Определение № 742 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2468/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „Водоснабдяване и Канализация“ ООД, [населено място], чрез главен юрисконсулт Р. М., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Търговище №22/23.02.2023г. по в.г.д.№277/2022г. в частта, с която след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Търговище е признал за установено, че спрямо К. К. К., от работодателя „Водоснабдяване и Канализация“ ООД е допусната пряка дискриминация по признак "лично положение“, изразяваща се в неосигуряване равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд с останалите служители, работещи в звеното – неувеличаване основното трудово възнаграждение на ищеца К. К., служител в дружеството на длъжност „оператор ВПС с място на работа Пречиствателна станция за отпадни води“, с 40 лв. месечно, за период от 15 месеца, считано от 01.01.2021 г., на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 във вр. с чл.114, ал. 1 във вр. с чл. 4, ал. 1, предл.13 (лично положение) и чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация; осъдил е „Водоснабдяване и канализация” ООД да преустанови горепосоченото нарушение, да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшно нарушение, на основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр.; осъдил „Водоснабдяване и канализация” ООД, да заплати на К. К. К. сумата 600 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди вследствие на горепосоченото нарушение, изразяващи се в размера на заплатеното му в по-малък размер трудово възнаграждение за период от 15 месеца, считано от 01.01.2021г. (по 40лв. месечно), както и сумата 600 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на горепосоченото нарушение, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗдискр. във вр. с чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД. В жалбата са изложени твърдения за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна К. К. К. с писмен отговор, в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Й. З., оспорва подадената жалба. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като оспореното решение е допустимо, постановено по предявената претенция; законосъобразно; добре обосновано и в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Търговище, постановил друго, с което признал за установено, че спрямо К. К. К., от работодателя „Водоснабдяване и Канализация“ ООД е допусната пряка дискриминация по признак "лично положение“, изразяваща се в неосигуряване равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд с останалите служители, работещи в звеното – неувеличаване основното трудово възнаграждение на ищеца, служител в дружеството на длъжност „оператор ВПС с място на работа Пречиствателна станция за отпадни води“, с 40 лв. месечно, за период от 15 месеца, считано от 01.01.2021 г., на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 във вр. с чл.14, ал. 1 във вр. с чл. 4, ал. 1, предл.13 (лично положение) и чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация; осъдил „Водоснабдяване и канализация” ООД да преустанови горепосоченото нарушение, да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшно нарушение – на осн. чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр.; осъдил „Водоснабдяване и канализация” ООД, да заплати на К. К. К. сумата 600 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди вследствие на горепосоченото нарушение, изразяващи се в размера на заплатеното му в по-малък размер трудово възнаграждение за периода от 15 месеца, считано от 01.01.2021г. (по 40лв. месечно), както и сумата 600 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на горепосоченото нарушение, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗдискр. във в р. с чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени обстоятелствата, че ищецът работи в ответното дружество на длъжност „оператор ВПС“, с място на работа „Пречиствателна станция за отпадни води“, въз основа на трудов договор № 77/29.09.2011г. и заповед № 148/20г. В периода от 07.11.2018г. до 21.09.2019г. същият бил в отпуск по болест. С решене на ТЕЛК № 1545- 083/17.05.2019г., изд. от МБАЛ – Търговище ищецът бил освидетелстван с 50% трайно намалена работоспособност за срок от една година, в което било посочено, че не може да полага нощен труд. С последващо решение на ТЕЛК № 90080 от 35/13.02.2021г., изд. от МБАЛ – Търговище било прието, че ищецът може да работи като оператор ВПС. Съдът установил, че основната заплата на работниците и служителите в ответното дружество се определяла съобразно действалия при ответника КТД, вписан в ИТ под № 3/09.02.2021г., Правилник за вътрешния трудов ред и Вътрешни правила за организацията на работната заплата, одобрени със Заповед № 31/18.01.2021г. на управителя на дружеството, ведно с анекс, в сила от 01.01.2021г. Посочил, че конкретният ѝ размер се установявал като произведение между базовата заплата за работното място, съответстваща на изискващото се и притежавано образование и общата стойност на коефициента, представляващ индивидуална оценка на качеството на работа, по приетите в дружеството правила. Увеличението на основната месечна заплата се извършвало при увеличение на МРЗ за страната. В конкретния случай, съдът констатирал, че с карта за оценка на ищеца К. К. (Прил. №7), без дата, на същия била определена оценка за професионален опит – 0,41; за индивидуална реализация в трудовия процес – 0,61, с обща стойност на коефициента 1,02, коригиран от ръководителя на 1,00., както и основна месечна заплата от 434лв., без конкретна дата. Съдът установил още, със заповед № 148/2020г., на осн. чл. 118, ал.3 от КТ, било променено трудовото му възнаграждение, считано от 01.03.2020 г., от 715.00 лв. на 751.00 лв., каквото до 31.12.2020 г. било възнаграждението на останалите служители в отдела. Съдът кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-икономическа експертиза от заключението, по която приел, че към 01.01.2021г. било извършено увеличение на заплатите на пет от колегите на ищеца, работещи в същото звено с 40лв. Не било увеличено единствено възнаграждението на К. К.. От 01.04.2022г. трудовото възнаграждение на всички работещи в звеното на ищеца било увеличено с по 60лв., на база увеличението на минималната работна заплата за страната за съответния период. Съдът констатирал още, че с влязло в сила решение №305/20.07.2020г. по гр.д.№1161/2020г. на Районен съд – Търговище била отменена заповедта на работодателя за налагане на К. К. на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, на осн. чл. 188, т.2 вр. чл. 187, ал.1, т.3 от КТ, като незаконосъобразна. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаната по делото свидетелка М. К., при условията на чл.172 от ГПК, от които приел за установено, че при връщането си на работа след няколко операции и продължителен отпуск по болест, съпругът ѝ споделил, че се чувствал „изгонен, като куче“, защото ходел на работа без да е включен в графика. Възприемал липсата на обяснения за това обстоятелство като психическо насилие, което му се отразило здравословно – започнал вдига кръвно, не можел да спи, бил тревожен, което състояние продължавало и към настоящия момент. Нещата се влошили, когато увеличили заплатите на останалите служители в звеното, без неговата. Това сринало самочувствието му, чувствал се пренебрегнат, унизен и все отлъчен от останалите. Започнал да се чуди дали да се бори за здравето или за правата си на работа, което се отразило на отношенията му у дома. Въз основа на изложеното съдът приел, че макар изрично ищецът да не го е посочил, твърдяното по-неблагоприятно третиране е свързано с признака „лично положение“ по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. С оглед на това и обстоятелството, че считано от 01.01.2021г. било увеличено трудовото възнаграждение на останалите работещи в звеното, без неговото, при изпълнявани едни и същи функции по длъжностна характеристика и едностранност на увеличението /по преценка на управителя, съобразно увеличението на минималната работна заплата/, съдът направил извод за наличие на осъществена пряка дискриминация. Посочил, че ответникът не е навел нито твърдения, нито е представил доказателства за наличие на обективна причина за липсата на увеличение на възнаграждението на ищеца; за наличие на разлика в основните трудови възнаграждения на лицата работещи в звеното, както и за твърдението, че възнаграждението на К. К. е определено след преценка на характера и вида на извършената от него работа, съгласно вътрешните правила. Още повече, че в този период е влязло в сила и решението на съда за отмяна на наложеното на работника дисциплинарно наказание. По изложените съображения съдът намерил предявения иск по чл.71, т., вр. чл.14, ал.1 и чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. за основателен. Основателността на този иск обусловила извода за основателност и на иска по чл.71, ал.1, т.2 за осъждане на работодателя да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от други нарушения. Предвид установената дискриминация по отношение на ищеца К. К. изразяваща се в липса на увеличение на основното му трудово възнаграждение за периода от 01.01.2021г. до месец юни 2022г., съдът направил извод за основателност и на иска заплащане на имуществени вреди вследствие на същата, представляващи разликата в трудовото му възнаграждение, в общ размер на 600лв., за периода от 01.01.2021 г. до м.юни 2022 г. Въззивният съд обосновал извод за основателност и на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди търпени от дискриминационното поведение на работодателя – преживени негативни емоции, психическо напрежение, сриване на самочувствието, чувство на унижение и пренебрежение. Размерът на обезщетението, което да възмезди тези вреди съдът определил на 600лв. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 и ал.2 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Когато въззивният съд прецени, че следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, следва ли да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и следва ли да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства; и 2/ Когато въззивният съд е сезиран с твърдения за дискриминация по признак „неравно заплащане за еднакъв и равностоен труд“ – след заведено и спечелено от ищеца дело срещу работодателя за неправомерно и незаконосъобразно наложено дисциплинарно наказание, може ли съда да определи основанието на предявения иск /приемайки, че е свързано с признака „лично положение“/ до такава степен, че да бъде променено основанието му извън въведените в исковата молба и жалба факти и твърдения, излизайки извън предмета на доказване и спорното право, въз основа на която е формирана волята на съда в полза на ищеца. Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с т.1 и т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение №145/01.12.2017г. по т.д.№2587/2016г. на І т.о. Тези въпроси са свързани с правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада на делото и при постановяване на решението, както и с правомощията на въззивната инстанция, когато съдът прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Отговор на същите е даден в трайно установената съдебна практика, включително и задължителната такава. Съгласно разясненията в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. В тълкувателното решение е разяснено още, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото (чл. 269, изр. 2 ГПК). Когато такива са въведени от страната, дори съдът да ги прецени като основателни, той не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК. Същият дължи даване на указания на страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК), които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и указанията, в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. Задължение на съда е да квалифицира искането, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба и да приложи относимите към същото правни норми. Както е разяснено в решене № 107/2018 г. по гр.дело № 2446/2017 г. на IV г.о. на ВКС, предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя спорните права и правоотношения, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Обжалваното въззивно решение е съобразено с дадените разрешения и формираната задължителна съдебна практика. Пред въззивната инстанция не са били наведени възражения за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения свързани с доклада и разпределението на доказателствената тежест в производството. Съдът, в съответствие с разясненията дадени в т.5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК, е предприел действия по чл. 129, ал. 2 от ГПК, за отстраняване на установената нередовност на исковата молба; дал указания за подлежащите на установяване обстоятелства по уточнената претенция; допуснал поисканите доказателства и се произнесъл по основателността на въззивната жалба. Съдът е изпълнил и задължението си да даде правна квалификация на претенцията и да се произнесе по приложимата материално правна норма, приемайки, че твърдяната дискриминация по отношение на ищеца е основана на признака „лично положение“. Същата не е довела до неточност на указанията на първостепенния съд относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест. Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си, не може да бъде основание за отхвърляне на иска. Предвид изложеното, по отношение на тези въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Направено е искане за допускане на касационното обжалване и във връзка с неспазване на задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да мотивира своето решение, като посочи защо приема за основателни или отхвърля направените доводи и възражения на страните, съгласно разпоредбата на чл.121 от Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 от ГПК. По този процесуален въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Съдът е основал извода си за наличие на осъществена спрямо ищеца пряка дискриминация въз основа на подробен и цялостен анализ на доказателствата, като е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Поставеният въпрос е свързан с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение, поради което по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. В изложението на касационните основания е наведено и твърдение за нарушение на чл.9 от ЗЗДискр. при разпределяне на доказателствената тежест между страните, тъй като в производството по делото ищецът не е доказал факти, от които да се направи извод, че по отношение на него е налице дискриминация по признак „лично положение“, за да възникне задължението на ответника да доказва обстоятелството, че правото на равно третиране не е нарушено. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №153/14.06.2010г. по г.д.№6/2009г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение №58/13.09.2016г. по г.д.№4328/2015г. на ІV г.о. на ВКС. По отношение на този въпрос, макар и относим към предмета на спора, не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената от касатора практика. Съдът, след съвкупна преценка на представените от страните доказателства, направил извод за различното третиране на ищеца, в сравнение с останалите му колеги. Приел, че макар в приложените по делото Вътрешни правила за организация на работната заплата да са разработени подробни предписания за начина на определяне на основната работна заплата, ответникът не е ангажирал доказателства за причината, поради която не е увеличил основното трудово възнаграждение на ищеца, считано от 01.01.2021г. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. В изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението и обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването в хипотезите на т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението, тъй като е нарушена защитата на ответника поради неизпълнение на задълженията на съда за доклада на делото и указания за обстоятелствата, за които страните не сочат доказателства по чл.146, ал.2 от ГПК; наличие на противоречие в мотивите на решението и формираната воля на съда с твърденията на страните и очертания предмет на доказване; противоречие между фактите и приложената от съда правна норма. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявените искове; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. В отговора на касационната жалба е направено искане за разноски, но такива не следва да се присъждат за разглеждане на делото пред настоящата инстанция, поради липса на представени доказателства за реалното им извършване (т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС). В приложения към отговора договор за правна защита и съдействие №877022/05.06.2023 г. не е посочен договорен и заплатен размер на адвокатското възнаграждение, а в платежните нареждания (представени към молба вх.№14227/09.11.2023г.), в които е посочено основание за извършването им „хонорар“, не е направено изявление по кое дело са извършени разходите. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,