Определение № 3514 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3276/2025 г.

Производство по чл.250 ГПК. С постановено по настоящето дело определение № 130/ 13.01.2026 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 419/22.01.2025 г. по в.гр.д.№ 4986/2024 г. на Софийски градски съд в частта относно предявените искове по чл.215, ал.1,чл.220 ал.1, чл.222, ал.1, 3 и чл.224, ал.1 КТ, ведно с лихвите за забава до изплащането им. В тази част определението е влязло в сила. Със същото определение е оставена без разглеждане касационна жалба вх.№ 25891/ 04.03.2025 г., подадена от УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., учредено съгласно законите на Унгария и действащо в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт- клон България“, чрез адв.Е. П., срещу решение № 419/22.01.2025 г. по в.гр.д.№ 4986/2024 г. на Софийски градски съд в частта, в която съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл.74, ал.4 и чл.264 КТ. В тази част определението не е влязло в сила. С молба вх.№ 3812/ 24.02.2026 г. УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., учредено съгласно законите на Унгария и действащо в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт- клон България“ е поискало допълване на така постановеното определение. Поддържа се в молбата, че дружеството изрично е обжалвало въззивното решение и в частта по иска по чл.128 КТ с доводи, че то е недопустимо и очевидно неправилно. Срещу частта от въззивното решение, съдържаща произнасяне по този иск, била подадена и насрещна касационна жалба от ищеца. Ответникът счита, че липсата на произнасяне в определението относно искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част следва да бъде преодоляна чрез допълването му по реда на чл.250 ГПК. Ответната по молбата страна – ищецът П. И. И. – не взема становище. Молбата е допустима, а разгледана по същество – и основателна. Касационната жалбата на УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., учредено съгласно законите на Унгария и действащо в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт- клон България“, чрез адв.Е. П. е насочена и срещу онази част от въззивното решение, съдържащо произнасяне по искането за осъждане на касатора да заплати на П. И. сумата от 40 364,96 лв., представляваща сбора от неизплатените от ответника „плащания за кацане“ за периода от 01.03.2018г. до 04.05.2020г. по договор за курс за първоначално обучение и заетост от 13.04.2010г. и анекси към него, по които ищецът е заемал длъжността „Летец – пилот, командир, капитан на самолет“ с място на работа на Летище София ведно със законовата лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2021г. до окончателното плащане. Касаторът е обосновал интерес от произнасяне на касационната инстанция в тази част с обусловеност между един от установителните искове по чл.74 ал.4 КТ и осъдителния иск за сумата 40 364,96 лв, в съотношение между двата преюдициален иск – обусловен иск. С определението си от 13.01.2026 г. съдът е пропуснал да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част и в този смисъл няма произнасяне по цялото искане на касатора. Пропускът следва да се отстрани по реда на чл.250 ГПК. Във въпросната част касационната жалба е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно по съображения, аналогични на изложените в допълваното определение. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са повдигнати въпроси, които се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; да установява факти, които не са били спорни между страните; при тълкуване на неясни договорни клаузи да съобрази действителния им смисъл; „да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него“, да съобрази констатациите на вещо лице и се мотивира дали защо кредитира това заключение. Поставени са въпроси, допустима ли е „корелация“ между определените от работодателя командировъчни на ден с размера на допълнителните възнаграждения и променя ли се в този случай характера им от командировъчни на възнаграждение за труд; работодателят може ли да определи по-нисък размер от определения в Приложение 3а от НСКСЧ; може ли съдът да задължи прилагането на правна норма по отношение на субект, който е изключен от нейния обхват. По отношение на тези въпроси се претендира да е налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Освен това се твърди вероятна недопустимост на въззивното решение в тази част (вземането за сумата 40 364,96 лв. е квалифицирано по чл.128 КТ) поради влизане в сила на решението на първоинстанционния съд (решение № 242 от 05.01.2024г., постановено по гр. д. № 25104/2021г., СРС) в частта, прекратяваща производството по инцидентния установителен иск за установяване на недействителност от клауза в анекс към трудов договор, съгласно която размерът на натрупаните възнаграждения за кацане се коригира с платените командировъчни. Производството в тази част било прекратено поради отказ от иска, формирана била сила на пресъдено нещо по въпроса за действителността на клаузата, а този въпрос бил преюдициален по отношение дължимостта на възнагражденията за кацане. Отделно се твърди, че на това основание решението е очевидно неправилно, поради незачитане на силата на пресъдено нещо, както и поради преквалифициране плащането на дневни като допълнително трудово възнаграждение за кацане и поради неотчитането, че плащането на командировъчни е погасило не само задълженията по чл.215 КТ, но и задължението за „плащане за кацане“. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е заемал длъжността „Пилот на самолет, командир на тип А 230“ по трудов договор от 13.04.2010 г., прекратен със Заповед № 21109/04.05.2020г., на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ. За времето на изпълнение на международни полети, страните са уговорили допълнителни командировъчни по смисъла на раздел ІV от НКСЧ, определени със заповед на работодателя. Съдът е установил правилата, които са приложими в исковия период при определяне на възнагражденията за пилоти и регулират „плащане за разстояние“, „плащане за приземяване“ и др. променливи елементи на основната заплата, вкл.дневни надбавки, компенсации, непредвидени и извънредни обстоятелства. Според мотивите на решението, исковите претенции за трудово възнаграждение от 40 364,06 лева, представляваща сбор от „плащания за кацане“ и удръжките от възнаграждението за разстояние в размер на 13 078,73 лева са неоснователни, тъй като сумите са изчислени от работодателя с прилагане на съответния коефициент за пилотите в България, но са били изплатени като „командировъчни“, независимо че са част от трудовото възнаграждение на ищеца. При тълкуване на уговорените клаузи в трудовия договор и измененията му в приложените анекси, въззивният съд е достигнал до извод, че плащанията за кацане и за разстояние са възнаграждения с постоянен характер над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, които се изчисляват с коефициент за съответната държава и представляват база за обезщетенията, вкл. при ползването на платен годишен отпуск (чл.17, ал.1, т.2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата). Съдът е приел, че дължимият от работодателя остатък от неизплатеното трудово възнаграждение на ищеца, през периода от м.май 2018 г. до м.април 2020 г., в който е ползван платен годишен отпуск по чл.177 КТ е в размер на общо 33 618,58 лева. Като компонент от трудовото възнаграждение с постоянен характер над основната работна заплата, плащанията за кацане и за разстояние, според съда, следва да се включат и при определяне на обезщетенията по чл.220 ал.1, чл.222, ал.1, 3 и чл.224, ал.1 КТ. От естеството на основанието за заплащането на плащанията за кацане, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, следва да се приеме, че те са сигурни и предвидими, и аргумент за противното не може да се черпи от различния им размер, поставян в зависимост само от възлаганите за осъществяване полети и кацания. Не съществува вероятност в частта, съдържаща произнасяне по исковете по чл.128 КТ, въззивното решение да е недопустимо. Касаторът съзира такава вероятност поради това, че с влязло в сила решение на първата инстанция (имащо характер на определение) е прекратено поради отказ от иска производството по инцидентния установителен иск на П. И. за установяване на недействителност от клауза в анекс към трудов договор, съгласно която размерът на натрупаните възнаграждения за кацане се коригира с платените командировъчни. Валидността или недействителността на тази клауза обаче няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, че плащанията за кацане и за разстояние са възнаграждения с постоянен характер над основната работна заплата, определени според прилаганите системи за заплащане на труда и като такива те са част от дължимото на ищеца трудово възнаграждение, макар да са му изплатени под формата на командировъчни. Връзка на обусловеност между установителния и осъдителния иск, каквато касаторът съзира, според настоящия съдебен състав не е налице и няма вероятност за недопустимост на въззивното решение в частта, съдържаща произнасяне по иск по чл.128 КТ. В същата част не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсва нарушение на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон. В мотивите на решението се съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях, без да се нарушават правилата на формалната логика. В съдебната практика на ВКС се приема, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т.е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите на решението (напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма) и в този смисъл, изложените доводи за неправилно възприемане на установените факти и значението им за изхода на спора не дават основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Не следва да се допусне касационен контрол на въззивното решение във въпросната част и по формулираните въпроси. Процесуалноправните въпроси във връзка със задълженията на въззивния съд са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013г. ОСГТК, решение № 145/05.08.2021г. по гр.д.№ 1178/2020г., IV г.о., решение № 317/12.02.2019г. по т.д.№ 796/2018г., II т.о., решение № 186/02.07.2015г. по гр.д.№ 4465/2014г., IV г.о. и др.. в смисъл, че разпоредбите на чл.12, чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК установяват задължение на съда да изложи в мотивите си кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, след обсъждане на всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и свързаните с тях доводи на страните. В случая, мотивите на обжалваното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на делото и съдържат конкретните съображения по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания за релевантните към спора обстоятелства. Изводите на въззивния съд относно дължимите суми за трудово възнаграждение при платен годишен отпуск и за обезщетенията по чл.220 ал.1, чл.222, ал.1, 3 и чл.224, ал.1 КТ, ведно с лихвите за забава, са направени след анализ на конкретните доказателства приети по делото и направените от двете спорещи страни съображения, в съответствие с разясненията в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. В случая, изложените съображения на съда са направени по негово вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производство по чл.288 ГПК, а само след евентуално допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос. В съдебната практика на ВКС – напр.решение № 60/25.03.2013 г. по гр.д.№ 475/2012г., ІІ т.о., е изяснено, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато то не е оспорено от страните, независимо от неговата непълнота, неяснота или необоснованост, а следва да го обсъжда заедно с всички останали доказателства. Съгласно т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, т.е. ако назначаването на вещо лице е необходимо за установяване на релевантни за спора фактически обстоятелства, за което са нужни специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. Когато съдът е възприел определена фактическа констатация с помощта на вещо лице, чието заключение не е непълно, неясно или необосновано, не възниква необходимост от повторното установяване на релевантните за спора факти, освен при оспорването му от някоя от страните по делото или ако заключението е било прието от съда пред първата инстанция в нарушение на съдопроизводствените правила и във въззивната жалба се съдържа оплакване за това. В случая, изводите на въззивния съд, че следва да се възприеме първи вариант на даденото заключение за възнаграждение с коефициент 0,9 се обосновава с уговореното като част от работната заплата плащане за кацане. Тези мотиви са в съответствие и с практиката, формирана по приложението на чл.20 ЗЗД – напр.решение № 117/28.08.2013 г. по гр.д.№ 215/2012 г., IV г.о., решение № 505/03.01.2013 г. по гр.д.№ 1476/2011 г., ІV г.о. и решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д.№ 222/2009 г., ІV г.о., в които се приема, че съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво те са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на целта на договора. Въпросите допустима ли е „корелация“ между определените от работодателя командировъчни с размера на допълнителните възнаграждения, променя ли се характера им от командировъчни на възнаграждение за труд и може ли съдът да задължи прилагането на правна норма по отношение на субект, който е изключен от нейния обхват, също не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като са поставени теоретично, без да се аргументира връзката им с решаващите изводи на съда за установените въз основа на събраните доказателства правнорелевантни факти. По същността си тези въпроси преповтарят оплакванията за неправилност на решението относно възприетата фактическата обстановка от съда и неговата преценка за събраните доказателства (чл.281, т.3 ГПК), с оглед на което не може да се приеме, че по отношение на тях са налице общата и допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение