Определение № 3993 от 18.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2807/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на страните по в.гр.д. № 5403/2023 г. на Софийския градски съд, срещу решение № 531/29.01.2024 г.. по делото.

М. К. А. обжалва решението в частта му, с която са отхвърлени исковете му по чл.128, т.2 КТ и чл.86 ЗЗД срещу Уиз Еър Унгария ЦРТ.

Уиз Еър Унгария ЦРТ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България (нататък и само Уиз Еър Унгария ЦРТ) обжалва въззивното решение в цялост.

Страните взаимно оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

По допустимостта на касационните жалби:

Спорът е трудов. Всички искове са за парични вземания.

Касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ е недопустима в частта и срещу въззивното решението по исковете, които са с цена под 5 000 лева, които съгласно чл.280, ал.3, т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване. Такива са искът по чл.264, ал.1 КТ с цена 2 013.43 лева и искът по чл.86, ал.1 ЗЗД (изтекла лихва по иска по чл.264 КТ) с цена 468.81 лева; искът по чл.128, т.2. КТ за „секторни плащания“ с цена 844.80 лева и искът по чл.86, ал.1 ЗЗД върху него с цена 256.96 лева; искът по чл.128, т.2. КТ за „възнаграждение за разстояние“ с цена 4 246.79 лева и искът по чл.86, ал.1 ЗЗД върху него с цена 767.47 лева.

Касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ е недопустима и в частта и срещу въззивното решение по инцидентния установителен иск по чл.74, ал.4 КТ, по исковете по чл.128, т.2 КТ и исковете по чл.86, ал.1 КТ (за изтекла лихва върху претендираното с исковете по чл.128, т.2 КТ вземане), които са отхвърлени. В тези части въззивното решение е в полза на ответното дружество, удовлетворява го като резултат и съгласно приетото с т.18 на ТР №1 от 4.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дружеството не може да обжалва само мотивите. Жалбата на Уиз Еър Унгария ЦРТ срещу тези части от въззивното решение следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалите си части касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в установения срок срещу части от решение на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване и са редовни.

За да постанови обжалваното решение, в частите, в които касационно обжалване е допустимо, въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

Страните са били обвързани от трудов договор, изменян и допълван с анекси за длъжността „пилот на самолет, първи офицер“, а по-късно за длъжността „.пилот на самолет, Старши Първи офицер“.

Въззивният съд е установил уговорките, относими към предявените искове.

Приел е, че между страните по делото е било уговорено, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя – чл. 11е, абзац 3.

С анекс от 08.04.2018 г. страните се уговорили … за заплащане за кацане, което се изплаща от работодателя като бонус след всеки планиран и изпълнен стандартен сектор, което означава завършването на едно излитане и едно кацане; ако съгласно приложимото законодателство заплащането на ден (платими дневни пари) би трябвало да бъде платено по отношение на такова възнаграждение за кацане, това възнаграждение се включва в размера на възнаграждението за кацане. Съгласно анекса, заплащането за разстояние и заплащането за кацане не се включват при изчисляване на бонус, който трябва да бъде изплатен на служителя по отношение на всеки период, когато служителят не изпълнява задължение за летене. Заплащането за разстояние и за кацане са бонуси и не заместват или включват никакво обезщетение или възстановяване на разходи, които могат да се дължат на служителя.

С анекс от 21.05.2019 г. е уговорено да се увеличат размерите на възнагражденията за разстояние и за кацане.

Видно е от заключението на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че … дължимите на ищеца командировъчни пари съгласно на НСКСЧ /по 80 евро на ден/ възлизали на 30 193,78 лева, като разликата между дължимите командировъчни пари и платените на ищеца била в размер на 17 653,25 лева. Ответникът е заплатил на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 108 дни в размер на 14 897,63 лева, като при включване в базата за изчисляването му на дължимите възнаграждения за разстояние и възнаграждение за кацане обезщетението възлизало на 28 483,84 лева и неплатената част от него била в размер на 13 586,21 лева.

За да постанови обжалваното решение, в частите, в които касационно обжалване е допустимо, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Процесният спор е трудов и засяга правната сфера както на работника, който го инициира в защита на своите права, така и на работодателя. Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е създадено трудовото правоотношение. В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на понятието „работодател", която е разяснена.

В разглеждания случай няма съмнение, че трудовото правоотношение е възникнало между ищеца и ответното дружество, който извод следва от съдържанието на представените по делото трудови договори и анекси към тях, в които изрично е посочено, че са сключени от „Уиз Еър - Унгария Црт." – чуждестранно търговско дружество /АД/. Следователно качеството на работодател на ответното дружество обуславя участието му като надлежна страна по делото, респ. постановеното спрямо него решение е допустимо (в този смисъл Решение № 25 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр. дело № 1728/2021 г., III г. о., г.к.).

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е изложил следните изводи:

За неоснователност на иска по чл.74, ал. 1 и 4 КТ

Искът за заплащане на трудово възнаграждение е предявен като обусловен от уважаване на инцидентния установителен иск за нищожност на клаузите на договора за „секторни плащания“, „заплащане за разстояние“ и „заплащане за кацане“, който не е уважен.

… Относно клаузите от анексите, регламентиращи възнагражденията за разстояние и за кацане:

Посоченото възнаграждение за кацане е допълнително трудово възнаграждение, което зависи единствено от изпълнените сектори (едно излитане и едно кацане) за деня. За разлика от първообраза си, а именно секторното възнаграждение, възнаграждението за кацане не се включва в основната работна заплата, която по естеството си се дължи за изпълнението на трудовите задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Възнаграждението за кацане се включва, съгласно атакуваната разпоредба, в дневните пари, дължими на служителя, които също представляват допълнително възнаграждение за служителите на работодателя – ответник във въззивното производство.

Аналогично на разрешението относно секторното кацане, следва да се посочи, че в ъзнаграждението за кацане е допълнително възнаграждени е, като няма законова пречка работодателят да определи специфични условия за заплащането му, доколкото се касае за допълнително възнаграждение специфично за съответния работодател. Следва да се посочи и че това възнаграждение е предвидено като допълнително възнаграждение за изпълнение на трудови функции, за които се изплаща и основната работна заплата на служителя. Предвид изложеното въззивният съд е приел извода, че с атакуваната разпоредба не се дерогира възмездният характер на трудовото правоотношение. Същият извод е обоснован и за възнаграждене4то за разстояние.

По исковете с правно основание чл.128 КТ:

Претенцията за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 13 639,85 лева, представляваща неизплатени на ищеца възнаграждения за кацане, е неоснователна.

Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза дължимото се на ищеца възнаграждение за кацане съобразно завършените от него сектори през процесния период е в размер на 11 973,20 лева, като реално заплатените от ответника суми са в размер на 12 543,53 лева. Същите са начислени в представените по делото фишове за работна заплата като неподлежащо на облагане възнаграждение за кацане, като съгласно заключението възнаграждението за кацане се равнява на дневните пари за дните в полет, като тези възнаграждения са осчетоводени като командировъчни плащания в счетоводството на ответника. Т.е. претендираните от ищеца възнаграждения за кацане вече са му били изплатени от ответника под формата на дневни пари, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за осъждане на ответника да ги заплати.

Предвид неоснователността на главния иск за заплащане на трудово възнаграждение под формата на възнаграждение за кацане, то не е възникнало и задължение за заплащане на обезщетение за забава в претендирания размер от 2 771,63 лева.

Сумите са изчислени и заплатени съобразно коефициента за Р. България, който се съдържа в представения Общ преглед на възнагражденията за пилоти, който според въззивния състав представлява Вътрешните правила за работна заплата на работодателя, който е действал към момента на сключване на анекса от 08.04.2018 г..

По иска с правно основание чл.177 КТ:

Спорен по делото остава въпросът дали предвидените в анекс от 08.04.2018 г. към трудовия договор от 19.04.2017 г. плащания за разстояния и за кацане представляват такива допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, които следва да бъдат включени в брутното трудово възнаграждение и да бъдат взети предвид при определяне базата за изчисляване на възнаграждението по чл.177 КТ.

Като се е позовал на разпоредбите на чл.17, ал. 1 и чл.15 НСОРЗ, чл. 177 КТ и е тълкувал уговорките на трудовия договор и анексите към него (договорите за неговото изменение и допълнение) въззивният съд е приел, че страните са се съгласили, че отделно от общата брутна заплата на ищеца се дължи и „секторно заплащане" при описани условия, еднократен бонус, надбавки за командировка, разходи на служителя, направени във времето, прекарано в чужбина.

Въззивният съд е приел, че тези възнаграждения се дължат за изпълнение на трудови задължения на служителя и имат същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи, тези плащания са добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на работника и от естеството на основанието за заплащането им следва, че са сигурни и предвидими и с постоянен характер.

Тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение – видно и от неоспорените от ответника фишове за работна заплата. Работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на прелетяването на всеки километър от всеки полет, съответно завършването на един сектор, което означава едно излитане и едно кацане.

Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че посочените възнаграждения представляват допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл.17, ал.1, т.3, вр. с чл.15, ал.2 НСОРЗ. В този смисъл за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск в периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2019 г. и в периода от 01.11.2019 г. до 15.04.2020 г. /103 дни/, дължимото му възнаграждение по чл.177 КТ възлиза на 28 483,84 лева, от които работодателят е заплатил 14 897,63 лева (незаплатен остатък от 13 586,21 лева), за претендирания от ищеца остатък от 13 586,21 лева искът е основателен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

По иска по чл.215, ал. 1 КТ:

Във въззивното производство е безспорно, че през периода от м.април 2018 г. - м.април 2020 г. ищецът е имал 193 летателни дни, т.е. бил е в 193 международни командировки.

Естеството на трудовите функции на ищеца, го определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл.31, ал.2 от раздел ІV на наредбата, която препраща към Приложение № 3а, т. е., 80 евро на ден – в който смисъл е и изричната уговорка между страните, обективирана съответно в чл. 11е, абзац 3 от трудовия договор от 19.04.2017 г. Установено е въз основа на заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на дължимите командировъчни пари съгласно посочената наредба възлиза на 30 193,78 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес ищецът се легитимира като кредитор на претендираната сума от 17 653,25 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както е приел и СРС.

Неоснователни са доводите на ответника, че е изплатил дължимите командировъчни пари, както с оглед изложените вече по-горе съображения, така и доколкото издадените на основание чл.215 КТ наредби на Министерски съвет могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията /включително делегацията за определяне на такива/ са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя.

По касационната жалба на М. К. А.:

Касационният жалбоподател М. К. А. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и т.1 (третият) ГПК.

1. Може ли съдът да даде предимство на съдържанието пред формата (като приложи счетоводния принцип по чл.26, ал.1, т.8 от Закона за счетоводството, когато извършва преценка относно това кое измежду няколко еднородни задължения, възникнали едновременно, следва да се счита за погасено чрез плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси изцяло споменатите еднородни задължения? 2. Следва ли разпоредбата на чл.76 ЗЗД да се тълкува в смисъл, че е допустимо съдът да приеме, че определено плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни задължения, които са възникнали едновременно, е погасило изцяло или отчасти само едно от тези задължения в случаите, когато по делото липсват доказателства относно основанието за извършваното плащане? 3. Дали когато е необходимо събирането на доказателства за приложението на императивна материалноправна норма (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд е следвало да ги събере служебно дори когато във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение? По този въпрос се твърди противоречие с приетото по ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Този жалбоподател се позовава и на очевидна необоснованост на решението - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Първият въпрос не е обуславящ, тъй като хипотезата, на която е основан, не е установена по делото. Въззивният съд е анализирал уговорките между страните относно елементите на трудовото възнаграждение (трудови договори, анексите и допълнителните споразумения към тях, Общ преглед на възнагражденията за пилоти, за които въззивният съд е приел, че има характер на Вътрешните правила за работна заплата на работодателя), след което, въз основа на заключението на вещото лице е установил кои от тях са начислени и платени и кои не.

Въззивният съд е приел за неоснователен и инцидентния установителен иск за нищожността на клаузите от анексите, регламентиращи възнагражденията за разстояние и за кацане.

Въззивният съд е тълкувал уговорките между страните по трудовото правоотношение съгласно правилото на чл.20 ЗЗД с цел да установи действителното им съдържание (действителната им обща воля) и е приел, че след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори.

Въззивният съд е приел, че осъществените от ответника плащания за първите два „сектора“ (термин с установено съдържание в договорите), които са били приети от ищеца, са наименовани дневни пари, но същите не представляват командировъчни пари (по смисъла на раздел ІV – чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ), т.к. в трудовите договори са уговорени отделни плащания за командировъчни пари. Т.е. въззивният съд е приел, че плащанията, които са отразени при работодателя като „дневни пари“, по съдържание представляват (постоянен) елемент от трудовото възнаграждение на ищеца – това са допълнителните суми за първите два сектора.

Въззивният съд не се е позовал нито на счетоводния принцип по чл.26, ал.1, т.8 от Закона за счетоводството, нито на чл.76 от ЗЗД, поради което формулираният от ищецът първи въпрос е неотносим към спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищеца.

Вторият поставен въпрос също не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че когато определено плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни задължения, които са възникнали едновременно, е погасило изцяло или отчасти само едно от тези задължения, нито е приел, че по делото липсват доказателства относно основанието за извършваното плащане.

Третият поставен въпрос също не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че по делото е било необходимо събирането на доказателства за приложението на императивна материалноправна норма (експертиза, оглед, освидетелстване), които да не са събрани от първоинстанционния съд, но не следва да бъдат събирани, тъй като във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, по делото са установени както уговорките между страните за дължимите трудови възнаграждения, така и с приети заключения на ССчЕ са установени какви възнаграждения са начислени и какви плащания са извършени и как са отразени при работодателя. Въззивният съд не е отхвърлил исковете поради това, че вземанията на ищеца не са доказани с необходимо за това заключение на вещо лице (а още по-малко поради това, че не е извършен оглед или освидетелстване).

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради неговата очевидна необоснованост.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

По касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ:

Уиз Еър Унгария ЦРТ се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК поради това, че производството се е развило срещу ненадлежен ответник (срещу него, а не срещу неговия клон в Р. България) и поради неконституирането на клона му като необходим задължителен другар и поради приетото, че исковете по чл.128, т.2 и чл.177 КТ са погасени чрез плащане, без такова твърдение да е наведено.

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение поради наведените доводи, включително за това, че част от доводите на Уиз Еър Унгария ЦРТ се отнасят до материалноправната, а не до процесионалноправната му легитимация. В случая правилно е прието, че ответното дружество е надлежно процесуалноправно (както и материално-правно) легитимирано.

Разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на КТ е приета от законодателя с цел да бъдат облекчени работниците и служителите да предявяват искове срещу своя работодател по мястото, където обичайно полагат своя труд, както предвижда особената местна подсъдност по трудови дела (чл.114 от ГПК). Организационно обособената структура (в случая клон) не е различен правен субект, а неразделна част от юридическото лице. Как се управлява юридическото лице и по какъв начин вътре в неговата структура се разпределят правомощията, е без значение за третите лица, в случая - неговите работници или служители и тези вътрешни правила не могат да им се противопоставят. Специалната правоспособност по трудови дела не е предвидена от законодателя, за да се даде възможност на юридическото лице недобросъвестно да се освобождава от отговорност по отношение на работниците и служителите, позовавайки се на вътрешни организационни правила, върху които външни лица нямат влияние и които могат едностранно да се изменят. Затова разрешението на въззивния съд по тези въпроси съответства на смисъла на разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на КТ и утвърдената практика на ВКС по нейното приложение.

В случая исковете са били предявени именно срещу надлежния ответник (работодател).

Въззивният съд се е произнесъл по предявените искове, които са оспорени от ответника, поради което не се е произнесъл по ненаведено основание.

Уиз Еър Унгария ЦРТ поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания по чл.280, ал.1, т.1 (за първия, втория и петия въпроси) и т.3 (за останалите въпроси) ГПК.

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? 2. Може ли въззивният съд служебно да установява факти по делото, които не са били спорни между страните в първата инстанция и да основава решението си на такива факти? 3. Длъжен ли е съдът да съобрази заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да изложи мотиви защо го кредитира или не? 4. Какво е доказателственото значение на и следва ли съдът да съобрази заключението на вещото лице по правен въпрос? 5. Длъжен ли е съдът да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него? 6. Ако определените от работодателя командировъчни на ден/ дневни са в размер, който кореспондира на заплатени от него допълнителни трудови възнаграждения, това променя ли характера им от командировъчни по чл.215 КТ в трудови възнаграждения по чл.128, т.2 КТ? Допустима и законна ли е такава корелация (зависимост) между командировъчните и допълнителните възнаграждения при работодателя (над основаната заплата)? 7. Определеният в Приложение 3а от НСКСЧ размер на командировъчните пари на ден минимален ли е или максимален, има ли право работодателят на основание Приложение 3а от НСКСЧ и чл.31, ал.6 от НСКСЧ да определи и изплаща по-нисък размер на командировъчните пари на ден от посочения в Приложение 3а от НСКСЧ? 8. Кои са фактите, които определят кой е работодател по трудово правоотношение? 9. Има ли случаи, в които трудовия спор може да се развие между служител и трето лице, което не е работодател и ако има, следва ли работодателят да се конституира като необходим задължителен другар при условие, че се твърди нищожност на клаузи на трудовия договор?

Първият, третият и петият въпроси са обуславящи, но не са разрешени както се твърди.

Въззивният съд е обсъдил доводите, твърденията и възраженията на страните след като е очертал предмета на спора - съобразил е наведените основание, размер и периодичност на всяко едно съдебно предявено вземане и оспорванията и възраженията срещу него, преценил е събраните по делото допустими, относими и необходими доказателства, установил е какви са действителните уговорки между страните след като ги е тълкувал съгласно правилото на чл.20 ЗЗД и е преценил съотношението им с нормативната уредба, така е определил кои уговорени плащания са за елементи от трудовото възнаграждение и кои са за командировки. Въззивният съд е преценил приетите по делото заключения на вещи лица в съвкупност с другите събрани по делото доказателства. За това бяха изложени съображения и по-горе. А след това е установил основателността на исковете и възраженията срещу тях..

Петият въпрос в една своя част (относно секторните плащания), както и третият въпрос се отнасят към мотивите на въззивния съд по отношение на иска по чл.128, т.2 КТ за заплащане на секторни възнаграждения. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен (решението е в полза на Уиз Еър Унгария ЦРТ и касационна жалба срещу него е недопустима поради вече изложеното, че страната не може да обжалва мотивите, когато резултатът я удовлетворява). Поради това тези въпроси не са обуславящи.

Поради изложеното вторият въпрос не е обуславящ. Въз основа на преценка на събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, на които са основани исковете и възраженията срещу тях: въззивният съд е установил какви са били уговорките между страните, на които са основани съдебно предявените вземания на ищеца и възраженията на ответника, дали те са били действителни и обвързващи и кои от тях са основателни и кои не са.

Четвъртият въпрос не е обуславящ. В обсъдените от въззивния съд експертни заключения не се съдържа отговор на правен въпрос и още по-малко въззивният съд е възприел такъв отговор като свой правен извод. Вещото лице е констатирало и отразило счетоводните записвания при ответника на различните начислени от работодателя трудови възнаграждения на ищеца и на извършените по тях плащания.

Шестият въпрос не е обуславящ, защото въззивният съд не е формирал такъв извод (че съвпадението на размера на определените от работодателя командировъчни на ден/ дневни с размер на заплатени от него допълнителни трудови възнаграждения обуславя извод, че характерът им се променя от командировъчни по чл.215 КТ в трудови възнаграждения по чл.128, т.2 КТ).

Седмият въпрос е обуславящ, но видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, който е приел, че претендираните от ищеца възнаграждения за кацане, представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищеца (а не средства за храна, градски транспорт и други разходи), те вече са му били изплатени от ответника под формата на дневни пари, въпросът е разрешен в съответствие с установената практика (например решение № 50233 /06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, ІV г.о.).

Осмият въпрос е обуславящ в първата си част (оплакването за недопустимост, с което е свързан, беше обсъдено по-горе), но въззивният съд го е разрешил в съответствие с установената практика. Приел е извод, че ответното дружество е надлежно пасивно материалноправно легитимирано, тъй като съгласно твърденията на ищецът и доказателствата по делото трудовият договор и последващите анекси са сключени с него и трудовото правоотношение е възникнало между ищецът и ответното дружество. Поради това и въззивният съд е определил посочения от ищецът ответник като надлежен ответник. В случая исковете са били предявени именно срещу надлежния работодател.

Поради изложеното деветият въпрос не е обуславящ. Той е основан на факти, които въззивният съд не е установил по делото (на неприетите за основателни твърдения на Уиз Еър Унгария ЦРТ). Въззивният съд не е установил ищецът да е посочил ненадлежен ответник, нито трудовият спор да се е развил между служител и трето лице, което не е работодател, а е установил обратното – че трудовият спор е между служител и неговия работодател. За това вече бяха изложени мотиви по оплакването за недопустимост на въззивното решение.

И жалбоподателят Уиз Еър Унгария ЦРТ се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение в частта по исковете, по отношение на които неговата касационна жалба е допустима.

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение в тази част – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради неговата очевидна необоснованост.

При запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Жалбоподателите претендират разноски, но с оглед изхода от това производство (въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване по нито една от касационните жалби) исканията им са неоснователни, разноски не следва да им се присъждат, а всяка една от тях трябва да понесе разноските, които е направила.

Воден от изложеното съдът