Определение № 2304 от 23.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 626/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от И. В. К. срещу определение № 1 от 03.01.2024 г. по в.ч.т.д.№ 271/2023 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260422 от 25.10.2023 г. по т.д.н. № 123/2019 г. на Бургаски окръжен съд, с което на свой ред жалбоподателят е освободен, на основание чл. 657, ал. 2 ТЗ, като постоянен синдик на ЕТ „Орион-В. Н.“ /н./, [населено място]. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. На първо място се твърди, че Бургаски апелативен съд е потвърдил изцяло определението на Бургаски окръжен съд, а не в обжалваната пред него част, с която синдик К. е освободен на основание чл. 657, ал.2 ТЗ. Сочи се, че въззивният съд е извършил процесуално нарушение, като не е възпроизвел в мотивите си всички доводи и съображения, изложени от жалбоподателя. Освен това се оспорва участието на кредиторите и длъжника в производството по чл. 657, ал.2 ТЗ, като според жалбоподателя неправилно съдът ги е уведомил за подадената от него частна жалба с оглед на разпоредбата на чл. 657, ал. 6, изр. последно ТЗ, според която определението за освобождаване на синдика може да се обжалва единствено от него. На следващо място се излагат твърдения, че въззивният съд е препратил към мотивите на обжалваното определение, без изрично да уточни кои са те. Съгласно чл. 272 ГПК съществуването на такава процесуална възможност не освобождава въззивния съд от задължението му по чл. 236, ал. 2 ГПК да формира собствени изводи по същество и да се произнесе по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, след обсъждане на всички въведени от страните доводи и възражения. Според изложеното съдът не може да препрати към мотивите на първата инстанция изцяло, когато в жалбата са направени оплаквания за необоснованост и допуснати процесуални нарушения при зачитане на доказателствената стойност на представените документи и разглеждането на доводите на страните. Според жалбоподателя Бургаски апелативен съд е бил длъжен да разгледа съдържащите се в частната жалба, с която е бил сезиран, оплаквания за необоснованост и допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, но не го е сторил. Твърди се, че е необоснован изводът на въззивния съд, че оплакването относно непредоставена възможност на синдика да даде обяснения по повод постъпило уведомление и становище от кредитора Р. Я., било неоснователно. Жалбоподателят счита за необоснован и извода на въззивния съд, че синдикът, упражнявайки правото си да обжалва съдебния акт, е имал възможност да изчерпи всички свои възражения в частната си жалба, поради което и правата му не са били накърнени. Аргументира се необоснованост и на извода на въззивния съд, че няма нередовност по смисъла на чл. 100а, ал. 1 ГПК. Твърди се, че Бургаски апелативен съд необосновано е приел, че синдикът е нарушил свои основни задължения съгласно чл. 658, ал. 1, т. 5 ТЗ - за издирване и уточняване имуществото на длъжника, като по този начин, без да е причинил вреди на длъжника или на кредиторите, е застрашил интересите им. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е приел, че синдикът не е представил на съда по несъстоятелността в пълнота постановени съдебни актове, чиято хронология става ясна едва след подаване на уведомление от кредитора Р. Я. и приложените към него доказателства. Твърди се, че Бургаски апелативен съд неправилно е приел, че синдикът не е разполагал с правомощия за преценка, дали издаденият в полза на Р. Я. обратен изпълнителен лист подлежи на обезсилване. На последно място се привеждат аргументи в защита на тезата, че въззивният съд необосновано е приел, че допуснатите нарушения на основни задължения на синдика в случая са били съществени, системни и трайни и са застрашили интересите както на кредитора Я., така и на длъжника. В заключение се сочи, че бездействието на синдика е основание да бъде освободен, само ако е следвало да предприеме определени действия, а вместо това е бездействал, а в случая въззивният съд не е посочил, кои определени действия не са били изпълнени от синдика. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се заявява вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, както и наличието на всички основания за такова допускане, законоуредени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Формулират се въпроси, които според жалбоподателя са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда, както следва: 1/ „Допустимо ли е определение на апелативен съд, потвърждаващо изцяло определение на окръжен съд, което е обжалвано частично?“ 2/ „Допустимо ли е определение на апелативен съд в производството по обжалване освобождаване на синдик на основание чл. 657, ал. 2 ТЗ, постановено при участие на кредитора, направил искането за освобождаване на синдика, останалите кредитори и длъжника?“ Сочи се вероятна недопустимост на обжалваното определение съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. В условията на евентуалност се посочва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 247 от 31.07.2020 г. на ВКС по ч.т.д. № 1029/2020 г. на I т.о. 3/ „Следва ли апелативният съд да разгледа всички доводи и съображения, доказателства и обстоятелства, посочени в жалбата на синдика, срещу освобождаването му на основание чл. 657, ал.2 ТЗ?“ Твърди се противоречие с решение № 102 от 20.01.2021 г. по гр.д. № 4451/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 34 от 23.03.2019 г. по гр.д. № 1694/2018 г. на ВКС, решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр.д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., представляващо основание за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 4/ „Допустимо ли е определение, с което се освобождава синдика на основание чл. 657, ал. 2 ТЗ, без назначаване на служебен синдик, съответно определение на апелативен съд, което потвърждава изцяло, без констатиране на недопустимост?“ Твърди се наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед на факта, че апелативният съд не е констатирал недопустимост на обжалваното пред него определение, което е служебно негово задължение. В условията на евентуалност се посочва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 27 от 15.12.2014 г. на ВКС по ч.т.д.№ 3715/2014 г. на I т.о. 5/ „Липсата на специална процедура по даването на обяснения, необходими на основание чл. 657, ал.2 ТЗ, изключва ли правоприлагане по аналогия с чл. 193 КТ или чл. 93 ЗДС?“ Твърди се, че въпросът е от значение за развитие на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсват разпоредби, които да регламентират процедурата, обема и предмета на обясненията, както и последиците при непредоставяне или ограничаване възможността за обяснения в процедурата по чл. 657, ал. 2 ТЗ. 6/ „Следва ли да се осигури възможност на синдика да даде обяснения по всички факти и обстоятелства, въз основа на които кредитор е подал молба за освобождаването му на основание чл. 657, ал.2 ТЗ?“ Твърди се, че въпросът е от значение за развитие на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсват разпоредби, които да регламентират процедурата, обема и предмета на обясненията, както и последиците при непредоставяне или ограничаване възможността за обяснения в процедурата по чл. 657, ал. 2 ТЗ. 7/ „При осъществяване на инстанционния контрол върху определението на съда по чл. 657, ал.2 ТЗ, апелативният съд обвързан ли е от защитения с първоинстанционния акт интерес на лице, претендиращо извънсъдебно да има собственост върху имот от масата на несъстоятелността, или може вместо него да приеме, че е нарушен интересът на кредиторите, поради предполагаема отговорност за съдебни разноски от непредявен все още иск за собственост относно имот от масата на несъстоятелността?“ Аргументира се, че въпросът е от значение за развитие на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсват разпоредби, които да регламентират правата на третото лице с право на иск по чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ, което едновременно има качество на кредитор. 8/ „Представлява ли застрашаване на интересите на кредиторите разрешена по чл. 716, ал. 2 ТЗ от съда по несъстоятелност продажба на недвижим имот?“ Сочи се приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 247 от 31.07.2020 г. на ВКС по ч.т.д. № 1029/2020 г. на I т.о. 9/ „Процесуално нарушение ли е липсата на преписи от изявленията на кредитора и приложенията към тях в производството по чл. 657, ал.2 ТЗ?“ Твърди се, че въпросът е от значение за развитие на правото съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като липсват разпоредби, които да регламентират необходимостта от преписи за синдика на искането за освобождаването му. 10/ „Язвителният и саркастичен стил на изявленията на кредитор представлява ли нецензурни думи или квалификации по смисъла на чл. 100а, ал. 1 ГПК?“ Сочи се основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, с оглед на факта, че в закона липсва дефиниция на понятието „нецензурни думи или квалификации“ и е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането. 11/ „Следва ли да е отговорен синдикът за последиците от съдебни решения по дела без негово участие?“ Твърди се, че въпросът е от значение за развитие на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като законът не регламентира участие на синдика в производство по издаване на обратен изпълнителен лист, по което търговецът по несъстоятелност се явява длъжник и поради непълнотата на ТЗ е необходимо създаването на съдебна практика по прилагането. В писмен отговор кредиторът Р. Я., [населено място], чрез адвокат Б. Ж., оспорва допускането на касационен контрол по подадената частна касационна жалба, както и нейната основателност. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение намира, че частната касационна жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 657, ал. 5 от ТЗ съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него определение на Бургаски окръжен съд за освобождаване на синдик И. К. на основание чл. чл. 657, ал. 2 ТЗ, като е препратил към мотивите му съгласно чл. 272 ГПК. В допълнение, Бургаски апелативен съд се е произнесъл по възраженията, направени в сезиращата го частна жалба от синдик К.. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването за допуснато от окръжния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на предоставена възможност за синдика да даде обяснения по повод уведомление от 20.10.2023 г. и становище от 23.10.2023 г., подадени от кредитора Р. Я., инициирал производството по чл. 657, ал. 2 ТЗ. Съдът е приел, че на синдика е била предоставена възможност да даде писмени обяснения и такива са били депозирани от него на 20.10.2023 г. Съдът е упоменал, че законът не предвижда специална процедура по даването на обяснения, нито предвижда правила, аналогични на тези по чл. 193 КТ или чл. 93 ЗДС. Съдът е направил уточнението, че тези разпоредби не бива да се прилагат по аналогия, тъй като регулират различни обществени правоотношения, свързани със защитата на работника/държавния служител, като по-слаби страни в трудовото/служебното правоотношение. В тази връзка въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е бил длъжен да разпорежда връчване на всяко последващо становище и не е допуснал процесуално нарушение, произнасяйки се по искането съгласно чл. 657, ал. 2 ТЗ, след постъпване на писмените обяснения от 20.10.2023 г. Въззивният съд е заключил, че правата на синдика не са били накърнени, тъй като той е упражнил правото си да обжалва съдебния акт и е имал е възможност да изчерпи всички свои възражения в частната си жалба. На следващо място според съда неоснователно е и оплакването, че Бургаски окръжен съд се е произнесъл по сезиращо го процесуално действие, което е било в нарушение на чл. 100а, ал. 1 ГПК и чл. 102, ал. 2, т. 3 ГПК. Въззивният съд е приел, че стилът на изявленията на кредитора Р. Я. може да се определи като язвителен и саркастичен, но е преценил, че нито едно от писмените изявления не съдържа заплахи, обидни и нецензурни думи или квалификации, с оглед на което не е открил нередовност по смисъла на чл. 100а, ал. 1 ГПК. Съдът е заключил, че липсата на преписи от изявленията на кредитора и приложенията към тях не представлява процесуално нарушение с оглед на факта, че синдикът не се явява насрещна страна на кредитора и между тях не се развива общо исково производство, като по аргумент от чл. 621 ТЗ разпоредбата на чл. 102, ал. 2, т. 3 ГПК не е приложима. Въззивният съд е приел за неоснователни и останалите оплаквания, свързани с липса на предпоставките по чл. 657, ал. 2 ТЗ за освобождаване на синдика. Отбелязал е, че за освобождаване на синдика по чл. 657, ал. 2 ТЗ не е необходимо да са установени реално причинени от синдика вреди на длъжника или на кредиторите, а е достатъчна констатация за застрашаване на техните интереси. Съдът е преценил, че в конкретния случай синдикът е нарушил свои основни задължения: за издирване и уточняване имуществото на длъжника съгласно чл. 658, ал. 1, т. 5 ТЗ и за законосъобразно осребряване на имуществото на длъжника съгласно чл. 658, ал. 1, т. 16 ТЗ. В тази връзка съдът е посочил, че в отчетите си до съда по несъстоятелността синдик К. не е включил пълна информация за водените между В. Б. Н. и Р. Димитров Я. дела: гр.д. № 2840/2015 г. на ВОС, гр.д. № 3129/2015 г. на ВОС и т.д. № 123/2017 г. на ВОС, като не е представил на съда по несъстоятелността в пълнота постановените по тези дела съдебни актове. Съдът стига до заключението, че хронологията на събитията е била изяснена едва след постъпване по делото на уведомление от 20.10.2023 г. от кредитора Р. Я. и приложените към него доказателства. Посочил, че вместо да предостави на съда необходимата информация, въз основа на която съдът би могъл да формира извод за собствеността върху спорните имоти, синдикът е излязъл извън правомощията си, като е извършил самостоятелна преценка само въз основа на решението по гр.д. № 882/2015 г. на ВОС, респ. - решението по гр.д. № 1091/2016 г. на ВКС, II ГО (без да държи сметка, че то е постановено преди да влезе в сила решението по гр.д. № 2840/2015 г. на ВОС), че спорните имоти са собствени на длъжника и че издаденият обратен изпълнителен лист в полза на Р. Я. подлежи на обезсилване, а не на изпълнение. В допълнение въззивният съд е направил заключението, че синдикът не е положил грижата на добър търговец при издирване на имуществото на длъжника. До този извод съдът е стигнал въз основа на подадените от синдика отчети през 2021 г., като във всеки един от тях е било посочено, че имуществото на длъжника се изчерпва с имотите, придобити по постановлението за възлагане на недвижими имоти и в нито един от тях синдикът не е включил имот с идентификатор 10135.2564.1530, който е бил предмет на обявената за нищожна замяна - решение по т.д. № 123/2017 г. на ВОС и не е напускал патримониума на длъжника. В обобщение въззивният съд е приел, че допуснатите нарушения на основни задължения на синдика са били съществени и са застрашили интересите както на кредитора Я., така и на длъжника, като наред с това са били системни и трайни. Съдът е изтъкнал, че бездействието на синдика е продължило през дълъг период, през който той е извършвал целенасочени действия за осребряване на имуществото, за което кредиторът Я. претендира, че е негова собственост, и е бездействал по отношение на задълженията си да информира коректно съда, да издири и уточни имуществото на длъжника и да извърши законосъобразно осребряване. Така мотивиран, въззивният съд е достигнал до същия извод като първоинстанционния съд, а именно - че са налице предпоставките за освобождаване на синдика по чл. 657, ал. 2 ТЗ и е потвърдил обжалваното определение на Бургаски окръжен съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаски апелативен съд определение. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Очевидна неправилност на обжалваното определение не се обосновава с конкретни твърдения от жалбоподателя и според касационния състав същото не разкрива възприетите в практиката на ВКС белези на такава, с оглед на действителното му съдържание - мотиви и диспозитив. Обжалваното въззивно определение не е вероятно недопустимо, както това предполагат формулираните от жалбоподателя първи, втори и четвърти въпроси от изложението му. Изложените в обосноваване на въпросите оплаквания на жалбоподателя не са от естество да се отразят на допустимостта на въззивното определение, доколкото същото е постановено в предметните рамки на жалбата, с която въззивният съд е сезиран и е разгледал, като съдът в определението си се е произнесъл именно по същите, поставени пред него със сезиращата го жалба, спорни въпроси досежно допустимостта и правилността на обжалвания по въззивен ред първоинстанционен съдебен акт. В допълнение: По първия въпрос – въззивният съд се е произнесъл в рамките на предмета, с който е бил сезиран – по законосъобразността на първоинстанционното определение в частта му, в която същото подлежи на обжалване, а непрецизността на диспозитива на въззивното определение, от който обаче е ясно установима действителната воля на съда по разрешавания от него спорен в производството въпрос, не сочи на недопустимост на определението му. Същото се отнася и до втория въпрос с допълнението, че същият е и несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и обективирани в мотивите му, където съдът нарочно е приел, че синдикът не се явява насрещна страна на кредитора и между тях не се развива общо исково производство, като по аргумент от чл. 621 ТЗ разпоредбата на чл. 102, ал. 2, т. 3 ГПК не е приложима. Освен това участието в производството на кредитор на несъстоятелността не е годно да опорочи постановения съдебен акт до степен на недопустимост. При изложеното по отношение на този втори въпрос не се дължи преценка досежно наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на жалбата. На свой ред четвъртият въпрос е неясен, неясна е и връзката му с конкретни изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите на обжалваното определение. Третият въпрос на жалбоподателя е правен и е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, като относим към задължението на съда да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, поради което и същият може да бъде приет за годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения на страните и доказателства по делото, не следва да се абсолютизира. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. Съобразно изложеното и доколкото от мотивите на въззивния съд в относимата им част е видно, че съдът в действителност е съобразил оплакванията и доводите на жалбоподателя в жалбата му, и ги е отхвърлил, като освен че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но е изложил и собствени съображения по спорните въпроси в производството, то по отношение на този въпрос на касатора не е налице критерият по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на въпросите от пети до седми и от девети до единадесети от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, не е налице поддържаният по тях от жалбоподателя, допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото същите не са обосновани с конкретни твърдения измежду установените по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., разясняваща точния смисъл на посочената разпоредба на процесуалния закон. Освен това седмият въпрос, доколкото въобще е ясен, е относим към правилността на обжалваното определение, тъй като отговорът му изцяло зависи от конкретните, приети от съда за установени по делото обстоятелства, съответно – и не представлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като правен въпрос по принципното приложение на правна норма, институт и/или принцип на правото. Правилността на определението е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК. На свой ред осмият и единадесетият въпроси на жалбоподателя не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от посоченото ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите му към обжалваното определение. Последните са основани не на изложените при обосноваване на тези два въпроса оплаквания на жалбоподателя, а главно на приетото от съда нарушаване от страна на синдика, на задълженията му по чл. 658, ал. 1, т. 5 и т. 16 от ТЗ, и на непредоставяне от страна на синдика, на съда по несъстоятелността, на своевременна, достоверна и пълна информация в обезпечаване на обосновано и законосъобразно негово произнасяне в производството, които решаващи изводи на въззивния съд нямат връзка с така поставените въпроси. По изложените съображения обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение