Определение № 292 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2891/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 61 236/29.06.2020 година, подадена от С. Г. Д. и на касационна жалба с вх. № 69 217/15.07.2020 година, подадена от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], двете против решение № 2528/23.04.2020 година на Софийски градски съд, ІІІ-Б въззивен състав,, постановено по гр. д. № 13 485/2019 година. С първата касационна жалба решението на Софийски градски съд се обжалва в частта му, в която след отмяна на първоинстанционното решение № 13 485/13.05.2019 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 141-ви състав, постановено по гр. д. № 74 543/2018 година, е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният от С. Г. Д. против „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ за заплащане на сумата от 6800.00 лева, представляваща допълнително възнаграждение за постигнати резултати от труда за периода от 01.01.2018 година до 30.06.2018 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 23.11.2018 година до окончателното заплащане. В подадената от С. Г. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че в тази му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от касаторката против „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 70 502/16.07.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2528/23.04.2020 година на Софийски градски съд, ІІІ-Б въззивен състав,, постановено по гр. д. № 13 485/2019 година, в обжалваната от С. Г. Д. част, и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в тази му част. С. Г. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 01.06.2020 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 61 236/29.06.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С втората касационна жалба решението на Софийски градски съд се обжалва в частта му, в която след частично изменение на първоинстанционното решение № 13 485/13.05.2019 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 141-ви състав, постановено по гр. д. № 74 543/2018 година са уважени предявените от С. Г. Д. против „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на С. Г. Д. от заеманата длъжност„главен експерт МСП (ръководител търговски екип МСП“ в Регионален център София-Изток, Бизнес център МПС „София-Изток“ при „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], извършено със заповед № 01010-744/22.12.2017 година на Главния изпълнителен директор на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, считано от 01.10.2018 година, като Д. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], е осъдена да й заплати сумата от сумата от 23 054.00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа, вследствие на незаконното уволнение, за периода от 01.10.2018 година до 31.03.2019 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-23.11.2018 година до окончателното заплащане. В подадената от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че в тази му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от С. Г. Д. против „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2от ГПК. Ответницата по касационната жалба С. Г. Д. е подала отговор на същата с вх. № 80 081/06.08.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2528/23.04.2020 година на Софийски градски съд, ІІІ-Б въззивен състав,, постановено по гр. д. № 13 485/2019 година, в обжалваната от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] част, и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в тази му част. „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 17.06.2020 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 69 217/15.07.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В решението си съставът на Софийски градски съд е посочил, че съществуващото между страните въз основа на трудов договор № 714/10.12.2014 година трудово правоотношение, при което С. Г. Д. е изпълнявала длъжността „главен експерт МСП (ръководител търговски екип МСП“ в Регионален център София-Изток, Бизнес център МПС „София-Изток“ при „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е било прекратено със заповед № 01010-744/22.12.2017 година на Главния изпълнителен директор на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, считано от 01.10.2018 година. С оглед на направените от С. Г. Д. доводи за незаконосъобразност на уволнението й въззивният съд е посочил, че на първо място приема, че според съответната организационна форма работодателят се е представлявал от лицата, определени с нормативен акт и с устройствените му правила. Когато организационната форма на работодателя било акционерно дружество-кредитна институция представителството било уредено в разпоредбите на ТЗ, ЗКИ и от устава на съответната кредитна институция. Със ЗКИ било предвидено, че банката се учредявала като акционерно дружество и съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗКИ се управлявала и представлявала съвместно най-малко от две лица. В конкретния случай с чл. 32 и 33 от устава на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] било предвидено, че главният изпълнителен директор и изпълнителните директори осъществяват оперативно ръководство, представляват банката в отношенията й с трети лица, както и при уреждане на трудовите правоотношения със служителите на банката. С изпълнителните директори се сключвали договори за управление. Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 5 от устава на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] (публикуван в Търговския регистър), управителният съвет вземал решения за промени в организационната и управленска структура, като цялостна структурна реорганизация на банката или на централното й управление, откриване или закриване на регионални поделения, които съответно се одобрявали от Надзорния съвет-чл. 22, ал. 2, т. 4. Клаузата на чл. 26, ал. 1, т. 5 от устава се отнасяла до административната структура на дружеството, но не и числеността на персонала във всяка едно от звената на тази структура. Промяната на щатното разписание на банката, изразяваща се в съкращение на щатни бройки в отделно звено от административната структура, не съставлявала промяна в административната структура на дружеството. Затова в тези случаи компетентни били изпълнителните директори, представляващи дружеството по закон и осъществяващи оперативно управление на същото. В тези случаи работодателската власт се осъществявала в пълен обем съвместно от изпълнителните директори, какъвто бил конкретният случай. Следователно доводът на С. Г. Д., че изпълнителните директори на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] не притежавали материална компетентност да извършват съкращение на щата, което в случая било засегнало всички щатни бройки по щата на Бизнес център МПС „София-Изток“ и по щата на Бизнес център МПС „София-Запад“ за процесната длъжност, се явявал неоснователен. На следващо място съставът на Софийски градски съд приемал, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ било приложимо само когато съкращаването на щата е реално-т. е. когато не само била премахната длъжността като щатна бройка, но и когато трудовата функция била престанала да съществува като съдържание на отделна длъжност, независимо от нейното наименование.Реално съкращаване в щата било налице, когато едни щатни бройки се съкращавали и на тяхно място се създавали други нови длъжности с различни от предходните трудови функции, както и когато съществуващата щатна длъжност се преобразувала в друга нова длъжност, в която се запазвали всички или част от задълженията на трансформираната длъжност, но към тях се прибавяли нови, съществени трудови задължения, променяли се изискванията за нейното заемане, поради което се създавала нова трудова функция и нова длъжност, т. е. разлика в същността на извършваната работа. Преценката за идентичност на трудовите функции била винаги конкретна и се извършвала с оглед естеството на възложената работа. Изводът за идентичност не можел да се изведе нито само въз основа на наименованието на длъжността, нито от механичното сравнение на трудовите задължения по длъжностната характеристика. Една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя можела да има различни трудови функции. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика можели да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност; от йерархичното й място в структурата на предприятието; от предмета на дейност и организацията на предприятието. Именно поради това при преценката за идентичност на трудовите задължения следвало да се изхожда от естеството на работата, от свойствените задължения за длъжността-от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа в длъжността. В случая със заповед № 01-0А3-0523/10.08.2018 година на Главния изпълнителен директор на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] и на ръководителя на направление „Корпоративно банкиране“, била закрита длъжността „Главен експерт“, съответно в Бизнес център МПС „София-Изток“ и в Бизнес център МПС „София-Запад“, считано от 01.09.2018 година и била създадена нова длъжност „Ръководител екип“, съответно в Бизнес център МПС „София-Изток“ и в Бизнес център МПС „София-Запад“, считано от 01.09.2018 година. Съставът на Софийски градски съд приемал, че в конкретния случай основните трудови функции на двете сравнявани длъжности-стара и нова, били идентични. Те се свеждали до управление и организация-подпомагане установяването на цели и планове за действие на банката и осигуряване на съответствието на оперативните дейности с тях, анализиране и оценяване на текущи системи и структури, обсъждането им с екипа, консултиране и насочване на клиенти към по-ефективни банкови услуги, отчитане и анализиране на работата, изготвяне на доклади и списъци със задачи, решаване на организационни проблеми, контрол на процеса по окомплектоване на кредитни досиета. На практика всички трудовите функции като съдържание на старата длъжност били запазени (формално били отпаднали тези, свързани с обучаването и консултирането на членовете на екипа, но осъществяването на подобни задачи се предполагало с оглед възложените организационни и контролни функции), без да били добавени нови длъжностни задължения, като нямало и различия в изискванията за заемане на закритата и новосъздадената длъжности. Различен извод не следвал и от това, че при формулиране в длъжностната характеристика на основните функционални задължения на старата длъжност била направена конкретизация на вида на бизнес клиентите, обслужвани от процесното поделение на банката, а именно тези в сегмента „Малки и средни предприятия и агробизнес“, а в длъжностната характеристика на новата длъжност такава липсвала, тъй като нито се твърдяло, нито се установявало, че е било променено естеството на обслужването (специализирано), предоставяно от „Бизнес център МСП София“, чието поделение бил „Бизнес зона МСП София“, което всъщност личало и от самите им наименования. След като създадената нова длъжност не била различна от заличената, то въззивният съдебен състав приемал, че е налице фиктивно (привидно) съкращаване на щата, което било достатъчно, за да се приеме, че уволнението било незаконосъобразно, без да разглеждали останалите наведени от С. Г. Д. доводи за това. Затова искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явявал основателен, както и обусловения от него иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Същевременно с оглед на представените по делото доказателства искът по чл. 344, ал. 1, т.3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ бил основателен за сумата от 23 054.00 лева, за периода от 01.10.2018 година до 31.03.2019 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-23.11.2018 година до окончателното заплащане. Същевременно по предявения от С. Г. Д. против „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] иск по чл. 128, т. 2 от КТ, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ съставът на Софийски градски съд е посочил, че допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащали за специфични страни на полагания труд, установени от КТ или от НСОРЗ. Те били различни видове и всяко от тях се дължало доколкото било налице установеното в нормативния или вътрешноведомствен акт основание, на което съответното допълнително възнаграждение се дължало от работодателя, като в тази връзка бил и чл. 13, ал. 2 от НСОРЗ. Една част от тези основания били изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, съгласно чл. 13 НСОРЗ, можели да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения. В конкретния случай било установено, че в чл. 14, ал. 1 и 3 от Вътрешните правила за работна заплата на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], било предвидено изплащането на допълнително възнаграждение за постигнати резултати по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ. Това възнаграждение можело да се изплаща периодично-текущо, за годината или за друг определен между страните период, като същото по своето правно естество представлявало целева награда (премия, бонус), която поради предназначението си да стимулира трудовото участие и да награди показан висок трудов резултат не спадала към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, тъй като заплащането му не било поставено в зависимост единствено от отработеното време от служителя-чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, т. е. то не се изплащало безусловно на основание положения труд, а при определени условия и ред. Следователно правната възможност на работодателя да определи целеви награди не било безусловно задължение, а представлявало право на негова автономна преценка. Сумите за допълнително материално стимулиране не били постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължали на служителя само ако съответният ръководител ги бил определил по размер и изявлението за определяне на размера било достигнало до служителя, но сумите не били изплатени. В този смисъл и доколкото, както било посочено, не се касаело за безусловно задължение за заплащане на трудово възнаграждение за положен труд-чл. 128, т. 2 от КТ, то съдът не можел да контролира преценката на работодателя да включи или не, и евентуално в какъв размер определен стимул, съответно съдът не можел да признава правото на бонус, както и да определя размера му, замествайки преценката на работодателя, още по-малко да го съизмерва с този, определен за предходна година (години) или на други служители, в т. ч. изпълняващи същата длъжност, а и по принцип само при проверка за законосъобразност съдът може да преценява дали е налице злоупотреба с права. С такива правомощия съдът разполагал, когато плащането било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависело от количеството и качеството на вложения труд, но не и от приемането и изпълнението на определени политики (мотивационни схеми) от работодателя. Тъй като С. Г. Д. не била провела доказване, че й е било определено, съгласно вътрешните правила на работодателя бонус за първото шестмесечие на 2018 година, както и че решението на ръководител направление противоречи на вътрешните правила-предвиденото право за зануляване на бонуса-на която се позовавал работодателят, не зависело от наличието на останалите предпоставки за определянето му, предвидени в приетата мотивационна система на „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], която представлявала едностранен акт на работодателя, съставът на Софийски градски съд приемал, че същата не се легитимира като кредитор на претендираното вземане по чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ и предявената претенция се явявала неоснователна. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Г. Д. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това кои са допълнителните трудови възнаграждения с периодичен характер и биха ли могли на тях да се приравнят целева награда (премия, бонус) и за това в случай, че са налице предвидените в КТ, НСОРЗ, колективен трудов договор, ПВТР, длъжностна характеристика и ВПРЗ предпоставки за изплащане на допълнително трудово възнаграждение с периодичен характер за постигнати резултати от труд, размера и основанието, на което са определени от работодателя, съобразно тези правила и това е доведено до знанието на служителя, длъжен ли е работодателят да го изплати на служителя при прекратяване на трудовото правоотношение с него. Вторият от поставените от Д. въпроси не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. В случая въззивният съд е приел, че на Д. не е определяно допълнително възнаграждение за периода, за който се претендира плащането на такова в настоящето производство. Както е посочил съда в случай, че такова е било определено, въз основа на установените за това предпоставки, в определен размер работникът или служителят може да претендира плащането му от работодателя, включително и по исков ред. В противен случай, ако такова възнаграждение не е било определено, то не можело да се претендира по исков ред. В тази връзка по отношение и на двата поставени от С. Г. Д., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правни въпроси е налице установена съдебна практика, намерила израз в решение № 762/22.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1412/2009 година, решение № 847/14.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1558/2009 година, решение № 55/12.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4256/2013 година, решение № 176//10.01.2019 година, постановено по гр. д. № 3658/2017 година и решение № 100/08.07.2020 година, постановено по гр. д. № 4564/2019 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в решение № 814/08.09.2010 година, постановено по гр. д. № 473/2010 година и решение № 1037/15.09.1993 година, постановено по гр. д. № 638/1993 година, двете по описа на ВС, ГК, ІІІ г. о. В същата насока е и определение № 882/15.11.2018 година, постановено по гр. д. № 3116/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати-индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното-по чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно. Сумите за допълнително материално стимулиране не са постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължат на работника само доколкото съответният ръководител ги е определил по размер и изявлението за определяне на размера е достигнало до работника, но сумите не са изплатени. Въззивното решение на Софийски градски съд е съобразено с тази практика, а наличието й е основание за това решението да не се допуска до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като съществуването на такава изключва приложното поле на посочената разпоредба. Касационното обжалване би могло да се допусне и при наличието на установена практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само ако са изложени доводи за това, че тази практика е неправилна и следва да бъде изоставена или пък следва да бъде осъвременена с оглед на съществено изменение на обществено икономическите или обществено политическите отношения. Такива доводи обаче липсва в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. Г. Д.. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] е поискала решението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото релевантни доказателства в тяхната взаимовръзка, с оглед изискването за пълно изясняване на делото и за задължението на въззивния съд служебно да допусне и назначи вещо лице, в случаите когато за изясняването на даден въпрос по делото са необходими специални знания, с които съдът не разполага. По отношение на първия въпрос са изложени твърдения за противоречие с решение №98/20.05.2013 година, постановено по гр. д. № 520/2012 година и решение № 61/27.03.2-17 година, постановено по гр. д. № 3406/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по отношение на втория с т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС. В конкретния случай обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд и по двата посочени по-горе въпроса. По първия от тях въззивният съд е съобразил установената практика, че при постановяване на решението си следва да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните по делото, както и да обсъди всички събрани по делото релевантни доказателства и въз основа на това посочи кои твърдения и възражения на страните приема за доказани, а кои не и защо, като при противоречиви доказателства посочи и това, на кои от тях дава вяра и защо, като отрази тази дейност и резултатите от нея в мотивите към решението си. Не е налице и твърдяното противоречие с т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, тъй като съдът е длъжен да допусне служебно изслушването на вещо лице само ако за разрешаването на спорен по делото въпрос се изискват специални знания, с които съдът не разполага, каквото обстоятелство в случая не е налице. По искането въззивното решение на Софийски градски да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност трябва да се има предвид, че поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационните жалби за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Същите обаче не позволяват на касационния съд да извърши проверка за правилността на въззивното решение без да навлиза по същество в обсъждане на доводите на решаващия съдебен състав. Затова тези твърдения са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и както се посочи не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Поради те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от страните твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2528/23.04.2020 година на Софийски градски съд, ІІІ-Б въззивен състав,, постановено по гр. д. № 13 485/2019 година, по подадените против него от С. Г. Д., касационна жалба с вх. № 61 236/29.06.2020 година и от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] касационна жалба с вх. № 69 217/15.07.2020 година и такова не трябва да се допуска. С изхода на делото на страните не трябва да бъдат присъждани разноски и същите трябва да останат в тежест на страните така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение