Определение № 3449 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4005/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на страните по в.гр.д. № 11850/2022 г. на Софийския градски съд, срещу решение № 2803/13.05.2024 г.. по делото.

Г. В. К. обжалва решението в частта му, с която са отхвърлени исковете и по чл.128, т.2 КТ и чл.86 ЗЗД срещу Уиз Еър Унгария ЦРТ.

Уиз Еър Унгария ЦРТ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България (нататък и само Уиз Еър Унгария ЦРТ) обжалва въззивното решение в цялост.

Страните взаимно оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

По допустимостта на касационните жалби:

Спорът е трудов. Всички искове са за парични вземания.

Касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ е недопустима в частта и срещу въззивното решението по исковете, които са с цена под 5 000 лева, които съгласно чл.280, ал.3, т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване. Такива са иска по чл.177 КТ с цена 3 920 лева, иска по чл.264 КТ с цена 300.61 лева и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД (изтекла лихва по иска по чл.264 КТ) с цена 61.41 лева.

Касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ е недопустима и в частта и срещу въззивното решение по инцидентния установителен иск по чл.74, ал.4 КТ, по иска по чл.128, т.2 КТ и по иска по чл.86, ал.1 КТ (за изтекла лихва върху претендираното с иска по чл.128, т.2 КТ вземане), които са отхвърлени. В тези части въззивното решение е в полза на ответното дружество, удовлетворява го като резултат и съгласно приетото с т.18 на ТР №1 от 4.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дружеството не може да обжалва само мотивите.

Жалбата на Уиз Еър Унгария ЦРТ срещу тези части от въззивното решение следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалите си части касационните жалби са процесуално допустими: подадена са от надлежни страна в установения срок срещу части от решение на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване и са редовни.

За да постанови обжалваното решение, в частите, в които касационно обжалване е допустимо, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Възражението на ответното дружество (Уиз Еър Унгария ЦРТ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България) за липса на пасивна процесуална легитимация е неоснователно. Доводите в тази връзка са, че работодател на ищцата е клонът на дружеството, поради което исковете неправилно са предявени срещу дружеството – принципал. На първо място, тези доводи се отнасят до материалноправната, а не до процесуалната легитимация по исковете, тъй като не се твърди ответното дружество да е неправосубектно. Не е налице хипотезата и на ненадлежна страна.

Правилни са мотивите в обжалвания акт, че съгласно константната съдебна практика, клонът на юридическо лице е неправосубектен и не може да бъде страна в гражданския процес, но притежава работодателска работоспособност по смисъла на § 1, т.1 от ДР КТ. В последния случай клонът може да участва като страна по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура е включен - в същия смисъл решение № 25/14.03.2022г. по гр.д. № 1728/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о..

В случая правилно е прието в мотивите на обжалвания акт, че ответното дружество е надлежно пасивно материалноправно легитимирано, тъй като съгласно твърденията на ищцата и доказателствата по делото, трудовият договор и последващите анекси са сключени с него. Не се налага различен извод от обстоятелството, че всички уведомления относно сключване, изменение и прекратяване на трудовия договор, които са подавани към ТД на НАП, са от името на Уиз Еър Унгария ЦРТ (нататък и У. Е. К. Зрт.) – клон България.

По делото е безспорно установено, че ищцата е заемала длъжността "Младши член на кабинен екипаж", а в последствие „Стюардеса“, съгласно трудов договор от 06.04.2017г., сключен между нея и Уиз Еър Унгария Црт., със седалище Б., У..

Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователността на инцидентния установителен иск с правно основание чл.74, ал.4 КТ за нищожност на клаузите на чл. 4б и 5б от трудовите договори, като след обсъждане на визираните уговорки е обосновал извода, че не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорените клаузи не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размера на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа.

По исковете с правно основание чл.128, т.2 КТ и акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел следното:

По предявения иск в тежест на ищцата е да докаже реално престиран труд съгласно уговореното в договора възнаграждение, а ответникът – че дължимото трудово възнаграждение действително е било изплатено.

Следва да се отбележи, че искът за заплащане на трудово възнаграждение е предявен като обусловен от уважаване на инцидентния установителен иск за нищожност на клаузите на договора и само на основание е неоснователен на предявеното основание.

Въззивният съд е изложил и евентуални мотиви: Отделно от изложеното, по делото се установява от заключенията на приетата ССчЕ, че за процесния период ответното дружество е заплатило на ищцата дължимата сума за секторни плащания. Като е основал изводите си на заключението на вещото лице въззивният съд е приел, че независимо, че съгласно обсъденото по-горе Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - У. Е. У. Зрт.-Клон България, осъществените от ответника плащания за първите два сектора, които са били приети от ищцата, са наименовани дневни пари, същите не представляват командировъчни пари по смисъла на раздел ІV – чл.31, ал.2 от НСКСЧ. В трудовите договори са уговорени отделни плащания за командировъчни пари в размер на 30 евро на ден, заплащани като „дневни надбавки“ при нощувка далеч от дома. Отделно следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи, а в случая заплатените от работодателя „дневни пари“ за първи и втори сектор очевидно нямат такъв характер, а представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищцата. В същия смисъл са и мотивите на решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които секторното заплащане, независимо, че е разделено на два компонента, е част от общото възнаграждение на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи.

По иска с правно основание чл.215, ал.1 КТ въззивният съд е приел следното:

Съгласно цитираната разпоредба, работникът или служителят има право при командироване да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС. Съгласно чл.31, ал.2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета въз основа на посочената законова делегация, персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на РБ, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а - в случая за длъжността стюард/стюардеса е до 55 евро на ден. Ищцата е лице от кръга на лицата по § 1, т.3 от ДР на НСКСЧ, поради което безспорно в случая е приложима нормата на чл.31, ал.2 НСКСЧ.

По делото е безспорно установено от заключението на вещото лице, че размерът на дължимите командировъчни пари, съобразно законово определения размер, възлиза на сумата 21 191.42 лв., поради което, с оглед диспозитивното начало в процеса, искът за заплащане на сумата 11 949. 12 лв. е основателен и доказан. Поддържаните в хода на процеси доводи от работодателя, че искът за заплащане на командировъчни пари е неоснователен, тъй като цитираната по-горе Наредба определя максималния размер, а не законово определен минимум на командировъчните пари, са неоснователни. Съгласно константна съдебна практика, посочена в обжалвания акт, възможността на работодателя, регламентирана в чл.31, ал.6 от НСКСЧ, да определя размери на командировъчните пари, различни от определените в Приложение № 3а, следва да се тълкува само и единствено като възможност за определяне на по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в Наредбата, но не и по-малък такъв. Съгласно мотивите на решение № 753/29.03.2011 г. по гр.д. № 1283/2010г. на ВКС, ІV г.о., законовата делегация на МС обхваща правото да определя минимални размери на командировъчните обезщетения, като по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговорят в колективен или индивидуален трудов договор; не е допустимо и работодателите да едностранно да определят такива по-малки размери, тъй като това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните по трудовото правоотношение.

Неоснователно е и възражението на дружеството – работодател досежно националните и регистрационни знаци на Р. България, с които летят самолетите му, като условие за уважаване на иска. Регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са неотносими към възникването правото по чл.215 КТ на работника или служителя, тъй като липсва подобна уговорка в трудовия договор. Отделно подобна уговорка би поставила лицата, включени в състава на въздухоплавателните средства, в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, както правилно е приел СРС. Извън горното, в случая страните изрично са уговорили правото на командировъчни пари по смисъла на р. ІV от НСКСЧ.

Исковете по чл.177 КТ, чл.264 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД (изтекла лихва по отношение на претендираното вземане по чл.264 КТ ) и са с цена под 5 000 лева всеки (с цена съответно 3 920 лева, 300.61 лева и 27.60 лева) и въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалване, поради което мотивите на въззивния съд по тях не следва да бъдат обсъждани.

По касационната жалба на Г. В. К.:

Касационният жалбоподател Г. В. К. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и т.1 (третият) ГПК.

1. Може ли съдът да даде предимство на съдържанието пред формата (като приложи счетоводния принцип по чл.26, ал.1, т.8 от Закона за счетоводството, когато извършва преценка относно това кое измежду няколко еднородни задължения, възникнали едновременно, следва да се счита за погасено чрез плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси изцяло споменатите еднородни задължения?

2. Следва ли разпоредбата на чл.76 ЗЗД да се тълкува в смисъл, че е допустимо съдът да приеме, че определено плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни задължения, които са възникнали едновременно, е погасило изцяло или отчасти само едно от тези задължения в случаите, когато по делото липсват доказателства относно основанието за извършваното плащане?

3. Дали когато е необходимо събирането на доказателства за приложението на императивна материалноправна норма (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд е следвало да ги събере служебно дори когато във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение? По този въпрос се твърди противоречие с приетото по ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Този жалбоподател се позовава и на очевидна необоснованост на решението - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Първият въпрос не е обуславящ, тъй като хипотезата, на която е основан, не е установена по делото. Въззивният съд е анализирал уговорките между страните относно елементите на трудовото възнаграждение (трудови договори, анексите и допълнителните споразумения към тях, Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - Уиз Еър Унгария Зрт.- Клон България, за които въззивният съд е приел, че има характер на Вътрешни правила за работната заплата на работодателя), след което, въз основа на заключението на вещото лице е установил кои от тях са начислени и платени и кои не.

Въззивният съд е приел за неоснователен инцидентния установителен иск за нищожността на клаузите на чл. 4б и 5б от трудовите договори.

Въззивният съд е тълкувал уговорките между страните по трудовото правоотношение съгласно правилото на чл.20 ЗЗД с цел да установи действителното им съдържание (действителната им обща воля) и е приел, че съгласно т. 4б от договора след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори.

Въззивният съд е приел, че осъществените от ответника плащания за първите два „сектора“ (термин с установено съдържание в договорите), които са били приети от ищцата, са наименовани дневни пари, (но) същите не представляват командировъчни пари по смисъла на раздел ІV – чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, т.к. в трудовите договори са уговорени отделни плащания за командировъчни пари в размер на 30 евро на ден, заплащани като „дневни надбавки“ при нощувка далеч от дома. Въззивният съд е приел още, че съгласно разпоредбата на чл.18, ал. 1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи, а в случая заплатените от работодателя „дневни пари“ за първи и втори сектор очевидно нямат такъв характер, а представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищцата. И че в същия смисъл са и мотивите на решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, ІV г.о.

Т.е. въззивният съд е приел, че плащанията, които са отразени при работодателя като „дневни пари“ по съдържание представляват (постоянен) елемент от трудовото възнаграждение на ищцата – това са допълнителните суми за първите два сектора.

Въззивният съд не се е позовал нито на счетоводния принцип по чл.26, ал.1, т.8 от Закона за счетоводството, нито на чл.76 от ЗЗД, поради което формулираният от ищцата първи въпрос е неотносими към спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване по нейната касационна жалба.

Освен, че въпросът не е обуславящ, той е разрешен в съответствие с посоченото от въззивния съд решение на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК, поради което по отношение на него не е налице и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият поставен въпрос също не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че когато определено плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни задължения, които са възникнали едновременно, е погасило изцяло или отчасти само едно от тези задължения, нито е приел, че по делото липсват доказателства относно основанието за извършваното плащане.

Третият поставен въпрос също не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че по делото е било необходимо събирането на доказателства за приложението на императивна материалноправна норма (експертиза, оглед, освидетелстване), които да не са събрани от първоинстанционния съд, но не следва да бъдат събирани, тъй като във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, по делото са установени както уговорките между страните за дължимите трудови възнаграждения, така и с приети заключения на ССчЕ са установени какви възнаграждения са начислени и какви плащания са извършени и как са отразени при работодателя. Въззивният съд не е отхвърлил исковете поради това, че вземанията на ищцата не са доказани с необходимо за това заключение на вещо лице (а още по-малко поради това, че не е извършен оглед или освидетелстване).

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради неговата очевидна необоснованост.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

По касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ:

Уиз Еър Унгария ЦРТ се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК поради това, че производството се е развило срещу ненадлежен ответник (срещу него, а не срещу неговия клон в Р. България) и поради неконституирането на клона му като необходим задължителен другар и поради приетото, че исковете по чл.128, т.2 и чл.177 КТ са погасени чрез плащане без такова твърдение да е наведено.

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение поради изложените от въззивния състав мотиви, които са отразени по-горе и не следва да бъдат повтаряни, включително за това, че част от доводите на Уиз Еър Унгария ЦРТ се отнасят до материалноправната, а не до процесионалноправната му легитимация. В случая правилно е прието, че ответното дружество е надлежно процесуалноправно (както и материалноправно) легитимирано.

Разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на КТ е приета от законодателя с цел да бъдат облекчени работниците и служителите да предявяват искове срещу своя работодател по мястото, където обичайно полагат своя труд, както предвижда особената местна подсъдност по трудови дела (чл.114 от ГПК). Организационно обособената структура (в случая клон) не е различен правен субект, а неразделна част от юридическото лице. Как се управлява юридическото лице и по какъв начин вътре в неговата структура се разпределят правомощията, е без значение за третите лица, в случая - неговите работници или служители и тези вътрешни правила не могат да им се противопоставят. Специалната правоспособност по трудови дела не е предвидена от законодателя, за да се даде възможност на юридическото лице недобросъвестно да се освобождава от отговорност по отношение на работниците и служителите, позовавайки се на вътрешни организационни правила, върху които външни лица нямат влияние и които могат едностранно да се изменят. Затова разрешението на въззивния съд по тези въпроси съответства на смисъла на разпоредбата на параграф 1, т.1 от ДР на КТ и утвърдената практика на ВКС по нейното приложение.

В случая исковете са били предявени именно срещу надлежния ответник (работодател).

Въззивният съд се е произнесъл по наведените искове, които са оспорени от ответника, поради което не се е произнесъл по ненаведено основание.

Уиз Еър Унгария ЦРТ поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания по чл.280, ал.1, т.1 (за първия и втория въпроси) и т.3 (за останалите въпроси) ГПК.

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства;

2. Длъжен ли е съдът да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него;

3. Ако определените от работодателя командировъчни на ден/ дневни са в размер, който кореспондира на заплатени от него допълнителни трудови възнаграждения, това променя ли характера им от командировъчни по чл.215 КТ в трудови възнаграждения по чл.128, т.2 КТ;

4. Кои са фактите, които определят кой е работодател по трудово правоотношение;

5. Има ли случаи, в които трудовия спор може да се развие между служител и трето лице, което не е работодател и ако има, следва ли работодателят да се конституира като необходим задължителен другар при условие, че се твърди нищожност на клаузи на трудовия договор;

6. Определеният в Приложение 3а от НСКСЧ размер на командировъчните пари на ден минимален ли е или максимален, има ли право работодателят на основание Приложение 3а от НСКСЧ и чл.31, ал.6 от НСКСЧ да определи и изплаща по-нисък размер на командировъчните пари на ден от посочения в Приложение 3а от НСКСЧ?

Първите два въпроса са обуславящи, но не са разрешени както се твърди.

Въззивният съд е обсъдил доводите, твърденията и възраженията на страните след като е очертал предмета на спора - съобразил е наведените основание, размер и периодичност на всяко едно съдебно предявено вземане и оспорванията и възраженията срещу него, преценил е събраните по делото допустими, относими и необходими доказателства, установил е какви са действителните уговорки между страните след като ги е тълкувал съгласно правилото на чл.20 ЗЗД и е преценил съотношението им с нормативната уредба, така е определил кои уговорени плащания са за елементи от трудовото възнаграждение и кои са за командировки. За това бяха изложени съображения и по-горе. А след това е установил основателността на исковете и възраженията срещу тях..

Вторият въпрос в една своя част (относно секторните плащания), както и третият въпрос се отнасят към мотивите на въззивния съд по отношение на иска по чл.128, т.2 КТ за заплащане на секторни възнаграждения. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен (решението е в полза на Уиз Еър Унгария ЦРТ и касационна жалба срещу него е недопустима поради вече изложеното, че страната не може да обжалва мотивите, когато резултатът я удовлетворява). Поради това тези въпроси не са обуславящи.

Третият въпрос не е обуславящ и защото въззивният съд не е формирал такъв извод (че съвпадението на размера на определените от работодателя командировъчни на ден/ дневни с размер на заплатени от него допълнителни трудови възнаграждения обуславя извод, че характерът им се променя от командировъчни по чл.215 КТ в трудови възнаграждения по чл.128, т.2 КТ).

Четвъртият въпрос е обуславящ в първата си част (оплакването за недопустимост, с което е свързан, беше обсъдено по-горе), но въззивният съд го е разрешил в съответствие с установената практика – обосновал е извод, че ответното дружество е надлежно пасивно материалноправно легитимирано, тъй като съгласно твърденията на ищцата и доказателствата по делото трудовият договор и последващите анекси са сключени с него и трудовото правоотношение е възникнало между ищцата и ответното дружество. Поради това и въззивният съд е определил посочения от ищцата ответник като надлежен ответник. В случая исковете са били предявени именно срещу надлежния работодател. Този въпрос не е обуславящ в останалата си част, тъй като въззивният съд не е установил ищецът да е посочил ненадлежен ответник, нито трудовият спор да се е развил между служител и трето лице, което не е работодател, а е установил обратното – че трудовият спор е между служител и неговия работодател. За това вече бяха изложени мотиви по оплакването за недопустимост на въззивното решение.

Последният въпрос е обуславящ, но видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, е разрешен в съответствие с установената практика, на която въззивният съд се е позовал.

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Жалбоподателите претендират разноски, но с оглед изхода от това производство (въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване по нито една от касационните жалби) исканията им са неоснователни, разноски не следва да им се присъждат, а всяка една от тях трябва да понесе разноските, които е направила.

Воден от изложеното съдът