Определение № 1789 от 27.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1830/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството П. К. П., ЕГН: [ЕГН], чрез назначения му в производството особен представител адв. Б. Ф. от АК - Варна, против въззивно решение № 225 от 06.07.2023 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 143 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 550 от 06.12.2022 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т.д. № 840 по описа на съда за 2021 г. в неговата част, с която е осъден касатора да заплати на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ вр. чл. 86 от ЗЗД следните суми: сумата 248775.56 лева, представляваща дължима главница по договор за банков ипотечен кредит с пълна отговорност на физическо лице № 301/2171/Р0000000098989 от 25.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.12.2021 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 4064.86 лева, представляваща възнаградителна лихва по чл. 4.1 от договора за периода 26.05.2021 г. – 23.11.2021 г.; сумата 599.23 лева, представляваща отсрочена възнаградителна лихва, дължима по § 8 от Допълнително споразумение от 10.11.2021 г., начислена за периода от 26.05.2021 г. до 23.11.2021 г.; сумата 275.80 лева, представляваща лихва за просрочена главница по чл. 11.1 от договора за кредит във връзка с т. 9.1 от общите условия, начислена за периода от 26.05.2021 г. до 06.12.2021 г.; сумата 998.55 лева, представляваща неустойка за просрочена главница по чл. 5.8 от договора за кредит, начислена за периода от 26.05.2021 г. до 06.12.2021 г.; сумата 117.60 лв., представляваща неустойка за просрочена редовна лихва по чл. 5.8 от договора за кредит, начислена за периода от 26.05.2021 г. до 06.12.2021 г.; сумата 3489.70 лева, представляваща фиксирано отложено плащане с възнаградителен характер по § 2 от Допълнително споразумение от 10.11.2020 г., начислено за периода от 26.05.2021 г. до 24.11.2021 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност и явна необоснованост на въззивното решение, и за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения и доводи на страната, не е извършил преценка на доказателствата и фактическите констатации, а решението му е постановено при превратно и едностранчиво тълкуване на доказателствата по делото. Оспорва се правилността на извода на въззивния съд, че е налице редовно уведомяване на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като се излага, че съдът не е обсъдил възражението за липсата на такова редовно уведомяване, както посредством ЧСИ, така и с исковата молба по делото. Сочи се, че въззивният състав се е произнесъл само по едното възражение на касатора - че не е налице редовно уведомяване на длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем посредством ЧСИ, но не и по това за нередовност на същото уведомяване, извършено чрез исковата молба, при условие, че препис от същата е връчен на особен представител на длъжника, както в случая, както и поради обстоятелството, че с исковата молба не може да се обяви предсрочната изискуемост на кредита, тъй като никъде в същата не се съдържа ясно и недвусмислено изявление, че банката счита кредита за предсрочно изискуем, и че поради определени факти е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Оспорва се, като непотвърден от събраните по делото доказателства изводът на съда, че по делото е видно, че на кредитополучателя е предоставена обща информация, както и преддоговорна такава, съобразно изискванията на чл. 5 и чл. 6, ал. 1 от ЗКНИП, включително в частта му досежно приетото от съда, че документите по процесния кредит са подписани от касатора. Излагат се подробни оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилност на обжалвания съдебен акт. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици, евентуално – връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с указания по приложението на закона. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като необсъждането на заявени във въззивната жалба и в отговора на исковата молба релевантни възражения и твърдения, и игнорирането на въведен от страната фактически или правен довод от значение за изхода на спора, е особено тежък порок на решението, водещ до неговата очевидна неправилност, поради нарушение на принципите на правовия ред и основополагащите правила на гражданското съдопроизводство, състезателното начало и равенството на страните, с които законодателят гарантира правото на съдебна защита. Според касатора неспазването на тези принципи препятства възможността на страната да упражни процесуалните си права и я лишава от правото на справедлив процес, а постановеното в нарушение на тези основополагащи правила решение е очевидно неправилно като постановено contra legem - дерогиращо правилата, гарантиращи предоставянето на търсената от страните и дължимата от съда защита и съдействие. Все в изложената насока се поддържа, че въззивният съд не е констатирал, не е отразил в мотивите си и не е обсъдил въведеното във въззивната жалба и отговора на искова молба обстоятелство, че длъжникът не е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита нито с исковата молба, защото в същата никъде не се съдържат изявления в тази насока, нито посредством ЧСИ. Сочи се, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, без да даде отговор на изрично заявено във въззивната жалба и отговора на искова молба релевантно за спора обстоятелство, което е в очевидно противоречие със задълженията му, произтичащи от принципите на гражданското съдопроизводство, с което е нарушен основополагащ принцип - правото на защита на ответника и задължението на съда да предостави търсената съдебна защита. На следващо място се поддържа наличие на основание чл. 280, ал.1,т. 1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, изразена в определение № 51 от 07. 02. 2019 г. по т.д. № 2079/2018 г. на Върховен касационен съд, Първо т.о. по въпроса: „Може ли исковата молба, с която е предявен осъдителен иск, да се счита за волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и връчването на препис от нея на особен представител на ответника по иска да се приеме за надлежно уведомление за обявяване на кредитното задължение за предсрочно изискуемо по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ?“ Твърди се, че изводите на въззивния съд по този въпрос са в противоречие със съдебната практика /напр. решение по гр.д. № 826/2021 г. на IV г.о./, съгласно която представителната власт на особения представител е свързана и се разпростира до предприемане на действия в хода на делото в какъвто смисъл е и решение № 998 от 30.04.2019 г. по в.гр.д. № 5985/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия. Заявява се, че в противоречие с практика на ВКС, обжалваното решение не отговаря на изискванията на чл. 273 вр.чл. 272 вр. чл. 236, ал. 2 от ГПК, тъй като в него липсват мотиви по всички въведени от касатора възражения, поради което атакуваният съдебен акт е постановен в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения, наведени с въззивната жалба, както и доводите на страните, допустими и относими към предмета на спора факти, на които се основават и доказателствата за тях?“ Сочи се, че е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 8/19.01.2018г. по т.д. №2435/2016г. на ВКС; решение № 134/2013 г. по т.д. №34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. №1608/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. №3786/2015 г. на ВКС, II т.о., решение №161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС,II т.о., решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по гр.д. № 823/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 190/07.02.2020 г. по гр.д. № 24/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 5/11.05.2020 г. по гр.д. № 1241/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 74/02.07.2020 г. по гр.д. № 2701/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 133/23.10.2019 г. по гр.д. № 3565/2018 г. на ВКС, I г.о., на която въззивното решение противоречи. Твърди се наличие и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е Върховният касационен съд да отговори на въпроса, който е решаващ за произнасянето на въззивният съд, и по който не е налична съдебна практика: „Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК?” Според касатора, налице е и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: „Посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника, дерогира ли правилата за връчване чрез ЧСИ, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на ЧСИ връчването на кореспонденция по договора?“, за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на I т.о., решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на I т.о. и решение № 25/03.05.2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г. на ВКС, Второ г.о. Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално допустима. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че не е спорно по делото предприемането на връчване на покана за доброволно изпълнение на задълженията по договора за банков кредит от 25.02.2020 г., съдържаща срок за изпълнение и изявление на кредитора, че в случай на неизпълнение ще счита целия остатък от кредита за предсрочно изискуем, през м.септември 2021 г. чрез ЧСИ. Въззивният състав сочи, че последователно в практиката на ВКС се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез частен съдебен изпълнител или чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 47, ал. 1 -5 от ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. Според съда видно от представения по делото към съобщението за връчване констативен протокол от 01.11.2021 г., съставен от ЧСИ, изискванията на чл. 47, ал.1 от ГПК са спазени - длъжностното лице призовкар на ЧСИ е посетил постоянния и настоящ адрес на длъжника четири пъти, в периода от 21.09.2021 г. до 15.10.2021 г., събрал е сведения от съседи, с посочване на адреса на част от тях и имената на друг, събрал е данни, че лицето е напуснало адреса, направени са проверки за постоянен и настоящ адрес, събрани са данни от НАП, че лицето няма регистрирани трудови договори, залепени са уведомления на входната врата и на пощенската кутия на апартамента, и никой не е явил да получи книжата. С оглед на така изложеното и след изтичане на срока за получаване на книжата, посочен от ЧСИ - 29.10.2021 г., въззивният съд е приел връчването по реда на чл. 47 от ГПК за редовно, като според така приетото, датата на настъпване на предсрочната изискуемост е 12.11.2021 г., след изтичане на предоставения срок от кредитора. Според въззивния съд оплакването на ответника, че констативният протокол не отговаря на разписаното в чл. 47, ал.1 от ГПК, тъй като никъде не е посочено, че връчителят е събрал данните, че лицето не живее на адреса след справка от управителя на етажната собственост, от кмета и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни, е неоснователно. Според съда в чл. 47, ал. 1 изр. последно от ГПК е установено изключение е установено от правилото, съгласно което ако връчителят установи, че страната е напуснала адреса или не пребивава на него, той трябва да удостовери това обстоятелство като отбележи и източника на сведенията си, при което не се налагат последващи посещения на адреса. В настоящия случай според съда длъжностното лице е изпълнило всички изисквания на чл. 47, ал. 1 от ГПК - налице са четири посещения на адреса - 15.09.2021 г., 21.09.2021 г., 02.10.2021 г. и 15.10.2021 г., със спазен интервал за три от тях, едно от които е в неприсъствен ден, залепени са изискуемите уведомления, поради което и в случая изключението, даващо възможност да не се посещава адреса три пъти, въпреки събраните данни от съседи за напускане на адреса, е неприложимо. Съдът сочи по-натам, че ответникът – касатор има качеството на потребител и породилите се между страните облигационни отношения се регулират от разпоредбите на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), тъй като процесният договор за кредит е обезпечен с ипотека и попада в приложното поле на чл. 1, ал. 2 от ЗКНИП, и не е налице някое от изключенията, визирани в чл. 3 от закона. При изложеното съдът е приел, че на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК дължи и служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, които да засягат правата на кредитополучателите – потребители, и водещи до тяхната нищожност съобразно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и за спазване на императивните правила на ЗКНИП, при неспазването на които договорът е нищожен съобразно разпоредбите на глава 10 от ЗКНИП. Според съда при извършената служебна проверка не се установява наличие на договорна клауза, която да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност и да създава съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, и като резултат да е във вреда на потребителя, както и нарушение на императивните изисквания на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 1 - 9 и 11, и чл. 25, ал. 3 от ЗКНИП. Договорът е сключен в писмена форма, с изискуемото в чл. 24 от ЗКНИП съдържание. Посочен е лихвеният процент, който е променлив, условията за прилагането му и начина на изчисляване на осреднения депозитен индекс, включително информация за последиците за потребителя, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Посочен е годишният процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и общата сума, дължима от потребителя по кредита. Договорът не съдържа възможност методиката за определяне на променливия лихвен процент да се променя по време на действието му. Въззивният състав е намерил оплакванията, че банката не е изпълнила задълженията си по чл. 5 и чл. 6, ал. 1 от ЗКНИП за предоставяне на обща и преддоговорна информация, както и че в нарушение на чл. 14 от ЗКНИП не е извършена оценка на кредитоспособността на потребителя, за неоснователни. Според съда не всяко нарушение на разпоредбите на ЗКНИП може да обоснове цялостна нищожност на договарянето. До подобна последица води само нарушението на правилата, посочени в чл. 38 от закона, като посочените нарушения от въззивника не са сред тях. Независимо от това от банката по делото са представени писмени доказателства: допълнителна информация за приложим бенчмарк, обща информация за кредит за недвижими имоти на потребител и европейски стандартизиран формуляр за предоставяне на информация за кредити за недвижими имоти по чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗКНИП, сочещи на изпълнение на задължението на банката за предоставяне на обща и преддоговорна информация. В искането за отпускане на кредит са предоставени данни за доходи, кредити, събрани са доказателства за годишни данъчни декларации на дружествата солидарни длъжници. Според съда обаче, дори и да е налице евентуален пропуск на кредитора да извърши преценка относно кредитоспособността на кредитополучателя съгласно Глава пета от ЗКНИП, този пропуск не може да обоснове сам по себе си порок на сделката, водещ до нищожност. Последицата от този пропуск на кредитора се състои единствено в предвидената в чл. 13, ал. 5 от ЗКНИП забрана кредиторът да извърши прекратяване или изменение на договора поради неправилна оценката на възможностите за изпълнение. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано и когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай изложените от касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, оплаквания /необсъждане на релевирани от касатора възражения срещу иска и негови твърдения по делото, игнориране според касатора, на въведен от страната фактически или правен довод от значение за изхода на спора/, са относими изцяло към неговата правилност и могат да се квалифицират единствено като основания за евентуалното му касиране по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите обаче могат да бъдат изследвани едва в последващо производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК с възможен предмет само преценката досежно наличието или липсата на основания за такова допускане. Претендираните пороци решението не са такива, годни да доведат до очевидна негова неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., белези на каквато, при прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК и в светлината на цитираните разрешения относно очевидната неправилност, дадени в практиката на ВКС, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Първият въпрос на касатора относно редовността на връчване на съобщението за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, чрез исковата молба и на особен представител на длъжника, не е обсъждан от въззивния съд, съответно отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция и въпросът не съставлява годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и по този въпрос не следва да се допусне касационно обжалване дори и само поради това. Този извод не се променя от обстоятелството, че касаторът изтъква в обосноваване на втория си, процесуалноправен въпрос досежно задълженията на съда да обсъди всички имащи значение за съществуването на спорното право, твърдения и възражения на страните, както и доказателствата които ги подкрепят, именно необсъждане на това му възражение. Това е така, доколкото въззивният съдът еднозначно и категорично е основал изводите си за редовното уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита, именно чрез ЧСИ и при условията на чл. 47 от ГПК, в каквато насока е изложил подробни мотиви защо приема това връчване за редовно. При така видното от мотивите към въззивното решение, въпросът за редовността на уведомяването за предсрочната изискуемост на кредита чрез връчване на исковата молба и то - на особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, остава извън задължителния за съда предмет на преценка досежно основателността и доказаността на твърденията на страните по делото. Независимо от това следва да се посочи, че по отношение възможността предсрочната изискуемост на кредит да бъде обявена на длъжника с връчване препис от исковата молба и приложенията към нея, е налице еднопосочна и постоянна практика на ВКС /примерно, но не само решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, Второ т.о. и др./, която тук не се цитира по-подробно, за да не се утежнява изложението, и според която осъществено по този начин, уведомяването на длъжника за обявяването от кредитора на кредита за предсрочно изискуем, е редовно. По същия въпрос на касатора във втората му част /редовността на уведомяването, чрез връчване на исковата молба на особен представител/, противоречията в практиката на съдилищата, включително на ВКС са преодолени и актуалната практика в изложената насока дава на въпроса положителен отговор – така изрично решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 86 от 27.10.2020 г. по т.д. № 2118/2019 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и др., разрешенията в които настоящият касационен състав изцяло споделя, при което по отношение на въпроса не би бил налице и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При наличието на непосредствено по-горе описаната практика на ВКС и съобразно задължителните за съдилищата разрешения относно точния смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., не са налице условията за допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора основание, уредено в същия законов текст, по третия въпрос на касатора. Четвъртият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като несъответен на действителните обстоятелства по делото и мотиви на въззивния съд към решението му. Доколкото е разбираем точният му смисъл, въпросът предпоставя съдът да е приел за редовно връчване чрез ЧСИ на посочен от длъжника в договора за кредит адрес, за промяната на който същият не е уведомил кредитора, без при това да бъдат спазени законоуредените в разпоредбите на чл. 47 и сл. от ГПК, правила за връчване. Видно от действителните мотиви на въззивния съд обаче, изводите му досежно приетото от него за редовно осъществено връчване чрез ЧСИ и по реда на чл. 47 от ГПК, са формирани именно на базата на анализ за спазването на всички, законоустановени в процесуалния закон, правила за връчване по приетия от съда да е редовно осъществен ред за това и то – въз основа на извършените от ЧСИ такива действия на установените от него настоящ и постоянен адрес на длъжника, а не на такъв, посочен в договора за кредит. При това съдът не е придал каквото и да било правно значение за редовността на връчването, на посочения в договора адрес, бил той променен или непроменен от длъжника впоследствие, и независимо дали за тази промяна длъжникът е уведомил кредитора или не. Вторият въпрос на касатора е правен, а отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, поради което и въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение и на този въпрос обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпроса за задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. В светлината на изложеното и с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, съобразно и конкретните изявления и процесуални действия на страните, и събраните по делото доказателства, за касационния състав се налага извод, че процесуалната дейност на съда по обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и на събраните по делото доказателства, е не в противоречие, а в съответствие с практиката и задължителната такава на ВКС, включително цитираната от касатора, поради което и по делото не се установява наличието на претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение