Определение № 50787 от 03.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 459/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата М. П. Д., чрез адв. М. А. срещу решение № 296/27.08.2021 г. по в.гр.дело № 6115/2021 г. на Софийски градски съд, което е потвърдено решение от 14.02.2021 г. по гр.дело № 64709/2019 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. П. Д. против Българска национална телевизия [населено място] искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ за отмяна на заповед № РД-10-129/30.03.2018 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” и Заповед № ЧР-128/03.04.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение и с правно основание чл.344,ал.1,т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като недопустими. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ се уважат. В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Относно доказателствената сила на извънсъдебното признание на факти и как то следва да бъде ценено от съда? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС изразена в решение по гр.дело № 2354/2013 г. на ВКС, III г.о. и решение № 81/30.07.2020 г. по т.дело № 889/2019 г. на ВКС, II т.о., двете постановени по чл.290 ГПК. 2. Запитванията до Директора на Дирекция „Инспекция по труда” за издаване на предварително разрешение за уволнение на служител, ползващ закрила по чл.333 КТ, представляват ли извънсъдебно признание на факта за липса на дисциплинарно уволнение към датата на отправяне на запитването? 3. Представлява ли изплащането на трудово възнаграждение (и/или обезщетение) от работодателя извънсъдебно признание, че е обвързан от трудовоправно отношение със служителя? 4. Представляват ли заповедите за разрешаване на ползване на отпуск извънсъдебно признание от работодателя, че е обвързан от трудовоправно отношение със служителя? 5. Представлява ли неподаването на уведомление до НАП за прекратяване на трудов договор извънсъдебно признание от работодателя, че е обвързан от трудовоправно отношение със служителя? 6. Представлява ли посочването на датата на прекратяване на трудовото отношение в трудовата книжка извънсъдебно признание от страна на работодателя за момента на прекратяване на трудовия договор? 7. Допустимо ли е оборването на направено от страна писмено извънсъдебно признание на факти с достоверна дата с писмени показания и други писмени доказателства с недостоверна дата? Въпросите от 2-ри до 7-ми са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Българска национална телевизия не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т. 2 КТ. Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционното решение и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Прието е за безспорно по делото, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата М. Д. е изпълнявала длъжността „редактор в Дирекция „Информация”, продуцентски център”Интернет-новини”. Съдът е приел, че на 30.03.2018 г. е издадена от генералния директор на БНТ заповед № РД-10-129, с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение, поради извършени нарушения на трудовата дисциплина по чл.187, ал.1, пр.3 и 4-то КТ/неявяване на работа и неуплътняване на работното време/ и по чл.190, ал.1,т.2 и т.3 КТ/неявяване на работа в течение на два последователни работни дни и системни нарушения на трудовата дисциплина/. Прието е, че върху представения по делото препис от тази заповед е обективирано писмено волеизявление на А. В. и Г. К. от 03.04.2018 г., в което е посочено, че „служителката се запозна със заповедта и отказва да я подпише”. Посочено е, че с оглед релевираните от ищцата възражения, че заповед № РД-10-129/30.03.2018г. на генералния директор на БНТ не е породила правни последици, тъй като не е била надлежно връчена, в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелката А. В.. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката, като отразяващи непосредствени възприятия относно релевантни спорни по делото обстоятелства, както и, че същите не се опровергават от други доказателства по делото. Прието е, че те кореспондират и с показанията на свидетелката П. Х. в частта относно датата на проведените срещи и разговори с ищцата, както и в частта относно целта на тази среща. Посочено е, че според показанията на свидетелката Х. същата имала уговорена среща с М. Д. на 03.04.2018г. в сградата на телевизията. Според нейните показания ищцата й споделила, че се опитали да я уволнят, но след като попълнила декларация за здравословно състояние, уволнението се „разминало“. Прието е за установено от показанията на свидетелката В., че тя е заемала длъжността началник на отдел „Човешки ресурси“ при ответника и в това си качество била натоварена със задължението да връчи на ищцата издадената заповед от 30.03.2018г., с която се налага дисциплинарно наказание „уволнение“. Според показанията на свидетелката на 03.04.2018г. ищцата била повикана от директора на дирекция „Информация“ в БНТ, като след нейното явяване, свидетелката и още един служител – Г. К., дали на М. Д. изготвената заповед за да се запознае с нея. Ищцата прочела заповедта и обяснила, че трябва да се консултира с адвокат, след което напуснала помещението. Тя се върнала след около 15-20 минути, след което свидетелката й предоставила бланка на декларация по чл. 333 от КТ, в която следвало да посочи какви защити има по КТ. След като се запознала с текста на декларацията ищцата поискала да се консултира с лекар и отишла в лекарския кабинет, находящ се в сградата на БНТ. Свидетелката В. и Г. К. чакали пред кабинета. След проведения разговор с лекаря ищцата отишла при тях и заявила, че отказва да подпише заповедта, тъй като има защита по КТ. След това А. В. и Г. К. удостоверили писмено върху заповедта, че ищцата отказва да получи документа. Съдът е посочил, че свидетелката В. изрично е потвърдила в проведеното на 16.07.2020г. публично съдебно заседание, че тя собственоръчно е изписала имената си и е положила своя подпис върху заповедта. Според въззивния съд друг извод не следва от показанията на свидетелката Х. относно резултата от проведената между ищцата и свидетелката В. среща, тъй като П. Х. не е присъствала на срещата и няма непосредствени възприятия относно съдържанието на водените разговори и предприетите действия, а пресъздала пред съда убеждението на М. Д., че „уволнението се разминало“. Съдът е приел, че със заповед № ЧР 128/03.04.2018 г. на генералния директор на БНТ е прекратено, считано от датата на получаване на заповедта трудовото правоотношение на ищцата, поради наложеното със заповед № РД-10-129/30.03.2018 г. дисциплинарно наказание „уволнение”. Заповедта била връчена на М. Д. на 25.10.2019 г. С оглед събраните по делото доказателства е формиран извод, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 03.04.2018 г., на която дата на ищцата е била връчена при отказ издадената заповед № РД-10-129/30.03.2018 г. на генералния директор на БНТ за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Въззивният съд е възприел практиката на ВКС, изразена в решение № 43 от 10.02.2014г. по гр.дело № 4082/2013г. по описа на ВКС, Четвърто г.о., с което е разрешен въпросът дали работодателят е задължен да издаде две отделни заповеди при дисциплинарното уволнение – една за налагане на дисциплинарното наказание, и друга за прекратяване на трудовия договор, поради тази причина, или и двете действия могат да се извършат с един акт. Посочено е, че в същото решение е прието, че разпоредбата на чл. 195, ал.1 КТ изисква дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено,наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. Прието е, че разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т.6 КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовият договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Като е съобразил установените в тези две норми изисквания и правила съдът е извел извод, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това, според съда издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание “уволнение” е напълно достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Посочено е, че няма пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, че това не означава, че той е бил задължен да извърши това. Приел е, че тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед. Тази заповед трябва да съдържа също реквизитите,визирани в чл.195, ал.1 КТ. С оглед на тези съображения е формиран извод, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ има конститутивен ефект и след нейното връчване на служителя се прекратява трудовото правоотношение съгласно чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 6 от КТ. Приел е, че в случаите на прекратяване на трудовоправната връзка без предизвестие по силата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ прекратяването настъпва от момента на получаването от насрещната страна на писменото изявление за това. Ако работодателят издаде втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, същата ще има само констативен характер. Според съда изявления за прекратяване, отправени след друго получено и произвело действие, не могат да внесат каквито и да е изменения в първото изявление, като се е позовал на практика на ВКС, изразена в решение № 332 от 03.11.2014г. на ВКС по гр.дело № 1350/2014г., IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Съдът е посочил, че в случая ответникът твърди, че трудовото правоотношение между страните било прекратено на 03.04.2018г., на която дата заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ с № РД-10-129/30.03.2018г. била връчена на ищцата при отказ, удостоверен от двама свидетели. Позовал се е на практика на ВКС, според която отказът на работника да му бъде връчена заповедта за уволнение може да бъде установяван с всички доказателствени средства. Прието е, че моментът на прекратяване на трудовото правоотношение при прекратяване без предизвестие е моментът на получаване на писменото волеизявление за прекратяване на договора. За отказа за получаване на писменото волеизявление е приел, че КТ не съдържа специална разпоредба, поради което приложение намира процесуалния закон. Съдът е взел предвид чл.44,ал.1, изр.последно ГПК, според който отказът за получаване на съобщения, призовки и съдебни книжа се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. Прието е, че в случая отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели, единият от които е разпитан по делото в качеството на свидетел и е потвърдил начина на връчване. Приел е, че разпоредбата на чл.335 КТ не предвижда изискване отказът на работника да получи заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение задължително да бъде отразен върху самата заповед, а същият може да се установи с всички доказателствени средства. Съдът е приел, че за да е надлежно връчена заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” в хипотезата на отказ за получаване от адресата е необходимо да се установи, че лицето е узнало нейното съществено съдържание – изразената воля от работодателя за налагане на наказанието и правното основание, на което това е направено. Като е взел предвид приетото разрешение в съдебната практика и представените по делото доказателства въззивният съд е извел извод, че на 03.04.2018 г. на ищцата е връчена при условията на отказ процесната заповед РД-10-129/30.03.2018. на генералния директор на БНТ за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. За неоснователни са преценени възраженията на ищцата, че не са настъпили последиците на прекратяване на трудовото правоотношение на 03.04.2018 г., тъй като в процесната заповед не е отразено, че заповедта е връчена. Приел е, че нормата на чл.335 КТ не предвижда изискване отказът на работник или служител да получи заповедта задължително да бъде отразен върху самата заповед. Посочил е, че следва да се приеме за доказано връчването на заповедта за уволнение при условията на отказ, дори и без да има изрично отразяване върху документа, че е връчена „при отказ”, като се е позовал на практика на ВКС. Този начин на връчване, според съда може да бъде удостоверен и с волеизявление на свидетелите на връчването, че работникът се е запознал със заповедта и отказва да я подпише, каквато хипотеза е приета за установена по делото. При тези съображения съдът е направил извод, че изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” обективирано в заповед № РД-10-129/30.03.2018 г. е достигнало до адресата на 03.04.2018 г., на която дата заповедта е връчена при условията на отказ за получаване. Приел е, че посочената заповед има конститутивен ефект и с нейното връчване на работника на 03.04.2018 г. тя е породила правни последици, изразяващи се в прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.195,ал.1,т.3 КТ. За ирелевантни са преценени всички последващи действия на работодателя, продиктувани от неправилното му разбиране, че последващата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № ЧР 128/03.04.2019 г., която има само констативен характер трябва да бъде връчена на работника, както и, че спазването на изискванията по чл. 333 КТ следва да са налице към датата на връчване на тази заповед. Приел е, че прекратено трудово правоотношение не може да бъде повторно прекратено с издадената заповед от 03.04.2018 г., като не е възприета тезата на ищцата, че в случая е налице хипотезата на чл.198,ал.2 КТ и, че трябва да се приеме, че към датата на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение – 25.10.2019 г. дисциплинарното наказание е било заличено. Прието е, че посочената разпоредба изисква наличие на съществуващо между страните трудово правоотношение към датата на заличаване на наказанието, какъвто не е разглежданият случай, че тази разпоредба е неприложима по отношение на дисциплинарното наказание „уволнение”, което изрично е посочено в ал.1 на чл.198 КТ. Съдът е приел, че исковете по трудови спорове за прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват в двумесечен срок, съгласно чл.358,ал.1,т.2 КТ. Като е съобразил установената дата на връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” – 03.04.2018 г., настъпилите правни последици с това връчване – прекратяване на трудовото правоотношение, считано от посочената дата и предвид датата на постъпване на исковата молба в съда – 08.11.2019 г. е формиран извод за основателност на възражението на ответника за изтекъл давностен срок за предявяване на иска по чл.344,ал.1,т.1 КТ. Приел е, че неспазването на давностния срок по чл.358,ал.1,т.2 КТ за предявяване на иска по чл.344,ал.1,т.1 КТ има за последица отхвърлянето на същия като неоснователен, тъй като възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо. С оглед на това е преценено, че не следва да се обсъждат релевираните от ищцата доводи за незаконосъобразност на издадената заповед № ЧР 128/03.04.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, нито доводите за незаконосъобразност на процесната заповед от 30.03.2018 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Поради неоснователност на иска с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ е приет за неоснователен обусловения иск по чл.344,ал.1,т.2 КТ за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението. При тези съображения първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите от 2-ри до 7-ми включително. Всеки от тях не е разрешен от въззивния съд, не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, и поради това не представляват правни въпроси. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че всеки от формулираните въпроси от жалбоподателката не е обусловил решаващите правни изводи на съда и поради това не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С въззивното решение са формирани решаващи правни изводи, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 03.04.2018 г., на която дата заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” № РД-10-129/30.03.2018 г. е била връчена на ищцата М. Д. при отказ, удостоверен от двама свидетели, че посочената заповед има конститутивен ефект и с нейното връчване на ищцата на 03.04.2018 г. тя е породила правни последици, изразяващи се в прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.195, ал.3 ГПК. Формиран е извод, че са ирелевантни всички последващи действия на работодателя, продиктувани от неправилното му разбиране, че последващата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № ЧР-128/03.04.2018 г., която има само констативен характер трябва да е връчена на работника, както и че спазването на изискванията по чл.333 КТ следва да са налице към датата на връчване на тази заповед. В решението е обоснован и извод, че прекратеното трудово правоотношение не може да бъде повторно прекратено с издадената заповед от 03.04.2018 г. Въззивният съд не е извеждал правни изводи дали извършените от работодателя последващи действия, след прекратяване трудовия договор на ищцата с връчване на заповед № РД-10-129/30.03.2018 г., като заплащане на трудово възнаграждение, заповеди за разрешаване на ползван отпуск, искания до Дирекция „Инспекция по труда” за издаване на предварително разрешение за уволнение на служител, ползващ закрила по чл.333 КТ и др. представляват извънсъдебно признание на факта на липса на дисциплинарно уволнение към датата на отправяне на запитването, съответно, че е обвързан от трудово правоотношение със служителя. В обжалваното решение не е формиран и извод дали е допустимо оборването на направено от страна писмено извънсъдебно признание на факти с достоверна дата с писмени показания и други писмени доказателства с недостоверна дата. Освен посоченото следва да се съобрази, че след прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата на 03.04.2018 г., което е последица от заповед № РД-10- 129/30.03.2018 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, връчена при условия на отказ за получаване и при липса на сключен писмен трудов договор след този момент за отношенията между страните са приложими правилата на чл.74 и чл.75 КТ. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че първият въпрос от изложението и въпросите от 2-ри до 7-ми включително не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение