Определение № 4403 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4820/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стар Пост“ ООД срещу решение № 180/04.04.23г., постановено по в.гр.д. 833/22г. на БлОС. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: Предявен е иск по чл. 128 КТ и по чл. 224, ал.1 КТ. Ищецът В. К. претендира трудово възнаграждение за периода за м.август 2018г. до м.октомври 2020г., общо в размер на 6213,89лв.. Ищецът претендира и сумата 734,44лв., обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 20дни неизползван отпуск за 2019 и 2020г.. В срока за отговор ответникът „Стар Пост“ ООД е възразил, че е платил изцяло трудовото възнаграждение, както и че работникът е ползвал платен годишен отпуск. Заявява, че представя платежни ведомости. В доклада по делото РС е указал, че ответникът не представя платежните ведомости, за които твърди в отговора на исковата молба. Съдът е дал указания, че ответникът носи доказателствената тежест относно факта, че е платил трудовото възнаграждение. В първото по делото заседание адв. В., проц.представител на ответника, е поискал да му се даде възможност да представи платежните ведомости и преводни нареждания. РС е дал 2- седмичен срок за представянето им. В следващото съдебно заседание адв.В. е заявил, че не е изпълнил указанията на съда относно писмените доказателства. С решението си РС е уважил изцяло исковете, тъй като ответникът не е бил ангажирал доказателства за плащане на трудовото възнаграждение и за ползването на платения годишен отпуск. С въззивната жалба работодателят е оспорил изводите на РС и е представил разплащателните ведомости и платежни нареждания, както и молби на ищеца за ползване на отпуск и съответно разрешения на работодателя за ползването му. Въззивният съд е отхвърлил доказателствените искания като преклудирани и с решението си е потвърдил решението на РС със същите мотиви. В касационната жалба се твърди, че доказателствените искания са били своевременни, тъй като РС не е бил направил доклад съгласно изискванията на закона, не е бил дал указания, че не се сочат доказателства, неправилно е бил отказал приемането им, и е върнал на адв. В. незаверено копие от личното трудово досие на работника. Касаторът твърди също, че исковата молба е нередовна, тъй като имало разминаване между претендираните суми по чл. 128 КТ (между общата сума и отделните месечни възнаграждения), както и не било ясно как се претендира и обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ. Формулирани са въпроси относно допустимостта на свидетелски показания за неизползван платен годишен отпуск, относно задължението на съда служебно да назначава експертиза, оглед или освидетелстване, относно преценката на свидетелски показания, дадени от заинтересуван свидетел, относно задължението на съда да обсъди всички доказателства. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Направено е и твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение. При така установените обстоятелства, ВКС намира, че касационната жалба е недопустима в частта относно иска по чл. 224, ал.1 ГПК, тъй като вземането е за сума под 5000лв. съгласно чл. 280, ал.3, т.3 ГПК. В останалата част относно иска по чл. 128 КТ, касационната жалба е допустима, тъй като е за сума над 5000лв.. Тя е била оставена без движение с разпореждане № 458/08.06.23г. за представяне на документ за платена д.т. в размер на 30лв. по сметка на ВКС. Съобщението е получено от адв. З. на 04.08.23г.. Пълномощното на адв. З. е на л.95 от въззивното дело. На 10.08.23г. е представено платежно нареждане от 09.08.23г. за 30лв. по сметка на ВКС. След служебна проверка ВКС установи, че по сметката на ВКС е постъпила сума от 30лв. за касационно обжалване на въззивното решение едва на 23.11.23г.. Доколкото не може да се презюмира неплащане в срок, както и вина на страната за по- късното отразяване на сумата по сметката на ВКС, то следва да се приеме, че дължимата държавна такса е била платена в срок. Относно наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване ВКС намира следното: Формулираните въпроси относно свидетелските показания са неотносими, доколкото касаят иска по чл. 224, ал.1 КТ, а в тази част касационната жалба е недопустима. Относно въпросите за задължението на съда служебно да събира доказателства в някои от хипотезите на закона, както и задължението му да се произнесе по доказателствата и доводите на страните, ВКС не намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, доколкото работодателят е бездействал и въпреки указанията на съда не е представил платежните ведомости, въззивният съд в съответствие с доказателствената тежест е направил извод за неосъществил се релевантен факт, а именно, че не е платено трудово възнаграждение за претендирания период. Твърдението, че съдът се е произнесъл „свръхпетитум“, тъй като имало разминаване между претендираната сума неплатено трудово възнаграждение за целия период и отделните месечни претенции, е неоснователно. Искът по чл. 128 КТ е един единствен- предявен е за сумата от 6213,89лв. за периода от м.август 2018г. до м.октомври 2020г.. Не са предявени отделни искове за всеки отделен месец неплатено възнаграждение. Това следва от начина по който се определя цената на иска съгласно нормата на чл. 69, ал.1, т.6 от ГПК- „сборът от всички платежи“. При това положение нито РС, нито ВС са се произнесли свръхпетитум, напротив, произнесли са се в рамките на поисканото. Цената на иска е била стабилизирана и по нея работодателят е платил д.т. пред ВС, без да прави възражения относно претендирания размер. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност, тъй като вещото лице дало заключение, че трудовото възнаграждение е било платено съгласно ведомостите за заплати. Ведомостите за заплати не са били представени нито с исковата молба, нито в дадения от съда 2-седмичен срок след направения доклад, в който РС е констатирал и съответно указал, че работодателят не сочи доказателства за плащането. Тези доказателства са били преклудирани, поради бездействието на страната. При това положение заключението на вещото лице не е било съобразено от съда в съответствие с правомощията си. В обобщение ВКС счита, че жалбата следва да се остави без разглеждане в частта относно иска по чл. 224, ал.1 КТ, а в другата част относно иска по чл. 128 КТ следва да не се допусне до касационно обжалване. Ищецът е направил искане за плащане на разноски, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО