Определение № 400 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2921/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от “Интранс“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв.И. Г., срещу въззивно решение № 260055 от 23.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 15/2021 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 260031 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 790/2020 г. по описа на Районен съд – Дупница за уважаване на предявените от Л. И. Г. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Л. И. Г. в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. Роза А., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване; излага и съображения за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Л. И. Г. срещу “Интранс“ ЕООД искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ – поради намаляване обема на работа; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „разкройчик“ и за присъждане на обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 КТ размер на сумата 5107,20лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от завеждане на иска до изплащането й. Въззивният съд е приел, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като не е доказано от работодателя приложеното от него основание за уволнение – чл.328, ал.1, т.3 КТ - намаляване обема на работа, посочено както във връченото на работничката на 21.02.2020 г. предизвестие за прекратяване на трудовия й договор на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ, считано от 23.03.2020 г., а също и във връчената й на 23.03.2020г. заповед №00329/23.03.2020г. за прекратяване на трудовия договор и за заплащане на обезщетение по чл.224 КТ. Въззивният съд е констатирал, че с разпореждане от 31.08.2020 г. по първоинстанционното дело е изготвен проектът за доклад и видно от съдържанието му, с него е разпределена доказателствена тежест и за ответника-работодателя по делото, че „в тежест на ответника е да докаже правомерността на извършеното от него уволнение, което включва установяване наличието на посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение и доказване на провеждането на подбор по чл. 329, ал. 1 от КТ“, поради което въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника-работодателя, че на въззивника не било указано да докаже намаляването на обема от работа, тъй като към този момент /на изготвяне на проекта за доклад/ работодателят с писмения отговор, а и със самата заповед за прекратяване на трудовия договор е посочил на какво основание е реализирано прекратяването, т.е. указано му е било да докаже именно намаляване на обема на работа. Съдът е посочил, че доколкото липсват процесуални нарушения в първата инстанция довели незаконосъобразно до осуетяване възможността за събиране на доказателства и при липса на предпоставките по чл. 266 от ГПК, е било оставено без уважение, като преклудирано, искането на въззивника за събиране на доказателства във въззивната инстанция. Въззивният съд е изложил съображения, че намаляването на обема на работа е фактическо състояние обективен факт, за доказването на който са допустими всички доказателствени средства – Решение № 1853 от 14.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2002 г., III г. о. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай липсват каквито и да било доказателства, че обемът работа, който следва да се извършва от лицата заемащи длъжност „разкройчик“ или такава с аналогични функции в дружеството работодател е намаляла, а това е било в тежест на същия. Съдът е посочил, че намаленият обем от работа следва да се отнася именно към дейността на уволнения служител, а не изобщо в предприятието - Решение № 29/ 08.02.2011 г. по гр. д. № 265/2010 г. IV г.о. Обосновал е, че фактът, че със заповед №5/03.02.2020 г. на управителя на дружеството-рабоподател е утвърдено ново щатно разписание и предприета процедура по подбор по реда на чл. 329 от КТ за работниците, заемащи длъжност „разкройчик“ и „общ работник“ не изпълва задължението на работодателя да докаже, че обективно обемът от работа, изпълняван от Л. И. Г. и останалите лица с идентични на неговите работни задължения е намалял, като за това са били възможни всички допустими доказателствени средства. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните правни въпроси: „Съществено процесуално нарушение ли е с изготвения доклад по делото съдът да не посочи на страната за кои от наведените твърдения не сочи доказателства, въпреки че надлежно със същия този доклад е разпределена правилно доказателствената тежест и в случай на допуснато такова процесуално нарушение, за страната, на която съдът не е дал конкретни указания за кои свои твърдения не сочи доказателства, настъпва ли преклузия да прави доказателствени искания относно релевантни по делото доказателства пред въззивната инстанция? А в случай, че въззивният съд не уважи послидните, сам по себе си извършва ли съществено процесуално нарушение, годно да опорочи постановения от него краен съдебен акт?“ Според касатора по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с решения по гр.д.№3066/2013г. на ВКС, ІVг.о., по гр.д.№814/2012г. на ВКС, Іг.о., по гр.д.№4808/2018г. на ВКС, ІІг.о. и по гр.д.№856/2017г. на ВКС, ІІІг.о. Жалбоподателят бланкетно е посочил основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. При постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С поставените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правни въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставят в себе си неправилност на извода въззивния съд, че в конкретния случай първоинстанционният съд не е допуснал пропуск при изпълнение на служебните си задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и да укаже на кои от твърдените факти не сочат доказателства и по-конкретно в случая - относно тежестта на доказване на приложеното от работодателя основание за уволнение. В конкретния случай въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд е указал, че в доказателствена тежест на ответника-работодател е “установяване наличието на посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение“, а кое е посоченото от него основание за прекратяване на трудовото правоотношение по конкретното делото не е имало неяснота с оглед на ясното му посочване в писменото волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с работника, а и за страните не е имало неяснота в тази насока, видно от съдържанието на исковата молба и от съдържанието на отговора на исковата молба, в които е възпроизведено посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение в писменото волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с работничката. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение