Определение № 60672 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1361/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Български пощи“ ЕАД със седалище и управление в [населено място], подадена чрез процесуалния представител - главен юрисконсулт Г. К., срещу въззивното решение № 441 от 29.12.2020 г. по в. гр. дело № 838/2020 г. на Окръжен съд -Велико Търново, с което като е потвърдено решението от 25.9.2020 г по гр.дело № 824/20 г на Районен съд-Велико Търново са уважени, предявените от Л. Н. Д. срещу касатора обективно съединени искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.

Ответникът по касационната жалба Л. Н. Д. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. И. Д.. Подържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски, сторени в това производство в размер на 650 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1, т.1 и т. 2 КТ. Ищецът е заявил в исковата молба, че между него и ответното дружество е съществувало трудово правоотношение, по силата на което изпълнявал длъжността „главен експерт“. Същият бил дисциплинарно уволнен със заповед № РД-06-58 от 24.01.2020 г., издадена от главния изпълнителен директор на ответното дружество. Твърди, че не е извършил деяния в нарушение на трудовата дисциплина, както и че е нарушен срокът за налагане на дисциплинарно наказание, а в заповедта липсва конкретизация на отелните действия. С оглед на горното ищецът счита, че уволнението е незаконно, поради което същото подлежи на отмяна, като моли съда да го възстановяви на заеманата преди уволнението длъжност.

С обжалваното въззивно решение е прието, че по силата на договор ищецът е изпълнявал длъжността "главен експерт". С атакуваната заповед на последния е наложено наказание уволнение за това, че на 28.11.2019 г. се е задоволил да уведоми по телефона ръководителя на ОПС Велико Търново за проблем с електрозахранването в обект на станцията, невярно документирал разходи за пътуване с личен автомобил, често проверявал едни и същи пощенски станции, без в тях да са установени проблеми със сигурността, а на 03.09.2019 г. не оказал съдействие и не предприел ефективни мерки за обезпечаване сигурността на пощенската станция в [населено място]. Заповедта е издадена на 24.01.2020 г., като е връчена на ищеца на 13.02.2020 г. Съдът е приел, че в случая работодателят е нарушил разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ, тъй като мотивите на работодателя не съдържат каквато и да било конкретика относно приписваните на ищеца деяния. За деянието от 28.11.2019 година работодателят не е посочил какво е следвало ищецът да направи, за да може да се приеме, че е налице неизпълнение на конкретно задължение. За второто деяние в заповедта не се посочва какво нарушение е извършено от ищеца. Не се посочва за кои проверки и кога ищецът е пътувал с автомобил на чужда фирма, а не с личен автомобил, както и кои са пощенските станции, които са преимуществено посещавани без нужда. В мотивите на решението се посочва, че деянието от 03.09.2019 г. дори не е описано. Липсата на реквизити по чл. 195, ал. 1, предл. второ и трето от КТ правят уволнението незаконно по смисъла на чл. 344, ал. 1, т. 1 предл. първо от КТ. Несъотвествието на заповедта за уволнение със законовите изисквания има преюдициална стойност по отношение на въпросите дали служителят е извършил деяние, представляващо виновно неизпълнение на трудовите задължения. Съдът е приел, че не следва да излага самостоятелни съображения относно представените пред първоинстанционния съд свидетелски показания, момента на узнаване от работодателя за нарушенията на ищеца и правилността на определеното със заповедта наказание, тъй като обсъждането им по същество изисква формална редовност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. Неправомерността на уволнението поражда правото служителят да бъде възстановен на заеманата длъжност, поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ се явява основателен.

В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени касационни основания по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК и ал. 2, предл. трето ГПК.

Формулирани са следните въпроси:

1. Относно приложението на чл. 195, ал. 1 КТ. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 857 от 25.01.2011 г. по гр. д. № 1068/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 309 от 14.03.2018 г. по гр. д. № 5464/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 349 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 1106/2014 г. на ВКС; решение № 152 от 08.12.2017 г. по гр. д. № 677/2017 г. на ВКС, ІII г.о.; решение № 142 от 03.05.2016 г. по гр. д. № 62286/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 83 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 5585/2014 г. на ВКС, ІII г.о.; решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС.

2. Относно приложението на чл. 269 ГПК. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 147 от 31.07.2018 г. по т. д. № 1715/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 8 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1953/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 23 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 2669/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 54 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на ВКС, І г.о.; решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о.; решение № 112 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 486/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, І т.о.; решение № 42 от 09.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 69 от 31.07.2020 г. по т. д. № 2461/2019 г. на ВКС, ІІ г.о.

3. Относно приложението на чл. 272 ГПК. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 289 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 2564/2015 г. на ВКС, IIІ г.о.; решение № 27 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на ВКС, ІV т.о.; решение № 42 от 09.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 136 от 02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС; решение № 14 от 03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 96 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 96 от 18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, ІІІ т.о.; решение № 38 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 3459/2018 г. на ВКС, ІV г.о.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Велико Търновно по следните съображения:

По въпрос 1:

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия формулиран от касатора въпрос относно приложението на чл. 195, ал. 1 КТ. Въззивното решение не противоречи на посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика. Същата е неотносима към настоящия правен спор, тъй като в нея са разгледани хипотези, различни от настоящата. В случаите, разгледани в приложените от касатора съдебни решения на ВКС заповедта е уточнена чрез препращане към други актове, което в случая не е извършено. От процесната заповед не може да се изведе извод какви са обективните и субективни предели на нито едно от трите нарушения. Същите не са индивидуализирани и не става ясно какви свои задължения не е изпълнил работника, нито откъде произтичат тези задължения. При постановяването на решението си въззивният съд се е съобразил с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ, съгласно която дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Това задължение е въведено с цел да бъде осигурено спазването на изискването на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на наказанието, както и за да може да бъде осъществена проверка за спазването на предвидените в чл. 194 от КТ срокове за налагане на наказанието, а също така и не на последно място да бъде дадена възможност на работника или служителя осигури ефективна защита на правата си. Същественото е работникът или служителят да узнае за фактическите и правни основания за налагане на наказанието, тъй като в този случай той ще може да защити ефективно правата си, включително и по съдебен ред.

По въпроси 2 и 3:

По втория и третия въпрос е налице константна съдебна практика на ВКС, която е изцяло съобразена от съда. С нея се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства.

Обжалваното решение не противоречи и на цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, според която предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато се потвърждава нейно решение, не освобождава въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. В настоящия случай, въззивният съд въобще не се е позовавал на разпоредбата на чл. 272 ГПК и не е правил препращане към мотивите на първоинстанционния съд. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора и е изложил мотиви по отношение на всеки един от елементите на фактическия състав.

Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същото не се припокрива (не е идентично) с основанието по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Съдебен акт би бил очевидно неправилен, когато „неправилността се извлича и корелира с допуснати от съда нарушения само на относима и приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти (явна необоснованост). Въззивното решение не страда от посочените пороци, доколкото не е явно необосновано, поради нарушение на материалния и процесуалния закон или на правилата на формалната логика.

Поради изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Предвид изхода на спора касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените от него разноски в това производство в размер на 650 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО