Определение № 1160 от 12.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3778/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на ищеца Л. А. Г., чрез адвокат Т. С.-Ш. и насрещна касационна жалба на „БРОВНЕТ“ ЕООД, представлявано от управителя М. К., чрез адвокат Д. Я. от АК – Бургас, срещу решение № 303 от 29.03.2024 г. по в.гр.д.№ 1056/2023 г. на Окръжен съд Бургас, с което се обезсилва решение № 724/03.04.2023 г. по гр.д.№ 4855/2022 г. на Районен съд Бургас в частта, в която са уважени исковете на Л. А. Г. против „Бровнет“ ЕООД, на основание чл.344, ал.1, т.1, 2, 3 и чл.224 КТ и се отменя в частта, в която е уважен предявения иск за неизплатено трудово възнаграждение от 01.09.2020 г. до 31.05.2021 г., както и в частта, в която се потвърждава решението, с което е уважен иска по чл.128, т.2 КТ: за периода от 01.06.2021 г. до 31.12.2021 г., в размер на 9300,42 лева, ведно със законните лихви от подаване на исковата молба – 28.07.2022г. до изплащането и за периода от 01.01.2022 г. до 30.06.2022 г., в размер на 13 114,62 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба на ищеца Л. А. Г., чрез адвокат Т. С.-Ш., се твърди, че обжалваното решение на въззивния съд е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1. „Допустим ли е иск за отмяна на уволнение, извършено на основание чл.327 КТ при положение, че работодателя не е издал заповед за уволнение, но е подал заявление до НАП за прекратяване на трудовия договор?“ 2. „Длъжен ли е работодателя да издаде заповед за уволнение, когато същото е с правно основание чл.327 КТ и какъв е характера на такава заповед?“ 3. „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК? Необходимо ли е да бъде извършен анализ при противоречие в показанията на свидетелите и по какъв начин?“ 4. „Длъжен ли е съдът да аргументира защо кредитира или не свидетелски показания, особено при направено възражение по смисъла на чл.172 ГПК? Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а решението е очевидно неправилно в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, 3 и ал.2 ГПК. Насрещна касационна жалба от „Бровнет“ ЕООД, чрез адвокат Д. Я. от АК – Бургас е подадена срещу решението в осъдителната му част, с което въззивният съд е потвърдил решението по предявения иск на основание чл.128, т.2 КТ, с доводи за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, като се поставят въпроси, които се свеждат до преценката на съда дали е налице добросъвестно изпълнение на трудовите задължения и правото да се получи трудово възнаграждение, ако работникът не е престирал труд, както и за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните. Изложени са твърдения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Срещу касационните жалби са подадени в срок писмени отговори, в които страните оспорват доводите на насрещната страна с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че работодателят не е издал уволнителна заповед, а е изпратил уведомление до НАП за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327 КТ, считано от 01.07.2022 г., но според твърденията в исковата молба, липсва уведомяване за прекратяване на трудовия договор или изявление от работника в този смисъл. При тези данни, по аргумент от чл.335, ал.1 КТ, че трудовият договор се прекратява писмено, според съда, предявените искове срещу уволнението на ищеца са недопустими, тъй като не се доказва прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало на 20.01.2020 г. Възражението за недействителност на трудовия договор е направено след срока за отговор на исковата молба, поради което е преклудирано в това производство, а претенцията за неизплатено трудово възнаграждение през исковия период от 01.09.2020 г. до 30.06.2022 г. е основателна само за времето, в което работникът фактически е престирал труд при този работодател. Съобразявайки заключение на вещо лице и свидетелските показания по делото, въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция, постановено по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2, 3 и чл.224 КТ, и частично е отхвърлил предявените от работника претенции за неизплатено трудово възнаграждение. Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът освен, ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая, не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по чл.280 ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, при решаването на трудови спорове за уволнението на работника, претенции за неизплатено трудово възнаграждение и неизползван платен годишен отпуск. Мотивите на въззивното решение съдържат конкретната преценка на съда за установените фактически обстоятелства и приложението на закона към тях, поради което липсва явна необоснованост, в нарушение на правилата на формалната логика или превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, за да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената защита. Формулираните въпроси в изложението към касационната жалба на ищеца не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Отговор на първите два въпроса се дава в практиката на ВКС, вкл.с цитираното решение № 248 от 22.10.2018 г. по гр.д.№ 754/2018 г., ІV г.о., че когато ищецът изложи твърдения, че не му е била връчена заповед за уволнение или друг писмен акт на работодателя, то по същество се твърди, че трудовото правоотношение между страните не е прекратено, а предявените искове по чл.344, ал.1, т.1-3 КТ за защита срещу уволнението са без предмет и работникът няма правен интерес от воденето им срещу ответника-работодател, поради което делото следва да се прекрати, съгласно чл.130 ГПК. По делото са изложени твърдения за фактически обстоятелства, които в случая не водят до различен извод – възникнало трудово правоотношение между страните, липсата на писмен акт за прекратяването му от работодателя или по инициатива на ищеца и неизпълнение на задължението да се заплати трудово възнаграждение през исковия период, т.е. липсва изявление от ищеца за прекратяване на трудовия договор по чл.327 КТ или писмен акт на работодателя, за да се търси съдебна защита срещу уволнението. Твърденията на ответника в отговора на исковата молба, че има сключен трудов договор, но със срок за изпитване, на основание чл.70, ал.1 КТ, а трудовите задължения са били изпълнявани до средата на м.април 2020 г., също подкрепят крайния извод на въззивния съд в обжалваното решение, поради което първите два въпроса не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поставените в тази връзка въпроси във връзка със задължението на съда да изложи мотиви защо кредитира или не показанията на свидетелите, като отчете евентуалната им заинтересованост, съгласно чл.172 ГПК, са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, формирана с решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г., ІV г.о., вкл. цитираните от касатора, в които се приема последователно, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите посочени от страните по спора и да извърши самостоятелна преценка на достоверността им, доколкото с тях се установяват факти от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват с оглед на всички други данни по делото, като се вземе предвид възможната тяхна заинтересованост (чл.172 ГПК). В обжалваното решение се съдържат конкретни съображения защо съдът приема, че свидетелските показания следва да бъдат кредитирани, като преценката се основава на непосредствените впечатления на свидетелите и липсата на други доказателства, които да ги опровергават. Тези изводи на въззивния съд в съответствие със съдебната практика на ВКС, че при постановяване на решение по съществото на спора, съдът не може да се позовава на свидетелски показания, чрез които се изразява предположения или твърдения, а единствено на установените в производството правнорелевантни факти, както в случая приема съдът в обжалваното решение. Предвид изложените съображения, съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, поради което поставените въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на аргументи за необходимост да се измени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията по т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по гр.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Разглеждането на насрещната касационна жалба е в зависимост от изхода по касационната жалба на ищеца и с оглед липсата на основания за допускането й до касационно обжалване, съдът не разглежда насрещната касационна жалба, съгласно чл.287, ал.4 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение