Определение № 4280 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина (УМБАЛСМ) Н. И. Пирогов“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез мл. юрисконсулт С. против решение № 5579 от 02.11.2023 г. по гр. д. № 3291/2023 г. на Софийски градски съд, IV - Б състав. Ответникът Б. В. А. чрез адв. Б. в подадения писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20022915/20.03.2022 г. по гр. д. № 46382/2020 г. на Софийски районен съд, 73 - ти състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20091387/19.05.2023 г. по същото дело) в частта, в която са уважени предявените от Б. В. А. против УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД искове за защита срещу незаконно уволнение – признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, извършено със заповед от 03.09.2020 г. на изпълнителния директор на ответното дружество (болница за спешна медицина), по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; ищцата е възстановена на предишната работа на длъжността „рехабилитатор“ в Отделение по детска гръдна хирургия към Клиника по детска хирургия в предприятието на ответника (УМБАЛСМ „Пирогов“ ЕАД), по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и болницата е осъдена да заплати на ищцата А. сумата от 5 991 лв., представляващи обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 04.09.2020 г. до 04.03.2021 г., по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и е присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адвоката, оказал безплатна правна помощ и съдействие на ищеца пред втората съдебна инстанция. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 19.11.2018 г. между страните е възникнало трудово правоотношение, съгласно което ищцата е работела при ответника на длъжността „рехабилитатор“, а считано от 02.07.2019 г. е работела на тази длъжност в Клиника по детска хирургия, Отделение по детска гръдна хирургия; че основното й месечно възнаграждение през 2020 г. е било 950 лв., допълнителното такова за прослужено време и стаж е било 28. 50 лв., начислявано е й е допълнително възнаграждение за сертификат 1 в размер на 20 лв. месечно, така за пълен отработен месец юли 2020 г. общо са й начислени 998. 50 лв. (това е последният пълен отработен месец на ищеца при ответника, тогава са й начислени и 80 лв. възнаграждение за плаваща част на работно време и 8 лв. за храна); че правоотношението е прекратено едностранно от работодателя на 04.09.2020 г. когато на ищцата е връчена заповед от 03.05.2020 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за неизпълнение на разпореждания на работодателя, както следва: 1/ за това, че не се е явила, за да й бъде направен задължителния PCR тест за наличие на Ковид -19, планиран на 21.08.2020 г. и не е представила отрицателна проба от взет такъв тест, като се явила на работа на 23.08.2020 г. след платения отпуск без да е извършила задължителното изследване. Това поведение е счетено да обективира нарушения, вменени на работника съгласно разпорежданията на работодателя по заповед № РД-26-933/11.05.2020 г. и заповед № РД-26-947/11.05.2020 г., за които ищцата е надлежно информирана за даване на PCR тест за наличие на Ковид - 19, планиран на 21.08.2020 г. и така е нарушила чл. 126, т. 7 КТ; 2/ за това, че влизала в болничните стаи на 23.08.2020 г. с хоспитализирани пациенти в отделение по детска гръдна хирургия към Клиниката по детска хирургия, като не е спазила процедурите за предприетите мерки за предотвратяване на разпространението на Ковид – 19 и така е поставила в риск здравето на децата пациенти, лежащи в отделението, част от тях в тежко следоперативно състояние, както и здравето на медицинския персонал, който е бил на смяна на конкретната дата. От фактическа страна градският съд е приел също, че действително ищцата на 21.08.2020 г. не се явила, за да й бъде направен задължителния PCR тест за наличие на Ковид -19 и не е представила отрицателна проба от взет такъв тест, като се явила на работа на 23.08.2020 г. след платения отпуск (7 дни преди тази дата ищцата е била в отпуск) без да е извършила такова изследване, влизала в болничните стаи на 23.08.2020 г. с хоспитализирани пациенти в отделение по детска гръдна хирургия към Клиниката по детска хирургия, както и е контактувала с медицинския персонал, който е бил на смяна на тази дата. Установено е, че за срок от 6 месеца след уволнението ищцата не е била трудово заета. При горните факти второинстанционният съд е намерил главния иск за признаване уволнението за незаконно за основателен и го е отменил (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), като е приел, че липсват предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищцата чрез налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, обуславящо и прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника. Изтъкнато е, че в случая уволнителната заповед е издадена от компетентен орган, в задължителната писмена форма, мотивираната е по начин позволяващ на работника да организира защитата си, издадена е след спазване на процедурата за същото да се изискат обяснения за нарушението, за което е наложено наказание, като са спазени и сроковете за същото. Аргументите за незаконността на проведеното уволнение е обоснована с липсата на такова нарушение на трудовата дисциплина, което да съставлява основание за дисциплинарно наказване с налагане на най – тежката санкция, каквато е уволнението. Прието е, че ответникът – работодател, чиято е тежестта да докаже съществуването на потестативното право на уволнение, не е установил предпоставките, при които е извършил оспореното с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. В тази връзка е намерено, че по делото липсват доказателства последната да е била уведомена към датата на явяването й на работа след ползван отпуск повече от 7 дни – 23.08.2020 г. със заповедите на работодателя ( №№ РД-26933/11.05.2020г. и РД-26-947/13.05.2020г.) относно задължението на работника за явяване - след ползван отпуск, за да му бъде направен на PCR тест за наличие на Ковид – 19 (и да е запозната с тяхното съдържание), за да е осъществено нарушението, чието неизпълнение е вменено във вина и послужило като фактическо основание за процесното дисциплинарно уволнение. Установено е, че запознаването на ищцата с тези заповеди е извършено едва след датата на явяването й на работа - 23.08.2020 г., докато е била в отпуск като отсъстват доказателства заповедите да са разгласени чрез поставянето им на общодостъпни места в мястото на работа, респ. че по друг начин съдържанието им е сведено до знанието на работника. В подкрепа на горното е прието, че адресати на визираните заповеди са началниците на клиниките/отделения и лаборатории и те носят отговорност за спазването им, но те не сочат указание да се връчат на останалите лица, заети при ответника. В обжалваното решение е изтъкнато, че отсъстват данни преките адресати на заповедта да са уведомили ищцата за необходимостта да се яви за тест на 21.08.2020 г., че такъв е бил планиран да се направи от нея и че той е задължителен на основание на заповедите от 11.05.2020 г. и от 13.05.2020 г, както и че без отрицателен резултат от такъв тест не следва да се явява на работа. С оглед на тези фактически установявания е споделен направения от първостепенния съд решаващ извод, че ищцата не е знаела за заповедите на ответника от 11.05.2020 г. и от 13.05.2020 г. изискващи явяване за тест за Ковид - 19 2 дни преди завръщането от продължил повече от 7 дни отпуск, което изключва вмененото й нарушение на трудовата дисциплина, като основание за проведеното спрямо нея дисциплинарно уволнение. Затова е счетено, че последното е незаконосъобразно осъществено. Изтъкнато е и съображение, вън от горното, че към 23.08.2020 г. ищцата не е била болна от Ковид -19, което обстоятелство е удостоверено от извършеното изследване с PCR тест от 24.08.2020 г. издадено от Лаборатория „Цибалаб“. Въззивният съд е възприел извода на районния съд, че решаващо в случая би било дали ищцата е била заболяла от Ковид -19, а самото неуведомяване на работодателя с резултат от изследване, че не е болна от Ковид-19, като нарушение не е с такава тежест, която да обосновава наложеното в случая наказание „дисциплинарно уволнение“. Изразено е разбиране, че с оглед спецификата на деянията – да се яви на работа заболял от Ковид-19 и да контактува с колеги и с пациенти, от една страна и от друга страна – без да страда от това заболяване, да се яви на работа без да представи доказателства за същото, първото несъмнено носи много повече негативни последици, поради реалната опасност от заразяване на пациенти и работещи в ответната болница. За неоснователни са приети доводите на ответника, че ищцата е с обременено дисциплинарно минало, доколкото е установено, че соченото като наложено й наказание „забележка“ е отменено с влязло в сила съдебно решение. Предвид изхода на спора по главния иск (чл. 344, ал.1, т. 1 КТ) за основателна е приета и обусловената от него претенция по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ с възстановяване на ищцата на предишната работа, както и тази по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ с присъждане на обезщетение за принудителна безработица в посочения по – горе размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за това как се определя тежестта на дисциплинарното наказание по чл. 189, ал. 1 КТ и за правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Твърди, че същите са обусловили изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решения № № 50027/11.09.2023 г. по гр. д. № 856/2022 г. и 60166/06.07.2021 г. по гр. д. № 2405/2020 г., и двете по описа на IV г.о., както и с решение № 4/13.03.2020 г. по гр. д. № 544/2019 г. на III г. о. Касационното обжалване не следва да се допуска. Първото питане не формира общо основание за достъп до касация. Това е така, защото основното съображение на въззивния съд да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е, че вмененото на ищцата нарушение на трудовата дисциплина, за което й е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ не обективира неизпълнение на трудовите й задължения, доколкото разпорежданията на работодателя, създаващи конкретни правила за поведение (задължения) за ищцата с оглед разписани превантивни мерки във връзка с пандемията от Ковид – 19, не са доведени до знанието й, за да бъдат изпълнявани към релевантния момент – датата на връщане на лицето на работа след продължил повече от 7 дни отпуск. Едва след това инстанцията по същество е развила и други съображения за незаконност на проведеното в случая дисциплинарно наказване и те са свързани с приложението на чл. 189, ал. 1 КТ, в каквато насока е питането на касатора. Тези мотиви обаче не са решаващи за изхода на спора по претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, а с това въпросът не удовлетворява изискванията за обща селективна предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), поставени с указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол и то без да се разглеждат сочените допълнителни основание за това – вж. мотивите в съобразителната част към т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. Второто питане също не обосновава предпоставки за допускане на обжалването. То принципно е релевантно към всяко едно исково производство, защото е свързано с дейността и задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и така реализира общо основание за достъп до касация. За да бъде обаче удовлетворено искането за допускане на касационно обжалване страната следва да изложи твърденията си за значението на питането за изхода по делото и да обоснове противоречието с практиката на ВКС при разрешаването му от въззивния съд с обжалваното решение. В случая това не е сторено в изложението към касационната жалба (ВКС няма задължение да извлича правния въпрос от твърденията на касатора в жалбата му и там направеното искане за защита) – не се сочи конкретен процесуален пропуск на инстанцията по същество при разглеждане на делото и постановяване на атакуваното решение, нито пък се твърди това процедиране да е в отклонение с конкретна съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава. В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да се откаже достъп до касация. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІII г. о.