Определение № 4169 от 19.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1815/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, чрез процесуален представител старши юрисконсулт С. Т.- С., срещу въззивно решение № 344/17.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 565/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 565/24.06.2022 г., по гр.д. № 3143/2021 г. на Районен съд – Стара Загора в частта му, в която ГД „ИН“ е осъдена да заплати на Н. М. П. сумите от 4 932,61 лв. – обезщетение за неползван допълнителен отпуск от 73 дни за положен в периода от м.07.2004 г. до 30.06.2011 г. извънреден труд, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 06.07.2022 г. до окончателното й изплащане и 298,32 лв. – мораторна лихва за периода от 01.12.2020 г. до 06.07.2022 г., и в тежест на касатора са възложени разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, както и за неправилност, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове, претендират се разноски по делото. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Притежава ли Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ пасивна материално правна легитимация да отговаря по предявени искове за периоди преди обособяването й като самостоятелно юридическо лице?“ и 2. „Приложим ли е института на погасителната давност предвиден в чл. 59а ЗДСл. /в сила от 01.03.2011 г./ съобразно който, когато платения годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полага, независимо от причината за това, правото на ползване да се погасява по давност?“. По първия въпрос се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че по въпроса даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: т.5 от Тълкувателно решение № 1/09.12.1913 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 46/13.02.2017 г. по ч.гр.д. № 38/2017 г. на ВКС, III г.о. По отношение на втория въпрос, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответника по жалбата Н. М. П. е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че Н. М. П. е встъпил на държавна служба към Министерство на правосъдието на длъжност „надзирател от надзорно- охранителния състав“ на 14.03.2003 г., като от тогава до 09.07.2004 г. работил на 8-часови дежурства. За остатъка от исковия период до 31.12.2011 г. работил на 12- часови дежурства, чиято фактическа продължителност била по-голяма, тъй като служителите от надзорно- охранителния състав отивали на работа 30 минути преди началото на дежурството си, за да се екипират и да бъдат инструктирани и съответно са си тръгвали 15-20 минути след края на дежурството. През времетраенето на дежурството П., не ползвал фактическа почивка за хранене, тъй като трябвало да бъде през цялото време на разположение, а при отчитането на работното време работодателят не отчитал 45 минути на дежурство, предвидени за почивка за хранене и физиологична почивка. Приел е за установено, позовавайки се на заключението на изслушаната пред първата инстанция съдебно- техническата експертиза, че при отчитане на реална продължителност на 12-часово дежурство като 12 часа и 50 минути, без превръщане на нощния труд в дневен, чрез умножаване по коефициент 0,143, за процесния период Н. П. положил извънреден труд от 2 288 часа, от които 1750 часа подлежащи на парична компенсация и 581,74 часа, подлежащи на компенсация с допълнителен отпуск. Размерът на полагащото се обезщетение за неползвания допълнителен отпуск от 73 дни за положен в периода от м.07.2004 г. до 30.06.2011 г. извънреден труд е определен на 4 932,61 лв., а на мораторната лихва за периода от 01.12.2020 г. до 06.07.2022 г. е 298,70 лв., до които размери исковете са били уважени. По възражението на ГД „ИН“ за частична недопустимост на решението е посочено, че същото е неоснователно, тъй като пасивната процесуална легитимация се определя от твърденията на ищеца за спорното правоотношение – страни и правопораждащ фактически състав. В случая се твърдяло, че след прекратяване на носенето на държавната служба на 28.08.2020 г. П. е придобил право на обезщетение за неползван допълнителен платен отпуск, като към този момент негов работодател бил ответника ГД„ИН“ към Министерството на правосъдието, която била самостоятелно юридическо лице. Посочено е, че обстоятелството, че ГД „ИН“ се е обособила като самостоятелна структура в рамките на Министерството на правосъдието с влизането в сила на ЗИНЗС не води до липсата на пасивна процесуална легитимация, тъй като с предявеният иск не се претендирало присъждането на възнаграждение за положен извънреден труд за периода от началото на 2003 г. до 01.06.2009 г., т.е. възникнали в рамките на този времеви период имуществени права на ищеца, а се претендирало възникнало към 28.08.2020 г. имуществено право, за чието изпълнение следва да отговаря правосубектният към този момент работодател на ищеца. С въззивното решение е отхвърлено и възражението на ответника за погасяване по давност на иска за главница. Прието е, че правоотношението между страните се е уреждало в Закона за изпълнение на наказанията и правилника за прилагането му, а след приемането на ЗИНЗС – от този закон, които препращали към съответните действали ЗМВР от 1997 г. /отм./ и ЗМВР от 2006 г. /отм./. Последните не предвиждали възможност ищецът като държавен служител по смисъла на ЗМВР да може да упражни правото си на допълнителен отпуск, чрез едностранно волеизявление и това следвало от естеството на задълженията, които той имал, недопускащи възможността сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Специалната нормативна уредба, изключвала приложението на Закона за държавния служител касаеща правото на допълнителен отпуск при положен извънреден труд. Същевременно е била налице законова забрана за замяна на правото на допълнителен отпуск с парична компенсация докато трае служебното правоотношение. Според приетото от въззивния състав, правото на парично обезщетение за неползван допълнителен отпуск възниквало едва с прекратяване на служебното правоотношение и погасителната давност за това вземане съответно започвала да тече от този момент, който бил момента на настъпване на изискуемостта му. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване. Касаторът оспорва пасивната си процесуална легитимация по иска за част от процесния период. Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Когато е налице нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, въззивното решение е недопустимо. В случая не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не се установява исковата молба да е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в качеството на работодател на ищеца към дата на прекратяване на служебното правоотношение -28.08.2020 г. и възникналото от тази дата имуществено право на обезщетение за неползван допълнителен отпуск от 73 дни за положен в периода от м.07.2004 г. до 30.06.2011 г. извънреден труд, и петитума, насочен срещу същия ответник. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е свързан с оплакване за неправилно приложение на материалния закон и няма характеристиките на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно § 3 от преходна разпоредба към Закона за изменение на Закона за изпълнение на наказанията /ДВ, бр. 61 от 2004 г./ служебните и трудовите правоотношения на личния състав на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", са преминали към Министерството на правосъдието. При липсата на данни правоотношението между ищеца и Министерството на правосъдието да е било прекратено към 01.06.2009 г., след което да е било сключено ново такова с ответната дирекция, след обособяването й като самостоятелно юридическо лице и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити при Министерство на правосъдието, считано от 01.06.2009 г., следва да се приеме, че е налице правоприемство на работодателя по смисъла на чл.123 ал.1 т.7 КТ, при което трудовите правоотношения със служителя на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ не се прекратяват, а се запазват, респ. правата и задълженията на работодателя прехвърлител са преминали към новия работодател. За възникналото към 28.08.2020 г. имуществено право отговаря правосубектният към този момент работодател на ищеца. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд. По поставеният втори въпрос има постоянна практика на ВКС: решение № 135/18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1242/2019 г., III г.о.; решение № 130/12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2019 г., III г.о.; решение № 268/08.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2019 г., IV г.о.; решение № 50200/14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 673/2020 г., III г.о. Приема се, че по своето естество погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период от време, през който, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6 от ЗДСл. дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от КТ дава възможност, когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл. 59а от ЗДСл и по чл. 176а от КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на ЗМВР не предвиждат възможността държавният служител в МВР да упражни правото да ползва платения годишен отпуск с едностранно предизвестие. Характера на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. Освен това отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР - 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР - 2006 г.(отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл е неприложима в конкретния случай. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, също не е налице. Правния въпрос разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна и трайно установена съдебна практика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1200 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното от касатора възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено на адвоката на ищеца, съдът преценя като неоснователно. Размерът на минималното адвокатско възнаграждение при обективно съединяване на осъдителни искове с цена: от 4932,61 лв. и от 298,32 лв., определен съгласно чл.2, ал.5 вр. с чл.7, ал.2 т.1 и т.2 от Наредба № 1/2004 г. /в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие- 09.02.2023 г./ е 1193,26 лв. Договореното и заплатено възнаграждение от ищеца в случая е 1200 лв. и същото не се явява прекомерно. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.