Определение № 5156 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2119/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. А. В., чрез адв. К. С., против решение № 112/04.03.2026 г. по в.гр.д. № 1214/2025 г. на Окръжен съд Велико Търново, което е постановено по реда на чл. 294 ГПК. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 177/16.12.2024 г. по гр.д. № 735/2024 г. на Районен съд Свищов, са отхвърлени предявените от касатора против Окръжен съд Русе искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповед № 158/18.03.2024 г. на административния ръководител на Окръжен съд Русе за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „съдебен деловодител“ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 8 155,13 лв. за периода от 19.03.2024 г. до 14.07.2024 г. и 536, 56 лв. за периода от 15.07.2024 г. до 19.09.2024 г., ведно със законната лихва от 17.05.2024 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до неправилния извод за законност на уволнението въпреки констатираното нарушение на императивната правна норма на чл. 91 КТ, което опорочавало цялата конкурсна процедура. Съдът направил погрешна преценка на събраните доказателства във връзка с правилата и начина за провеждане на конкурса, както и избора на членове на комисията, която е взела участие при провеждането му. Налице били и процесуални нарушения при допускането на нови доказателства пред въззивния съд - тестовете на останалите кандидати и правилата за поставянето на оценките на всички участници, чието представяне е било възможно още пред първоинстанционния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ Какъв е обхватът на дължимата от съда при разрешаване на спор за законност на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ проверка за законосъобразно провеждане на конкурса и включва ли такава за законност на състава на конкурсната комисия; 2/ При разрешаване на спор за законност на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ съдът има ли компетентност да извърши проверка дали конкурсната комисия е работила по утвърдените от нея правила за оценяване на кандидатите и нарушаването им води ли до незаконосъобразност на конкурса; 3/ В какво се изразява задължението на съда да се произнесе по въведените от страните по делото твърдения за факти и обстоятелства, относими към предмета на делото и 4/ Допустимо ли е приемането на доказателства от въззивната инстанция, които страната е могла да представи пред първоинстанционния съд, и за които е настъпила преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК; За първите два въпроса се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 796/22.07.2004 г. по гр.д. № 1723/2002 г. на ВКС, III г.о., решение № 637/27.10.2010 г. по гр.д. № 883/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 200/20.11.2019 г. по гр.д. № 792/2019 г. на ВКС, III г.о. и решение № 184/19.03.2026 г. по гр.д. № 2139/2025 г. на ВКС, III г.о. По отношение на третия се поддържа противоречие с решение № 665/01.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. на ВКС, IV г.о., а по четвъртия в противоречие със задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 312/07.01.2020 г. по гр.д. № 1083/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 67/09.04.2014 г. по гр.д. № 4085/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 50033/22.03.2023 г. по гр.д. № 698/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 859/11.01.2011 г. по гр.д. № 1295/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 468/23.11.2011 г. по гр.д. № 124/2011 г. на ВКС, IV г.о. Поддържа се и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с обосновка за грубо нарушение на материалния закон, а именно на императивната норма на чл. 91, ал.2, т.3 КТ. Ответната страна по жалбата – Окръжен съд Русе е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените правни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС. Изложени са съображения и за неоснователност на наведените в жалбата доводи за неправилност на решението. Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна на първоначалното въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за докладване на оплакванията във въззивната жалба и отговора, произнасяне по доводите за непълнота на доклада в първата инстанция, а в случай че те са основателни - за уточняване на подлежащите на доказване факти и разпределяне на доказателствена тежест за тях между страните, както и за да се вземе отношение към допустимостта, относимостта и необходимостта от събирането на доказателствата, които ищцата своевременно е поискала от първата инстанция, но не са били допуснати поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В отменителното решение на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е прието, че оплакванията в жалбата срещу непълния и неточния доклад на първоинстанционния съд са относно доводите за незаконно формирана конкурсна комисия. Изрично оплакване, по което липсва произнасяне в първоначалното въззивно производство, има и по отношение на направени доказателствени искания за представяне на правилата, по които е проведена конкурсната процедура, както и относно изменението на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Изричното възражение в отговора на въззиваемата страна по отношение на въведеното за първи път с въззивната жалба на ищцата основание за незаконност на уволнението – несключване на споразумение със спечелилия кандидат, също е останало неразгледано от въззивния съд при първото разглеждане на делото. С оглед на дадените задължителни указания на ВКС относно извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, при новото разглеждане на делото въззивният съд е обсъдил наведените в жалбата и отговора оплаквания, като с определението си по чл. 267 ГПК е предоставил възможност на въззивника-ищеца да уточни размера на претендираните обезщетения по чл.225, ал.1 и ал.2 КТ; допуснал е доказателственото искане за приемане на заверени четливи преписи на материалите от конкурсната процедура - правилата за провеждането ѝ, както и документите, обективиращи оценките и резултатите на кандидатите, класирани на първо място, като във връзка с оплакванията относно състава на конкурсната комисия на ищцата са дадени указания за уточняване на твърдените нарушения. По отношение на оплакването, че работодателят не е доказал факта на постъпване на спечелилия конкурса кандидат на работа, въззивният съд е допуснал и представянето на доказателства за това обстоятелство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради неизпълнение на задължението на първоинстанционния съд на задължението му по чл.146, ал.2 ГПК. При проверката по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е приел, че съдът следва да провери законосъобразността на проведената конкурсна процедура, но не и да преценява знанията, способностите и професионалната подготовка на кандидатите, нито поставените от конкурсната комисия оценки, доколкото тази преценка е по целесъобразност. В тази връзка е приел, че съдебният контрол обхваща спазването на установените законови изисквания относно състава и начина на назначаване на конкурсната комисия, провеждането на конкурса и предварително определените правила, но не и преценката на комисията относно професионалните качества на кандидатите. По отношение на състава на конкурсната комисия е приел, че е законосъобразно определен с писмена заповед на административния ръководител, в състав от четири лица, като включването на служителката, заемаща длъжността „съдебен администратор“, е съобразено с изискванията на ПАС, а преценката дали членовете притежават качествата на „съответни специалисти“ е в дискрецията на работодателя и не подлежи на съдебен контрол. Въззивният съд е възприел за неоснователно оплакването, че конкурсът е проведен при липса на предварително определени правила за оценяване. Посочил е, че в заповедта за обявяване на конкурса са посочени отделните етапи на процедурата и начинът на оценяване чрез точкова система, като правилата за оценяване на писмения тест са били приложени при провеждането му, а начинът на оценяване при събеседването е бил разяснен на участниците преди провеждането му. Извел е, че подробното посочване на правилата за работа на конкурсната комисия не е задължителен елемент от заповедта по чл. 140, ал. 1, т. 4 ПАС, поради което липсата на конкретна методика в заповедта и обявлението не опорочава конкурсната процедура. Въззивният съд е обсъдил и представените по делото тестове, като е констатирал неточности при отчитането на броя на верните отговори и поставените точки на част от кандидатите, включително на ищцата, но е приел, че след коригиране на резултатите всички кандидати следва да получат оценка „отличен“ 6,00 от писмения тест, с изключение на ищцата, за която оценката от събеседването е „много добър“ 5,00, поради което коригирането на резултатите не води до промяна в крайното класиране, а тези неточности не са довели до опорочаване на конкурса. Относно възражението за неспазване на минималния едномесечен срок за подаване на документите по чл. 91, ал. 2, т. 3 КТ, е приел, че действително определеният от работодателя срок – до 07.02.2024 г., при публикуване на обявата на 23.01.2024 г., е бил по-кратък от изискуемия по закон и съставлява формално нарушение на конкурсната процедура, но не е засегнал правата на ищцата, тъй като тя е подала документите си още на 25.01.2024 г. и е била допусната до участие в конкурса. Приел е също, че доводите ѝ, че поради същия срок не е могла да участва в конкурса за длъжността „съдебен администратор“, са ирелевантни за спора относно законосъобразността на прекратяването на трудовото ѝ правоотношение като „съдебен деловодител“. По отношение на оплакването, че работодателят не е доказал факта на постъпване на спечелилия конкурса кандидат на работа, въззивният съд е приел, че това твърдение е несвоевременно наведено, доколкото не е било изложено в исковата молба или в уточнението ѝ, поради което на ответника не са били давани указания, че не се сочи доказателства за този факт, поради което и с оглед дадените от ВКС указания във връзка със задълженията на въззивния съд при направени оплаквания за допуснати нарушения във връзка с доклада на делото, е допуснал представянето на доказателства за това обстоятелство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Въз основа на приетото споразумение № 2/18.03.2024 г. е установил, че лицето спечелило конкурса е постъпило на работа на 19.03.2024 г., поради което към датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата е била налице и последната предпоставка по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ. Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до крайния извод, че са налице кумулативните предпоставки за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ – длъжността е определена за заемане с конкурс, конкурсът е проведен при спазване на приложимите правила, а спечелилите конкурса кандидати са постъпили на работа на 19.03.2024 г. Ето защо е приел за неоснователен иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а доколкото законността на уволнението изключва възникването на правото на възстановяване на работа и на обезщетение за оставане без работа или за разликата във възнаграждението по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, е потвърдил и отхвърлянето на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В настоящия случай касаторът е формулирал конкретни въпроси, които отговарят на общото основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са решаващо произнесени от въззивния съд, но по тях не е налице сочения допълнителен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с първия и втория материалноправни въпроси следва да се посочи, че по тях е налице константна съдебна практика на ВКС, утвърждаваща обхвата на дължимата от съда проверка за законосъобразност на конкурсна процедура. В производството по иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ съдът проверява единствено законосъобразността на проведената процедура, но не преценява знанията и способностите на участниците. Когато спечелилият конкурса отговаря на изискванията за заемане на длъжността, оценен е най-високо от конкурсната комисия и се установи, че проведената процедура по провеждане на конкурса е в съответствие с установените правила, съдът не може да обяви конкурса за незаконен. Оценяването и класирането на кандидатите е в правомощията единствено на конкурсната комисия. Същото се отнася и до компетентността на лицата, включени от работодателя в конкурсната комисия, тъй като съдът може да проверява само дали при назначаването им са спазени законните изисквания, но не и техните професионални качества, знания, умения или образование. Само работодателят разполага с възможността да прецени какви да бъдат критериите за подбор на членовете на комисията, като единственото условие към него е в състава ѝ да се включат съответните специалисти. Законът изисква тези лица да могат професионално и обективно да оценят минималните и специфичните изисквания, предвидени за съответната длъжност и качествата на кандидатите. В този смисъл са и цитираните от касатора Решение № 796/22.07.2004 г. по гр.д. № 1723/2002 г. на ВКС, III г.о., Решение № 637/27.10.2010 г. по гр.д. № 883/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 184/19.03.2026 г. по гр.д. № 2139/2025 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 200/20.11.2019 г. по гр.д. № 792/2019 г. на ВКС, III г.о. Макар въпросите да са обуславящи и да отговарят на общото основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, последните нямат претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената казуална практика на ВКС, т.е. не е налице сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е разгледал всички наведени доводи и възражения в жалбата и подробно се е аргументирал защо ги намира за неоснователни. Въз основа на направена преценка на събраните по делото доказателства, в това число и такива във въззивната инстанция, е изложил правните си изводи по наведените възражения и по същество на спора. Като е приел, че съкращаването на законовия срок за подаване на документи съставлява нарушение, което обаче не опорочава конкурса, т.е. не е съществено, въззивният съд изцяло се е придържал към разрешенията в практиката на ВКС, доколкото неспазването на срока в конкретния случай не се е отразило на възможността на ищцата да участва в конкурса и не е ограничило правата й, доколкото последната е подала документите си почти непосредствено (едва два дни) след обявяването на конкурса. Това нарушение няма релевантно значение за крайния резултат в конкретния случай, тъй като кандидатът успешно е преминал етапите на допускане по документи и писмен изпит, като по-ниското му класиране е резултат единствено от оценката и представянето му при финалното събеседване, а не от определения срок в първия етап. Въззивният съд правилно е ограничил контрола си до законосъобразността на процедурата, както по отношение на сформирания състав на комисията съобразно специалните правила на ПАС и ЗСВ, така и относно реда за провеждане на конкурса. Съобразил е в какво се изразява преценката за конкретното образование, знания и умения на членовете на комисията, включително и на съдебния администратор, и при какви правила действа тя, която е такава по целесъобразност, лична оценка и мотиви единствено на работодателя. По третия процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по наведените от страните твърдения за факти и обстоятелства също е формирана трайна практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр.д. № 1/2000 г., Решение № 74/02.07.2020 г. на ВКС по гр.д. № 2701/2019 г., III г. о., Решение № 133/23.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3565/2018 г., I г. о., ГК, Решение № 190/07.02.2020 г. по гр.д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о., Решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г., на ВКС, IV г. о., Решение № 69/10.05.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2530/2021 г., III г. о., ГК и др. Съгласно тази практика, предметът на въззивната дейност както при пълното, така и при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т. 2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Дейността при непълния въззив е ограничена при преценката за правилността на действията на първата инстанция от наведените от страните оплаквания. По отношение на фактическите изводи в обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от своевременно въведените в жалбата и отговора по нея, оплаквания. При оплакване във въззивната жалба или в отговора за погрешно установяване на факти от първата инстанция, за доказването им при съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост на обжалваното решение, въззивният съд има правомощия да направи различни фактически констатации. В рамките на предмета на проверката по чл. 269, предл. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени правни доводи и възражения на страните при разглеждането на спора по същество представлява съществено процесуално нарушение. Този въпрос също е обуславящ и отговаря на общото изискване, но няма соченото от касатора значение, тъй като въззивният съд не се е отклонил нито от задължителната и казуална практика на ВКС, нито от задължителните указания на ВКС при новото произнасяне по реда на чл. 294 ГПК за докладване на всички оплаквания във въззивната жалба и отговора и произнасяне по доводите за непълнота на доклада в първата инстанция. Именно непълния доклад на първоинстанционния съд и допуснатите процесуални нарушения в предходното въззивно производство са обусловили касирането и връщане на делото за ново разглеждане, при което въззивният съд изцяло се е съобразил със задължителните указания по прилагането на процесуалния закон. В изпълнение на тези свои задължения е докладвал и обсъдил всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и отговора, вкл. и за непълен доклад и за неизпълнение на задължението по чл.146, ал.2 ГПК и е допуснал относимите доказателства при произнасянето си за законността на уволнението по чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ. Последният процесуален въпрос, касаещ преклузията на доказателствените средства във въззивното производство, макар и да покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, доколкото е налице произнасяне на въззивния съд с определение по чл. 267 ГПК по направени във въззивната жалба и отговора доказателствени искания във връзка с непълния доклад на първата инстанция, няма соченото от касатора значение, тъй като даденото по него разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и каузалната практика на ВКС по приложението на чл. 266, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Според тази практика с нормата на чл. 266 ал. 1 ГПК е прогласена забрана пред въззивната инстанция да се сочат факти и отправят доказателствени искания, които страната е могла своевременно да ангажира пред първата инстанция, а възможността за въвеждане на нови фактически твърдения и отправяне на доказателствени искания е уредена като изключение в обхвата на нормите на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Съгласно посочената императивна забрана, непосочените от страните съществували до приключването на съдебното дирене пред първоинстанционния съд факти и непредставените поради небрежност на страната доказателствени средства се преклудират и не могат да бъдат твърдени, съответно представени и събрани във въззивното производство. Систематичното тълкуване на правилата за допустими доказателствени искания пред въззивния съд (чл. 260, т. 6 вр. чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК) обосновава извод, че исканията на страната за посочване или събиране на доказателствени средства за известни обстоятелства по време на първоинстанционното производство, които са били на нейно разположение или с които тя е могла да се снабди своевременно при полагане на дължимата грижа се преклудират, т.е. при ограниченият въззив допуснатото от страната бездействие и процесуална небрежност за посочване на относимия към предмета на делото факт или по попълване на делото с доказателствен материал не могат да бъдат поправени пред въззивния съд, в който смисъл е последователната практика на ВКС – Решение № 50033/22.03.2023 г. по гр.д. № 698/2022 г., Решение № 328/15.05.2014 г. по гр.д. № 805/2012 г. и Решение № 371/05.03.2014 г. по гр.д. № 1906/2013 г. и трите на IV г.о. Условията за прилагане на забраната за доказателствени искания пред въззивната инстанция са: спазване от първоинстанционния съд на изискванията за пълен и подробен доклад с реквизитите, уредени в чл. 146, ал. 1 ГПК, в който са включени указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК, както и предоставяне на възможност на страните да изпълнят указанията за предприемане на процесуални действия съгласно чл. 146, ал. 3 ГПК и надлежното извършване от първата инстанция на всички действия по връчване на страните на книжа по време на предварителната писмена подготовка на делото за разглеждане и призоваването им за първото открито заседание. В случая поради допуснати от първоинстанционния съд непълноти в доклада, в т.ч. и неизпълнение на задължението по чл.146, ал.2 ГПК, както и поради непроизнасянето му по своевременно направени доказателствени искания от ищцата, за което има оплаквания във въззивната жалба и в отговора на същата, при второто разглеждане на делото въззивният съд е допуснал на основание чл.266, ал.3 ГПК представянето на писмени доказателства. Процедирайки по този начин въззивният съд не е нарушил забраната за отправяне на нови доказателствени искания по чл. 266, ал. 1 ГПК, а е действал при съобразяване на задължителната и казуална практика по приложението на нормите на чл. 266, ал. 1-3 ГПК и в изпълнение на дадените от ВКС в отменителното решение задължителни указания. На последно място не е налице и посоченото от касатора основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение“ на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал тежко нарушение на материалния закон или процесуалния закон или грубо нарушение на правилата на формалната логика по въпросите за законосъобразността на конкурса. Напротив, наведените от касатора оплаквания относно срока за подаване на документи, състава на комисията и правилата за провеждане на конкурса изискват извършването на проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, както и на събраните по делото доказателства, което само по себе си изключва очевидната неправилност на решението. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,