Определение № 1193 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4410/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лог-Сиберия“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. И. Б. от САК, срещу решение № 2110 от 01.08.2022 г., постановено по гр. д. №13077/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено в обжалваната част решение № 20117997 от 17.05.2021 г., постановено по гр. д. № 47561/2020 г. по описа на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20180622 от 02.09.2021 г., постановено по същото дело. С решението на първата инстанция е уважен искът, предявен от М. О. Н., срещу „Лог-Сиберия“ ЕООД за заплащане на сумата в размер на 6338,90 лв., представляваща незаплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 17 дни, от които 4 дни за 2019 г. и 13 дни за 2020 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2020 г., до окончателното изплащане. В частта, с която искът е отхвърлен поради плащане в хода на процеса за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 8200,80 лв., решението на първата инстанция не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост. За допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси, първият от които преформулиран от настоящия състав: 1/. Допустими ли са споразумения между работодател и служител по отношение на възникнали парични вземания на служителя, като в случай на постигнато споразумение за заплащане на по-нисък размер на обезщетението по чл. 244 от КТ налице ли е отказ от трудови права по смисъла на чл. 8, ал. 4 от КТ? 2/. Допустимо ли е тълкуване на действителната обща воля на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД в хипотеза на сключено споразумение между работодател и служител? Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 578 от 28.04.2014 г. по гр. д. № 939/2014 г. на ВКС, III г. о., а по втория въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 13 от 06.02.2020 г. по гр. д. № 2413/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60028 от 16.08.2021 г. по т. д. № 2787/2019 г. на ВКС, II т. о. Според касатора първият поставен въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация – М. О. Н., чрез пълномощника си адв. А. Т., е подал писмен отговор, в който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По същество счита касационната жалба за неоснователна и моли за оставяне в сила на въззивното решение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 10.10.2017 г. М. О. Н. е сключил трудов договор с „Лог-Сиберия“ ЕООД, с който бил назначен на длъжността „ръководител счетоводен отдел“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 10 000 лв. На 27.07.2020 г. служителят е отправил изявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и за изплащане на неизползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни. На същата дата работодателят издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, в която изрично посочил неизползвания платен годишен отпуск в размер на 17 дни. На следващия ден – 28.07.2020 г., страните сключили споразумение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, в което посочили датата на прекратяване – 28.07.2020 г., както и че дължимото обезщетение за неизползван отпуск за 17 дни е в размер на 1 861,90 лв. В чл. 3 от споразумението страните уговорили, че с подписването му страните уреждат окончателно отношенията помежду си във връзка с трудовия договор, като никоя страна няма и не може да има каквито и да е било претенции спрямо другата страна. Въззивният съд е приел, че липсва спор между страните, че неизползваният отпуск от страна на ищеца е в размер на 17 работни дни. Посочил е, че чл. 3 от споразумението от 28.07.2020 г., в който страните се съгласили, че нямат други претенции една спрямо друга, не представлява договор за опрощаване, нито спогодба. Според въззивния съд е налице банкетно изявление, което не представлява отказ от конкретно право или заявени взаимни отстъпки от двете страни, каквито биха били налице при договор за опрощаване, съответно спогодба. Съобразил е наличието на императивната забрана в чл. 8, ал. 4, изр. второ от КТ, който обявява за недействителен отказа от трудови права. Подробно е изложил съображения за характера на договорната свобода като принцип в гражданското право и нейното ограничение при трудовите правоотношения, в това число чрез забраната на чл. 66, ал. 2 от КТ в трудовия договор да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от предвидените в закона или колективен трудов договор. Въззивният съд е приел, че тази забрана следва да се приложи и към споразумението за прекратяване на трудовия договор. Поради това е заключил, че в случая на ищеца се дължи законоустановеният размер на обезщетението. Възприел е като правилна неоспорената по делото съдебно-счетоводна експертиза, според която на служителя се полага обезщетение за 4 работни дни през 2019 г. и 13 работни дни за 2020 г. Вещото лице е посочило, че последният отработен от ищеца месец е м. 02.2020 г., поради което среднодневното му трудово възнаграждение е в размер на 536 лв. Така съдът е приел, че на ищеца се полага обезщетение, изчислено по реда на чл. 177 от КТ вр. чл. 224, ал. 2 от КТ, в нетен размер от 8200,80 лв. След приспадане на извършеното плащане в хода на процеса в размер на 1861,90 лв., е посочено, че обезщетението се равнява на 6338,90 лв. С тези мотиви въззивният съд е стигнал до извод, че първоинстанционното решение е правилно и го е потвърдил в обжалваната част. Според настоящия състав не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос, поставен от касатора, удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване – да е поставен правен въпрос, който е обусловил волята на въззивния съд. Не са налице обаче специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, на които се позовава касатора. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от касатора определение № 578 от 28.04.2014 г. по гр. д. № 939/2014 г. на ВКС, III г. о., с което се твърди противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е постановено по реда на чл. 288 от ГПК за допускане до касационно обжалване и не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според настоящия състав поставеният от касатора първи въпрос не е от значение и за точното тълкуване на закона и за развитието на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В практиката на ВКС няма съмнение, че са допустими споразумения между работодател и служител по отношение на възникнали парични вземания на служителя. В този смисъл е решение № 50070 от 4.04.2023 г. по гр. д. № 2256/2022 г. на ВКС, IV г. о., и цитираната там практика. Следва обаче да се отбележи, че в трудовото право договорната свобода е ограничена чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор (Решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV г. о.). Освен това съгласно чл. 8, ал. 4 от КТ отказът от трудови права е недействителен. От тези разпоредби ясно следва, че страните по трудовия договор не могат да договорят в споразумение (включително за прекратяване на трудов договор) по-неблагоприятни условия от тези, предвидени в закона или колективен трудов договор. Поради това липсва специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос на касатора не е обусловил изводите на въззивния съд. Същият не се е произнесъл дали е допустимо или не тълкуване на действителната обща воля на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД в хипотеза на сключено споразумение между работодател и служител. Чрез поставения въпрос касаторът оспорва изводите на въззивния съд по същество, тъй като не е съгласен с даденото тълкуване на волята на страните. Както е прието в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради изложеното не може да се приеме, че в настоящия случай е удовлетворена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото право на разноски имал ответникът по касация, но той не е направил искане за разноски, поради което в настоящото производство разноски не следва да се присъждат. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.