Определение № 60777 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1770/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. М., чрез адв. М. против решение № 260060/1.03.2021 г. по в. гр.д. № 524/2020 г. на Окръжен съд Враца, с което след отмяна на решение № 170/27.08.2020 г. по гр.д. № 252/2020 г. на Районен съд Козлодуй, предявените от касатора против „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са отхвърлени. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуални норми. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не се е произнесъл по наведените от ищеца доводи, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е немотивирана, както и че е допуснал нарушение на нормата на чл.189 КТ, тъй като не е извършил преценка на тежестта на нарушението въз основа на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Наведени са само твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл.269 ГПК в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.19 от ТР № 1/04.02.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и по приложението на чл.189 КТ в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. на III г.о., решение № 167/14.05.2013 г. по гр.д. № 1102/2012 г. на IV г.о., решение № 29 от 10.03.2015 г. по гр.д. № 3149/2014 г. на III г.о. и решение № 162 от 18.05.2010 г. по гр.д. № 299/2009 г. на IV г.о. Ответната страна по жалбата – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, чрез пълномощника си юрисконсулт Б. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от страна на касатора не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. За да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел следното от фактическа и правна страна: трудовото правоотношение на ищеца М. М. е прекратено, като със заповед № 10/12.03.2020 г. на изпълнителния директор, му е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение на трудовата дисциплина; заповедта му е връчена лично на 1.04.2020 г.; наказанието е наложено за извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, ал.1, т.7 КТ, изразяващо се в опит да бъдат изнесени на 31.01.2020 г. от територията на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, стоково-материални ценности /описани подробно/, без писмено разрешение за това, с което действие е нарушена Инструкцията за пропусквателен режим в дружеството, в която е регламентирано, че СМЦ се изнасят само с разрешение за изнасяне, подписано от съответното длъжностно лице; посочено е че описаното представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.78, ал.11 от Правилника за вътрешния трудов ред в „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД; от заповедта е видно, че при налагане на наказанието работодателят е взел предвид поведението и отношението на работника към извършеното от него нарушение, изразяващо се в опит да прикрие нарушението – първоначално пред полицейските органи е заявил, че предметите не са изпаднали от него, впоследствие, че е пропуснал да вземе износна бележка, като същевременно е организирал подписването й от двама служители на дружеството в нарушение на Инструкцията; работодателят е спазил изискването на чл.193, ал.1 КТ и е поискал писмени обяснения от работника във връзка с посоченото в заповедта нарушение и такива са представени от работника на 25.02.2020 г.; от събраните по делото писмени и гласни доказателства е установен реда в ответното дружество за изнасяне на стоково-материални ценности и съответно пропусквателния режим, като в конкретния случай работникът е следвало да има разрешение, оформено в три екземпляра, от които единият е следвало да бъде оставен на контролно-пропусквателния пункт, вторият да бъде предоставен за заверка на лицето, което е приело СМЦ, а след това на ръководителя на структурното звено, отговорен за съхранението на СМЦ, а третият екземпляр остава при разрешаващия; вторият екземпляр от завереното разрешение се предава на сектор „Пропусквателен режим“-Бюро пропуски 1, срещу подпис в дневник; с подобно разрешение – износна бележка, работникът не е разполагал; от свидетелските показания на свидетеля П. Д. се установява, че твърдяната от ищеца спешна производствена необходимост от изнасяне на СМЦ за нужди на цех „ОЦ“ /“Топлоснабдяване“/, не е била налице. При така установените факти съдът е достигнал до извод, че извършеното от ищеца нарушение на трудовата дисциплина е тежко по смисъла на чл.190, ал.1 т.7 КТ, а при преценка на критериите, посочени в чл.189 КТ, съдът е отчел от една страна обстоятелствата, че на ищеца не са налагани предходни дисциплинарни наказания, както и ниската стойност на изнесените без разрешение СМЦ, а от друга страна – обстоятелството, че нарушението е извършено в стратегически обект за Република България, както и поведението на ищеца при извършване на нарушението и последващите му действия, целящи да се прикрие извършеното нарушение. Въззивният съд е съобразил, че извършването на дисциплинарни нарушения, тяхното своевременно разкриване и налагането на дисциплинарни наказания, има значение за спазването на трудовата дисциплина от всички работещи в предприятието и когато работодателят е взел нарочни организационни мерки за своевременно разкриване на порочни практики в предприятието, извършването на дори не толкова тежко нарушение компрометира предприетите мерки и по този начин засяга в много по-голяма степен интереса на работодателя. В процесния случай работодателят е засегнал не толкова от прякото финансово изражение на отделното увреждане, а в много по-голяма степен от компрометирането на предприетите мерки и възможността да се създаде атмосфера на незачитане на мерките и на безнаказаност. В заключение, съдът е достигнал до извода, че работодателят е упражнил надлежно правото си да прекрати трудовия договор с ищеца, като му е наложил най-тежкото дисциплинарно наказание, което съответства на извършеното нарушение. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. Касационният съд приема, че доколкото касаторът изобщо не е повдигнал материалноправен или процесуалноправен въпрос, е безпредметно е да се обсъжда сочения допълнителен критерий. Дори и да се приеме, че общо посочените въпроси „по приложението на чл.269 ГПК“ и „по приложението на чл.189 КТ“, представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е намерил за основателни доводите на въззивника-ответник, изложени във въззивната жалба, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказания е мотивирана, тъй като в нея са описани действията на работника по време и място; че наказанието е наложено за извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, ал.1, т.7 КТ, както и че работодателят е изпълнил задължението си по чл.189, ал.1 КТ при определяне на дисциплинарното наказание да вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. За да постанови решението си в този смисъл, въззивният съд е обсъдил релевантните за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като е изложил свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Не е налице и противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по въпроса за задължението на работодателя по чл.189, ал.1 КТ с посочените от касатора решения на ВКС. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, които съгласно чл.78, ал.8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащане на правната помощ са в размер на 50.00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,