Определение № 907 от 08.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2385/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на [фирма] и Ц. И. Д. срещу решение № 6700 от 8.10.2013 г., постановено по в. гр.д. № 6668 по описа за 2013 г. на Софийския градски съд, Административно отделение, ІІІ „Б” състав, с което е отменено решение № ІІ-57-164 от 12.12.2012 г. по гр.д. № 9865 по описа за 2011 г. на Софийския районен съд, ІІ ГО, 57 състав, в частите за отмяна на уволнението на Ц. Д., извършено със заповед № РД-22-1/10.01.2011 г. и за възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност, постановено е друго решение, с което тези искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ са отхвърлени, отменено е първоинстанционното решение в частите, с които е присъдено трудово възнаграждение над 54 560 лв. до 56 731,43 лв., мораторна лихва върху него над 2 149,21 лв. до 2 184,84 лв. и за тези разлики исковете са отхвърлени, отменено е първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл.224, ал.1 от КТ над 87 054,54 лв. до 94 100,58 лв. е отхвърлен и е присъдена тази разлика, като в останалите части първоинстанционното решение е потвърдено.

К. [фирма] обжалва решението на Софийския градски съд в частите, с които исковете са уважени. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на основание т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следния въпрос:

В хипотезата на чл.331, ал.3 от КТ работодателят дължи ли възнаграждение за едномесечния период, в който правоотношението със служителя е било прекратено на основание чл.331, ал.1 от КТ? К. твърди, че за периода от 2 юли до 3 август 2010 г. трудово правоотношение не е съществувало, поради което не се дължи заплащане на трудово възнаграждение.

Счита, че е налице основанието по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК-противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса дали са нарушени съдопроизводствените правила при пропуск на съда да прецени направеното от страна на ищеца признание за неизгоден за него факт, съвпадащ с твърденията на ответната страна. В случая съдът не е преценил изявлението на Ц. Д., че е регистриран като безработен.

К. Ц. Д. обжалва въззивното решение в частите, с които е отменено първоинстанционното решение и са отхвърлени исковете за отмяна на уволнението, за възстановяване на предишната работа, за заплащане на трудово възнаграждение над 54 560 лв. до 56 731,43 лв. и мораторна лихва върху него над 2 149,21 лв. до 2 184,84 лв. Счита, че са налице основанията по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

І. М. въпроси, свързани с процедурата по чл.193 от КТ

1.Достатъчно ли е работодателят само формално да изпълни задължението си по чл.193 от КТ като връчи искане за предоставяне на обяснения, но не изчака служителят да ги представи?

2. Трябва ли работодателят да предостави разумен срок за депозиране на писмените обяснения на служителя?

3. Трябва ли работодателят да вземе предвид обясненията на служителя?

4. Има ли право служителят сам да избере в каква форма да депозира обясненията?

5.Носи ли служителят вина, ако не депозира обясненията си по най-удобния за работодателя начин?

6.Трябва ли работодателят да изиска обяснения за всички нарушения, за които налага дисциплинарно наказание?

7.Приложима ли е разпоредбата на чл.193, ал.3 от КТ, ако служителят не е отказал да даде обяснения?

8.Следва ли спорът да се разглежда по същество, след като се установи нарушение на предвидения в чл.193 от КТ ред?

ІІ.М. въпроси, свързани с основанието за налагане на дисциплинарно наказание на служителя.

1.Може ли работодателят да налага дисциплинарно наказание, ако служителят не е извършил виновно посочените в заповедта нарушения?

2. Законосъобразно ли е уволнението на служителя поради неявяване на работа, при положение че служителят не е допуснат до работното си място?

3. Следва ли служителят да бъде уволнен дисциплинарно на основание чл.190, ал.1, т.2 от КТ, при условие че работодателят е в неизпълнение на задължението си да му осигури работно място и да го допусне до същото.

ІІІ.М. въпроси, свързани с дължимостта на трудовото възнаграждение, когато служителят не полага труд по вина на работодателя.

1. При недопускане до работното място, но при присъствие на лицето, следва ли то да получи трудовото си възнаграждение?

2. Дължи ли се трудово възнаграждение на служителя, ако неговата работна сила не е използвана единствено и само по вина на работодателя?

ІV.П. въпроси, свързани със съставени от нотариус констативни протоколи.

1.Каква е доказателствената сила на нотариалните удостоверявания относно отразените в тях факти?

2.Каква е доказателствената сила на констативния протокол и обвързан ли е съдът от установените в него обстоятелства?

V.П. въпроси, свързани с разпределението на доказателствената тежест.

1.Кой носи доказателствената тежест да установи, че дисциплинарното наказание е наложено след като работодателят е поискал обясненията на служителя?

2.Кой носи доказателствената тежест за установяване на нарушенията, визирани в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение?

3. Какви са правните последици, когато страната, носеща доказателствената тежест, не проведе пълно и главно доказване на факта?

VІ.Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните и всички представени доказателства?

Страните си оспорват взаимно жалбите.

К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

За да отхвърли исковете за отмяна на дисциплинарното уволнение, за възстановяване на ищеца на заеманата преди това уволнение длъжност, да намали присъденото трудово възнаграждение и мораторната лихва върху него, въззивният съд е приел, че за периода от 3.01.2011 г. до 6.01.2011 г. ищецът не е доказал явяването си на работа, поради което е налице уволнителното основание на чл.190, ал.1, т.2 от КТ. Този извод на съда противоречи на постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 48 от 14.05.2012 г. по гр. д. № 44/2011 г. на ІV ГО на ВКС по въпроса чия е тежестта за доказване на дисциплинарното нарушение. Работодателят, а не служителят трябва да установи безспорно осъществяването на дисциплинарното нарушение, като това се отнася и за нарушението по чл.190, ал.1, т.2 от КТ. Ето защо по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския градски съд на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК в частите, с които е отменено първоинстанционното решение за отмяна на дисциплинарното уволнение, за възстановяване на заеманата преди уволнението работа, за заплащане на трудово възнаграждение над 54 560 лв. до 56 731,43 лв. и мораторна лихва върху него над 2 149,21 лв. до 2 184,84 лв., като е постановено друго за отхвърляне на тези искове. Касационно обжалване трябва да бъде допуснато и по отношение на решението по иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, тъй като дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск зависи от обстоятелството дали трудовото правоотношение между страните се прекратява.

По останалите въпроси на касатора-ищец касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед естеството на дисциплинарното нарушение, което остава предмет на спора/отсъствие в продължение на три работни дни/, трябва да се приеме, че правото на служителя да даде обяснения в подходящ срок не е накърнено и разпоредбата на чл.193 от КТ е спазена, поради което въпросите по раздел І не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Установено е също по делото, че работодателят е дал достъп и е осигурил работно място на служителя, затова не могат да повлияят на изхода на спора отговорите на въпросите по раздел ІІ и ІІІ от изложението на касатора-ищец. Въпросите, свързани с доказателствената сила на констативния протокол на нотариуса/раздел ІV/ не са от значение за делото, тъй като представените по делото протоколи касаят други дати-7 и 10 януари 2011 г., а не относимите към спора дни от 3 до 6 януари 2011 г. В. съд е обсъдил всички доказателства и е преценил възраженията на страните, затова и въпросът в раздел VІ също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

По материалноправния въпрос на касатора-ответник възприетото от въззивния съд разрешение съответства на изричната разпоредба на чл.331, ал.3 от КТ, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. Тази норма предвижда, че ако обезщетението по ал.2 на същия член не бъде заплатено в срок, основанието за прекратяване на трудовия договор се смята за отпаднало. Счита се, че трудовото правоотношение изобщо не е било прекратено и работодателят в случая дължи трудово възнаграждение за периода от 2 юли до 3 август 2010 г., както е приел въззивният съд. Ето защо не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради което по този въпрос касационно обжалване не трябва да се допуска.

При преценката на доказателствата въззивният съд подробно е обсъдил регистрацията на ищеца като безработен в съвкупност с останалите данни по делото. Следователно съдът не е допуснал твърдяното във втория въпрос на касатора-ответник процесуално нарушение. Ето защо и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение