Определение № 163 от 22.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1424/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Н. В. Д. срещу решение № 391/24.11.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 1386/2017 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 342/26.07.2017 г. по гр. дело № 981/2017 г. на Казанлъшкия районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Община Казанлък, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението ѝ със заповед № 6/03.02.2017 г., за възстановяване на предишната ѝ работа – директор на Общинско предприятие „Кухня-майка, в т.ч. детска млечна кухня“ и за заплащане на обезщетение в размер 2 242.80 лв. за оставането ѝ без работа през периода 09.02.2017 г. - 09.04.2017 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и, както е прието в определение № 445/04.12.2018 г. по частно гр. дело № 4366/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, което е задължително за настоящия съдебен състав съгласно чл. 278, ал. 3 от ГПК, жалбата е подадена в срок. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Н. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен – относно правомощията и задълженията на въззивния съд при заявени във въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционото решение; и 2) материалноправен – относно реда и начина на прекратяване от работодателя на срочен трудов договор, сключен за определен срок. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно – по процесуалноправния въпрос – в противоречие с решение № 72/15.07.2016 г. по гр. дело № 290/2016 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 50/04.07.2016 г. по гр. дело № 5163/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 83/23.06.2015 г. по търг. дело № 1940/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, а по материалноправния въпрос – в противоречие с решение № 534/20.06.2002 г. по гр. дело № 998/2001 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 29/02.07.2013 г. по гр. дело № 549/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 200/02.10.2014 г. по гр. дело № 1127/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 275/07.11.2013 г. по гр. дело № 2221/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 573/30.10.2009 г. по гр. дело № 5163/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 39/27.02.2012 г. по гр. дело № 410/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че като се произнесъл по двата правни въпроса в противоречие с посочената практика на ВКС, въззивният съд допуснал, съответно – и съществено нарушение на основополагащи съдопроизводствени правила, респ. – противоречия с материалноправни разпоредби и нарушения на логическите и опитните правила, което обуславяло очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната Община Казанлък в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с допълнително споразумение № 119/03.02.2016 г. към трудов договор № 19/31.07.2015 г., на основание чл. 119, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ, страните са уговорили срок на трудовото правоотношение – до 03.02.2017 г. На последната дата е издадена заповед № 6/03.02.2017 г. на кмета на ответната община, съгласно която трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, по причина – поради изтичане на уговорения срок, считано от 03.02.2017 г. Заповедта е връчена на жалбоподателката-ищца на 09.02.2017 г. Преди това, с писмо с изх. № 94-11-2363-1/06.02.2017 г. кметът на ответната община уведомява ищцата, че поради изтичане на уговорения срок по сключения трудов договор № 19/31.07.2015 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, същият се счита прекратен, считано от 03.02.2017 г., във връзка с което в най-кратък срок ищцата (която е ползвала отпуск поради временна неработоспособност) да се яви в общината за оформяне на документите. Окръжният съд е приел, че не е спорно между страните, а и от представената по делото товарителница се установява, че ищцата е получила това писмо на 07.02.2017 г. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, което е едно от общите основания за прекратяване на трудовия договор, без която и да е от страните да дължи предизвестие, като прекратяването не се извършва по волята само на едната от страните, а е в резултат на съгласуваната им обща воля. С оглед на това, съдът е приел, че за да настъпи правният ефект на прекратяването на трудовия договор в хипотезата по чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, е достатъчно работодателят да уведоми писмено работника/служителя, че юридическият факт е настъпил, т.е. – уговореният срок е изтекъл и правоотношението се счита прекратено. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай писменото изявление на ответника, че поради изтичането на уговорения срок трудовият договор е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, считано от 03.02.2017 г., е обективирано в писмото с изх. № 94-11-2363-1/06.02.2017 г. и е получено от ищцата на 07.02.2017 г., от която дата е започнал да тече 2-месечният давностен срок за оспорване на прекратяването. Съдът е приел също, че последващото връчване на заповед № 6/03.02.2017 г. не е конститутивен елемент от фактическия състав на прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, а има само декларативно действие – оповестява факта на вече прекратения по силата на изтеклия срок, трудов договор. Въззивният съд е установил, че исковата молба по делото е подадена в деловодството на първоинстанционния съд на 10.04.2017 г., като предвид приетото по-горе, е намерил, че искът за отмяна на уволнението е предявен след изтичането на 2-месечният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ, както и че това е достатъчно за неговото отхвърляне, без да се разглежда спорът по същество. В заключение въззивният съд е приел, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на процесното уволнение следва да се отхвърли като погасен по давност, а предвид неоснователността на главния иск, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил формулирания от жалбоподателката материалноправен въпрос (втория в изложението ѝ), не в противоречие, а в съответствие с посоченото от нея решение № 534/20.06.2002 г. по гр. дело № 998/2001 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В последното е разяснено, че при срочния трудов договор за определен срок по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ, прекратяването му настъпва по право с изтичането на срока, но за яснота в отношенията работодателят може (а и трябва – предвид разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от КТ) да обективира и нарочно писмено волеизявление в тази насока. Разяснено е и че обикновено това става с издаването на заповед (но също – и с друг писмен акт на работодателя), която се връчва на работника или служителя, като в нея, като основание за прекратяване на трудовия договор трябва да се посочи чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, а в словесната част да се съдържа израза: „с изтичане на уговорения срок“. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е приел нищо различно по настоящото дело. В останалите решения на ВКС, посочени от жалбоподателката във връзка с материалноправния въпрос (решение № 29/02.07.2013 г. по гр. дело № 549/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 200/02.10.2014 г. по гр. дело № 1127/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 275/07.11.2013 г. по гр. дело № 2221/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 573/30.10.2009 г. по гр. дело № 5163/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 39/27.02.2012 г. по гр. дело № 410/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС), са разгледани хипотези на прекратяване на трудови правоотношения (трудови договори) на други основания, различни от процесното – по чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което тези решения са неотносими както към формулирания от жалбоподателката материалноправен въпрос, така и към приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение. Отделно от горното, самият материалноправен въпрос, формулиран от жалбоподателката, е без значение за изхода на правния спор по делото, тъй като не е обуславящ решаващия правен извод на въззивния съд, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е погасен по давност. Това е така, защото окръжният съд е приел, че 2-месечният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ е започнал да тече от 07.02.2017 г. – датата на връчването на жалбоподателката-ищца на писмото с изх. № 94-11-2363-1/06.02.2017 г., обективиращо декларативното изявление на ответника-работодател за прекратяването на срочното трудово правоотношение между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, а не от датата на самото му прекратяване – с изтичането на срока на 03.02.2017 г. По изложените съображения, не са налице нито общата, нито допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по втория – материалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката. По аналогични причини не следва да се допуска касационното обжалване и по първия – процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката, като конкретните съображения за това са следните: Пред първата инстанция жалбоподателката-ищца по никакъв начин не е оспорила нито твърденията на ответника в отговора на исковата молба, че на 07.02.2017 г. тя е получила писмото с изх. № 94-11-2363-1/06.02.2017 г., нито представената с отговора, товарителница, удостоверяваща това получаване. Поради това и първоинстанционният съд (както и въззивният) е приел, че не е спорно между страните, а и от представената по делото товарителница се установява, че ищцата е получила това писмо на 07.02.2017 г. За първи път едва във въззивната си жалба ищцата е изложила твърдения за нови обстоятелства по делото (по смисъла на чл. 266 от ГПК), че не е получила писмото на 07.02.2017 г., респ. – съображения, че товарителницата не удостоверявала това. Тези твърдения за нови обстоятелства не съставляват „…оплаквания, възражения или доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционото решение…“, каквато е постановката на процесуалноправния въпрос, нито пък въззивният съд (като е приел, че не е спорно между страните, а и от представената по делото товарителница се установява, че ищцата е получила писмото на 07.02.2017 г.), е дал разрешение, което да е в противоречие с посочените от жалбоподателката, решение № 72/15.07.2016 г. по гр. дело № 290/2016 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 50/04.07.2016 г. по гр. дело № 5163/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 83/23.06.2015 г. по търг. дело № 1940/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Тъй като по изложените съображения, не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС, то неоснователно от нейна страна се поддържа и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. При този изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответната община, претендираните от последната, разноски за за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба – в минималния размер по чл. 23, т. 1, предл. 2 от НЗПП, а именно – сумата 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение