Определение № 5307 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1785/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ж. В., чрез адв. Д. К., срещу решение № 53/22.02.2024г. по в.гр.д. № 810/23г. на ОС Русе, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен иска на касатора срещу „Водоснабдяване и Канализация“ ООД, [населено място] по чл. 66, ал.2 КТ за заплащане на 181 548 лева като обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо по т.7 от допълнително споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г., както и акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, позовавайки се на всички основания на чл. 281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК :1/ Допуска ли съдът процесуално нарушение ако се произнесе служебно по недействителността на клауза от трудов договор/ споразумение?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните?;3/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал.3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения?.Цитираните въпроси се поставят в контекста на касационните оплаквания, че въззивният съд е обсъдил действителността на клаузата на т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. без надлежно възражение от ответника; че не са обсъдени твърденията на ищцата за правнорелевантните факти и че въззивният съд не е уважил доказателственото искане по чл. 266, ал.3 ГПК за разпит на свидетел за изясняване действителната воля на страните, отразена в клауза на т.7 от допълнителното споразумение. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Императивна ли е нормата на чл. 328 КТ? 2/ Клаузата на т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. противоречи ли на императивната правна норма даваща право на работодателя да прекрати ТПО при условията на чл. 328, ал.1, т.10 КТ? 3/ Безусловно ли е правото на работодателя да прекрати ТПО на основание чл. 328, ал.1, т.10 КТ? 4/ Клаузата на т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. намира ли приложение при прекратяване на ТПО на основание чл. 328, ал.1, т.10 КТ? 5/ Въведената с т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г.клауза идентична ли е с нормата на чл. 331 КТ и само при прекратяване по чл. 331 КТ ли би било дължимо обезщетението? 6/ Противоречи ли на закона и добрите нрави клаузата на т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. за изплащане на обезщетение при прекратяване на трудов договор? 7/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнася за незаконосъобразност, съответно недействителност на клаузата на т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. без страната да е въвела такова възражение? 8/ Необходимо ли е да бъде посочен краен срок за заплащане на договореното в т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. обезщетение при прекратяване на трудовия договор, респективно липсата на краен срок за заплащане на процесното обезщетение противоречи ли на добрите нрави? 9/ Получаването на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ основание ли е да не бъде заплащано договореното в т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. обезщетение при прекратяване на трудовия договор? 10/ Следва ли да се приеме, че договореното обезщетение в т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. е едно и също с обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ и противоречи ли на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване ? Допустимо ли е изплащането на двете обезщетения и произтичат ли те от едно и също основание? 11/ Следва ли да се счита, че прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал.1, т.10, предл.1-во КТ е такова по инициатива на работодателя? 12/ Клаузата на т.7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. свързана ли е с правни изводи или е свързана и с обективни факти ? 13/ Необходимо ли е ищецът да доказва каква е била действителната воля на страните, сключили допълнителното споразумение от 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009г. ? 14/ Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им ? Насрещната страна по жалбата – ответникът „Водоснабдяване и Канализация“ ООД, [населено място], чрез адв. П. И., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване съобрази следното: Въззивният съд е възприел фактическата обстановка по делото, както е установена от първата инстанция съгласно събраните по делото доказателства, според която: страните са били обвързани от трудово правоотношение, основано на договор № 5/02.02.2009 г., изменен с допълнителни споразумения, по силата на който Т. Ж. В. е заемала длъжността „ръководител отдел ЧР“ в ответното дружество, с последно месечно брутно трудово възнаграждение от 4428.00 лв; в т.7 от допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г., е договорено между страните, че при прекратяване трудовия договор по инициатива на работодателя, същият дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение; със заповед № 67/12.12.2022г. трудовият договор е прекратен на основание чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; на ищцата са изплатени посочени в уволнителната заповед обезщетения - по чл.224 КТ, по чл.220 КТ и обезщетение по чл.33, ал.2 КТД, сключен на 16.04.2021г., в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 8 месеца; на 21.12.2022г. ищцата е депозирала заявление до работодателя с искане да й бъде изплатено обезщетение по т. 7 от допълнителното споразумение от 31.08.2012г., а на 12.01.2023г. е отправила нотариална покана със сходно съдържание. При тези факти, въззивният съд е мотивирал различен от този на първоинстанционния съд извод за неоснователност на исковата претенция, като е приел, че, предвид регламентираната в чл.66, ал.2 КТ възможност, с уговорката по т.7 от допълнителното споразумение страните са постигнали съответно с нормата на чл.331 КТ съглашение за размера на дължимото обезщетение при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя. Изяснил е, че разпоредбата на чл.331 КТ визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор, различно от прекратяването с предизвестие /чл.328 КТ/ и в случая елементите от фактическия състав на чл. 331 КТ не са налице, поради което за ищцата не е възникнало правото на обезщетение по т.7 на допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г. Отделно от така приетото, въззивният съд е изложил аргументите си защо счита, че така уговореното обезщетение не може да се дължи на друго основание извън това на прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 331 КТ. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Решаващо за крайния извод на въззивния съд за неоснователност на иска е приетото от него, че обезщетението по т. 7 е дължимо само при прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 331 КТ, каквото в случая безспорно не се е случило. До този извод въззивният съд е достигнал без да се произнася по възражение за недействителност на клаузата по т.7 от допълнителното споразумение, а като е сравнил хипотезите на прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328 КТ и по чл. 331 КТ, посочил е различията им и е приел, че уговорката в т.7 касае размера на обезщетението, което работодателят следва да предложи при прекратяване на трудовото правоотношение по негова инициатива. Поставените в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпроси на касатора нямат отношение към така приетото от въззивната инстанция. Тя не е отхвърлила иска, намирайки клаузата на т. 7 за недействителна, а защото не се е осъществил фактическия състав на уговореното в т.7 и така вземането на ищцата не е възникнало. За да достигне до този извод въззивният съд е изпълнил задължението си на съд по съществото на спора и е обсъдил относимите доводи и възражения на страните, сред които не е такова за нищожност на уговорката по т.7. Той не е бил длъжен да допусне поискания с въззивната жалба свидетел само поради оплакването за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Съгласно приетото в т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и в константната практика на ВКС ( напр. решение № 106/03.12.2020 г. по гр. д. № 927/2020 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II-ро т. о. и др.), задължението на въззивния съд да допусне недопуснатите от първата инстанция доказателства е обусловено от преценката му дали вследствие на отказа на първоинстанционния съд делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи са необосновани. Тази преценка се прави с оглед предмета и естеството на спора и въведените от страните възражения, включително и с оглед значимостта и обвързаността на тези възражения с данните по делото. Възражението за недействителност на клаузата на т.7 не е било валидно въведено като предмет на спора ( независимо, че първата инстанция е отхвърлила иска, приемайки, че уговорката по т.7 противоречи на добрите нрави и поради това е нищожна) и въззивният съд не го е обсъждал, поради което и преценката му за неоснователност на искането по чл. 266, ал.3 ГПК за разпит на свидетел за установяване действителната воля на страните, е правилна. Несъгласието на касатора с извода на съда, че при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328 КТ уговореното в т.7 обезщетение не се дължи, е оплакване за неправилност и съответно не е основание за допускане на касационно обжалване. Нито един от поставените в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК въпроси не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Част от тях (по т.1,2,3,6,7,8, 9, 10 и 13), освен че са фактически, касаят обстоятелства, които нямат връзка с предмета на спора и не са мотивирали крайния извод на въззивния съд за неоснователност на иска - че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ е било безспорно по делото; не е правено възражение за нищожност на клаузата на т.7 и съответно такова не е обсъждано от въззивната инстанция; не е формиран извод за идентичност между претендираното обезщетение и това по чл. 222, ал.3 КТ. Другата част от въпросите са фактически, а не правни – по т.4,5,11,12 и 14. Всички те са израз на несъгласието на ищеца с приетото от въззивната инстанция, че постигнатото в рамките на договорната свобода между страните съглашение по т.7 от допълнителното споразумение е за размера на обезщетението, срещу което работодателят може да предложи на служителя прекратяване на трудовия договор по своя инициатива, поради което е изключена възможността обезщетението по т.7 да се дължи при прекратяване на трудовото правоотношение на основание, различно от това по чл. 331 КТ. Тезата на касатора, че така приетото е неправилно, в подкрепа на която са и въпросите му, не държи сметка за различието между фактическите състави на прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 328 КТ и на чл. 331 КТ, независимо, че и в двата случая инициативата за прекратяването е на работодателя. Проверката за правилност на тази теза е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В обобщение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на спора, на ответника се следват разноските за касационното производство, които са за адвокатско възнаграждение в размер на 4500 лева. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд