20 лв. Въззивният съд е приел, че се касае до трудов спор по смисъла на чл. 358 КТ. Прието е, че СРС е сезиран с три иска по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 - 3 КТ; първите два са неоценяеми, а третия – оценяем. Прието е, че въпросът за разноските се разрешава по начина, визиран в чл. 78, ал. 6 ГПК. Прието е, че тъй като спора по неоценяемите искове е решен в полза на лице, освободено от държавна такса и разноски, арг. от чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, то ответника /работодател/ носи отговорността да възстанови на съда, платени от бюджета разноски за вещо лице и съответно държавната такса за производството. Посочено е, че съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, т. 3, минималният размер на държавната такса по неоценяеми искове е не по-малко от 30 лв. СРС е присъдил държавна такса в размер на 50 лв. по всеки един от неоценяемите искове. Преценката на въззивния съд е, че не е допуснато соченото от въззивника нарушение. По отношение на разноските за вещо лице СРС е съобразил, че са уважени 2/3 от претенциите и е възложил съответната квота в тежест на ответника, поради което въззивният съд е приел, че не е допуснато соченото от въззивника нарушение. Относно размера на юрисконсултското възнаграждение е прието следното: В случая юрисконсултското възнаграждение се следва по оценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ връзка с чл. 225, ал. 1 КТ. Същото се определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ при оценяеми искове възнаграждението варира между 100 – 300 лв. Прието е, че с допълнителната въззивна жалба се претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 340 лв., т. е. такова извън рамките на допустимост съгласно Наредбата. С оглед материалния интерес по иска по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 7 130.76 лв. е прието, че юрисконсултското възнаграждение се следва в размер на 100 лв. Прието е с оглед гореизложеното, че обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, в която е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за увеличение на размера на юрисконсултското възнаграждение и вместо това следва да бъде изменено решението от 05.03.2020 г. в частта за разноските относно юрисконсултското възнаграждение, като в полза на ответника - ДП "НК Ж. и.”, “Управление на движението на влаковете и гаровата дейност София” – населено място, се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Относно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК досежно присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 640 лв. в полза на ищеца е прието, че същото е направено от ответника в срок, но е неоснователно. Прието е, че ищецът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв., а СРС е присъдил такова в размер на 640 лв. или за 2/3, т. е. по 320 лв. за всеки от неоценяемите искове. Взета е предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, която съотнася размера на адвокатското възнаграждение към размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие и е направен извод, че възнаграждението не е прекомерно. Посочено е, че размерът на минималната работна заплата за страната за 2019 г. е 560 лв. Прието е, че възнаграждение се следва за двата приети за основателни неоценяеми иска. Отчетена е и активната процесуална защита от страна на адвокат С., пълномощник на ищеца. Съдебният акт на СРС в тази му част е счетен за правилен и като такъв е потвърден. При този изход на спора е прието, че на въззивника-ответник разноски не се следват. Прието е, че тъй като в производство за разноски, разноски не се присъждат, то въззивната инстанция не следва да присъжда разноски независимо от формирания извод за частична основателност на допълнителната въззивна жалба /имаща характер на частна жалба/ срещу определението по чл. 248 ГПК. Прието е, че въззиваемият-ищец претендира разноски и такива са сторени за процесуално представителство в размер на 960 лв. Относно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е прието, че възнаграждението не е прекомерно, като е съобразена разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която съотнася размера на адвокатското възнаграждение към размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие. Посочено е, че размерът на минималната работна заплата за 2019 г. е 560 лв. Прието е, че възнаграждение се следва и за защита по допълнителната въззивна жалба срещу решението по чл. 250 ГПК. С оглед гореизложеното е направен извод, че в полза на въззиваемия-ищец следва да бъдат присъдени разноски в размер на 960 лв. за процесуално представителство. В касационната жалба и в представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, но не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда по предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, като обща предпоставка за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, т.1, посочването на правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда, е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би било твърде засилен израз на служебното начало. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съдържащото се в изложението оплакване за постановяване на въззивното решение при допуснато съществено процесуално нарушение (необсъждане и неанализиране на събраните по делото доказателства и установените с тях обстоятелства) представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, касаещо правилността на решението, но не и основание по чл.280, ал.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, без обсъждане на допълнителните основания за това, в каквато насока са задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме, че касаторът поставя въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства и правнорелевантни факти във връзка със становищата и доводите на страните допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не е обосновано, тъй като не са изложени съображения с какво отговорът на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд е изложил мотиви въз основа на кои писмени доказателства е формирал решаващите си изводи, че към датата на връчването на заповедта за уволнението, ищецът се е ползвал с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, която не е била преодоляна от страна на ответника-работодател. Съгласно чл. 344, ал. 3 КТ, в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварително съгласие на синдикален орган и такова съгласие не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество. В този смисъл без значение за изхода на спора по делото е дали доказателствата, представени от ответника, относно извършен подбор по чл.329 КТ са обсъдени от въззивния съд или не. В изложението към касационна жалба са формулирани въпроси относно размера на присъденото на ответника юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция и те са: 1.Справедливо ли е определен размерът на присъдения размер на юрисконсултско възнаграждение? 2. Съобразен ли е правилно размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение съгласно практиката? Поставените въпроси не са правни, тъй като касаят правилността на въззивното решение в частта за разноските относно присъденото юрисконсултско възнаграждение и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Тези въпроси Касационният съд следва да обсъди само ако се допусне касационно обжалване, основание за което в случая не е установено. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 1000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение